Биографичен разказ

Благодаря на Йехова чрез целодневна служба!

РАЗКАЗАНО ОТ СТЕНЛИ Е. РЕЙНОЛДС

Роден съм в Лондон (Англия) през 1910 г. След Първата световна война родителите ми се преместиха в едно малко село в Уилтшир, наречено Уестбъри Лей. Като младо момче често се питах кой е Бог. Никой не можеше да ми отговори. И не можех да разбера защо такава малка общност като нашата се нуждаеше от два параклиса, както и от църква за поклонение на Бога.

ПРЕЗ 1935 г., четири години преди началото на Втората световна война, по–малкият ми брат, Дик, и аз отидохме с велосипеди до Уеймът — на южния бряг на Англия — за летуване на палатки. Докато седяхме в палатката си, като слушахме изливащия се дъжд и се чудехме какво да правим, ни посети един възрастен господин и ми предложи три помагала за изучаване на Библията — The Harp of God [„Арфата на Бога“], Light I [„Светлина“, част 1] и Light II [„Светлина“, част 2]. Приех ги, радостен, че имам нещо, с което да облекча еднообразието. Веднага бях запленен от прочетеното, но изобщо не подозирах, че това ще промени напълно живота ми — и на брат ми също.

Когато се прибрах у дома, мама ми каза, че Кейт Парсънс, която живееше в нашето село, разпространявала същата библейска литература. Тя беше известна, защото въпреки че беше доста възрастна, караше един малък мотоциклет, за да посещава хората в нашата разпръсната общност. Отидох да я видя и тя с радост ми даде книгите Creation [„Създание“] и Riches [„Богатство“], както и други издания на Дружество „Стражева кула“. Тя ми каза също, че е Свидетелка на Йехова.

След като прочетох книгите с помощта на моята Библия, разбрах, че Йехова е истинският Бог, и исках да му се покланям. Затова изпратих писмо за напускане на нашата църква и започнах да посещавам изучаването  на Библията в дома на Джон и Алис Муди. Те живееха в Уестбъри, съседния град. На тези събрания присъствувахме само седем души. Преди и след събранията Кейт Парсънс свиреше на хармониум, докато ние пеехме заедно с пълен глас песни на Царството.

Ранните дни

Можех да видя, че живеем в знаменателно време, и копнеех да участвувам в проповедната работа, пророкувана в Матей 24:14. Затова се отказах от пушенето, купих си куфарче и се отдадох на Великия Бог, Йехова.

През август 1936 г. Джоузеф Ф. Ръдърфорд, президентът на Дружество „Стражева кула“, посети Глазгоу (Шотландия), за да говори на тема „Армагедон“. Въпреки че Глазгоу се намираше на разстояние около 600 километра, бях решен да присъствувам и да бъда покръстен на този конгрес. Нямах достатъчно пари, затова взех велосипеда си във влака за Карлайл, един град на шотландската граница, и оттам карах с него 160 километра на север. С велосипеда изминах и по–голямата част от пътя към дома, връщайки се физически изтощен, но духовно укрепен.

Оттогава използувах велосипед винаги, когато отивах да споделям вярата си с хората в съседните села. По онова време всеки Свидетел имаше свидетелска карта с библейско послание, което домакините да прочетат. Носехме също портативни грамофони, за да пускаме на тях записи с библейски доклади на президента на Дружеството. И разбира се, винаги носехме чанта за списания a, която ни идентифицираше като Свидетели на Йехова.

Пионерска служба по време на войната

Брат ми беше покръстен през 1940 г. Втората световна война беше започнала през 1939 г. и ние двамата разбрахме за спешната нужда от целодневни проповедници. Затова подадохме молби за пионерска служба. Бяхме признателни, че ни назначиха заедно в пионерския дом в Бристол, където се присъединихме към Едит Пул, Бърт Фармър, Том и Дороти Бриджес, Бернард Хотън и други пионери, на чиято вяра дълго време се бяхме възхищавали.

Скоро дойде да ни вземе един малък пикап, от двете страни на който пишеше с получерни букви „СВИДЕТЕЛИ НА ЙЕХОВА“. Шофьорът беше Стенли Джоунс, който по–късно стана мисионер в Китай и беше затворен там за седем години в единична килия заради проповедната си дейност.

С напредването на войната рядко спяхме цяла нощ. Около нашия пионерски дом падаха бомби и трябваше постоянно да внимаваме  за запалителни средства. Една вечер напуснахме центъра на Бристол след един хубав конгрес, на който присъствуваха 200 Свидетели, и стигнахме до сравнително безопасния ни дом под градушка от гилзи от противовъздушни снаряди.

На следващата сутрин Дик и аз се върнахме в града, за да приберем някои неща, които бяхме оставили там. Бяхме поразени. Бристол беше опустошен. Целият център на града беше разрушен и изгорен. Улица „Парк стрийт“, на която беше нашата Зала на Царството, беше една купчина от димящи отломки. Но нито един Свидетел не беше убит или ранен. За щастие вече бяхме преместили библейската си литература от Залата на Царството и я бяхме разпределили по домовете на членове на сбора. Благодарихме на Йехова и за двете неща.

Неочаквана свобода

До времето, когато получих документите за записване за военна служба, сборът в Бристол, в който служих като председателствуващ надзорник, нарасна на 64 проповедника. Много други Свидетели бяха изпратени в затвора поради своята неутрална позиция и аз очаквах свободата ми да проповядвам да бъде прекратена по подобен начин. Моето дело беше разгледано в местния съд в Бристол, където ме представяше брат Антъни Бък, бивш служител в затвора. Той беше смел, безстрашен мъж, непоколебим относно библейската истина, и в резултат на неговото добро представяне неочаквано получих пълно освобождаване от военна служба, при условие че продължа със своята целодневна служба!

Бях развълнуван от освобождаването ми и реших да използувам това, за да проповядвам във възможно най–голяма степен. Когато ми се обадиха да се свържа с офиса на клона в Лондон, за да говоря с Албърт Д. Шрьодер, надзорника на клона, естествено се питах какво ми предстоеше. Представете си колко бях изненадан, когато бях поканен да отида в Йоркшир, за да служа като пътуващ надзорник, посещавайки всяка седмица различен сбор, за да помагам на братята и да ги насърчавам. Чувствувах се толкова неподходящ за такова назначение, но бях освободен от военна служба и бях свободен да отида. Затова приех ръководството на Йехова и охотно отидох.

Албърт Шрьодер ме представи на братята по време на един конгрес в Хъдърсфийлд и през април 1941 г. поех новото си назначение. Каква радост беше да се запозная с онези скъпи братя! Тяхната любов и любезност ме накараха да осъзная още повече, че Йехова има един народ, който е изцяло отдаден на него и чийто членове се обичат помежду си. — Йоан 13:35.

Повече привилегии в службата

Един незабравим петдневен национален конгрес беше проведен през 1941 г. в зала „Де Мантфърт“ в Лестър. Въпреки купонната система за храната и ограничения обществен  транспорт в неделя имаше най–висок брой присъствуващи — 12 000 души; а по онова време в страната имаше малко повече от 11 000 Свидетели. Слушахме записи с доклади на президента на Дружеството и беше обявено издаването на книгата Children [„Деца“]. Този конгрес несъмнено беше едно забележително събитие в теократичната история на Свидетелите на Йехова във Великобритания, състоял се така да се каже в разгара на Втората световна война.

Скоро след този конгрес получих покана да служа заедно с Бетеловото семейство в Лондон. Там работих в отделите по експедицията и пакетирането на литература и по–късно в офиса, който се занимаваше с въпроси, отнасящи се до сборовете.

Бетеловото семейство трябваше да се справя денонощно с въздушните нападения над Лондон, както и с това представители на властите непрестанно да проверяват отговорните братя, работещи там. Прайс Хюс, Юарт Чити и Франк Плат бяха хвърлени в затвора заради неутралната си позиция, а накрая Албърт Шрьодер беше принудително изпратен в Съединените щати. Въпреки този натиск полагането на добри грижи за сборовете и интересите на Царството продължаваше.

Към Гилеад!

Когато през 1945 г. войната свърши, попълних молба за мисионерско обучение в Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ и през 1946 г. бях приет в осмия клас. Дружеството уреди много от нас, сред които бяха Тони Атуд, Стенли Джоунс, Харолд Кинг, Дон Рендъл и Стенли Удбърн, да отплават от рибарското пристанище Фауи в Корнуол. Един местен Свидетел беше направил резервация да пътуваме с един малък товарен кораб, пренасящ китайска глина. Помещенията бяха много тесни и палубата обикновено беше наводнена. Какво облекчение изпитахме, когато накрая наближихме нашето входно пристанище — Филаделфия!

Сградата на Училището Гилеад беше красиво разположена в Саут Лансинг, в северната част на щата Ню Йорк, и обучението, което получих там, означаваше много за мен. Учениците в нашия клас бяха от 18 народности — за първи път Дружеството имаше възможност да включи толкова много служители от чужди страни — и всички станахме близки приятели. Много се радвах на компанията на моя съквартирант, Кале Салавара, от Финландия.

Времето мина бързо и в края на петте месеца президентът на Дружеството, Нейтан Х. Нор, пристигна от централата в Бруклин, за да ни даде дипломите и да каже къде ще бъдем назначени. По онова време учениците не знаеха назначенията си, докато те не бяха съобщени по време на церемонията за завършването. Аз бях назначен да се върна в Бетел в Лондон, за да продължа работата си там.

Обратно в Лондон

Следвоенните години бяха сурови във Великобритания. Храната и много други необходими неща, включително и хартията, продължаваха да бъдат разпределяни. Но ние преживяхме и интересите на Царството на Йехова преуспяваха. Освен че работех в Бетел, служех и на областните и окръжните конгреси и посещавах сборовете, включително някои в Ирландия. Имах също привилегията да се запозная с Ерих Фрост и други братя и сестри от Европа и да науча от тях нещо за моралната безкомпромисност на събратята Свидетели, които се бяха сблъскали с ужасите на нацистките концентрационни лагери. Службата в Бетел беше наистина благословена привилегия.

Вече десет години познавах Джоан Уеб, една специална пионерка, която служеше в Уотфорд, един град на север от Лондон. През 1952 г. се оженихме. И двамата искахме да останем в целодневната служба, затова бяхме развълнувани, когато, след като напуснахме Бетел, бях назначен като окръжен надзорник. Първият ни окръг беше по южния бряг на Англия, в Съсекс и Хампшир. Окръжната работа не беше лесна по онова време. Пътувахме главно с автобус, велосипед и ходехме пеша. Много сборове имаха големи селски райони, които често ни беше трудно да достигнем, но броят на Свидетелите продължаваше да расте бързо.

Град Ню Йорк през 1958 г.

През 1957 г. получих друга покана от Бетел: „Дали бихте искали да дойдете в офиса и да помогнете с организирането на пътуването за наближаващия международен  конгрес, който ще се състои на „Янки Стейдиъм“ и „Поло Граундс“ в град Ню Йорк през 1958 г.?“ Скоро Джоан и аз бяхме заети с работата, свързана с молбите на братята за чартърните самолети и корабите на Дружеството. Това се оказа известният Международен конгрес „Божествена воля“, на който присъствуваха голям брой слушатели — 253 922 души. На този конгрес 7136 души символизираха своето отдаване на Йехова чрез потапяне във вода — над два пъти повече от броя на покръстените на историческото събитие на Петдесетница през 33 г. от н.е., за което пише в Библията. — Деяния 2:41.

Джоан и аз никога няма да забравим любезността на брат Нор, когато лично ни покани да присъствуваме на конгреса, за да помогнем в грижите за делегатите, пристигащи в град Ню Йорк от 123 страни. Това беше едно щастливо и удовлетворяващо преживяване и за двама ни.

Благословиите на целодневната служба

Когато се върнахме, продължихме в пътуващата работа, докато се появиха проблеми със здравето. Джоан постъпи в болница, а аз претърпях лек удар. Преместихме се в редиците на специалните пионери, но по–късно имахме привилегията да служим временно отново в окръжната работа. Накрая се върнахме в Бристол, където останахме в целодневната служба. Брат ми, Дик, живее близо до нас заедно със семейството си и често си разказваме спомени.

Зрението ми беше непоправимо повредено поради отлепване на ретините през 1971 г. Оттогава ми е много трудно да чета, затова намирам записите на касети на библейска литература за една чудесна мярка от Йехова. Джоан и аз все още водим домашни библейски изучавания и през годините имахме привилегията да помогнем на около 40 души да придобият познание за истината, включително и на едно седемчленно семейство.

Когато отдадохме живота си на Йехова преди повече от 60 години, имахме желанието да започнем целодневна служба и да останем в нея. Колко признателни сме, че все още имаме сили да служим на Великия Йехова — единствения начин, по който можем да му благодарим за неговата доброта към нас и за щастливите години, прекарани заедно!

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 25]

С брат ми Дик (най–вляво; Дик стои прав) и други пионери пред пионерския дом в Бристол

[Снимка на страница 25]

Пионерският дом в Бристол през 1940 г.

[Снимки на страница 26]

Стенли и Джоан Рейнолдс в деня на тяхната сватба, 12 януари 1952 г., и днес