Биографичен разказ

Подпомогната да превъзмогна стеснителността си

РАЗКАЗАНО ОТ РУТ Л. УЛРИХ

Не издържах и се разплаках точно на прага на дома на свещеника. Той тъкмо беше изговорил редица фалшиви обвинения срещу Чарлс Т. Ръсел, който служи като първия президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“. Нека да ви обясня защо аз — едно младо момиче — посещавах хората по този начин.

РОДЕНА съм през 1910 г. в силно религиозно семейство, живеещо във ферма в Небраска (САЩ). Всяка сутрин и всяка вечер след ядене четяхме Библията заедно като семейство. Татко беше директор в неделното училище на методистката църква в малкия град Уинсайд — на около шест километра от нашата ферма. Имахме една теглена от коне кола с пердета на прозорците, така че независимо от времето можехме да ходим на църква в неделя сутринта.

Когато бях на около осем години, брат ми, който беше бебе, се разболя от детски паралич и мама го заведе на лечение в един санаториум в Айова. Въпреки нейните предани грижи, брат ми умря, докато бяха там. Междувременно обаче в Айова мама се запознала с една Изследователка на Библията, както се наричаха тогава Свидетелите на Йехова. Те провели много разговори и мама дори отишла с тази госпожа на някои събрания на Изследователите на Библията.

Когато се върна у дома, мама донесе няколко тома на изданието Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“], които бяха издадени от Дружество „Стражева кула“. Скоро тя се убеди, че Изследователите на Библията учат истината и че ученията за безсмъртието на човешката душа и за вечните мъчения на злите не са верни. — Битие 2:7; Еклисиаст 9:5, 10; Езекиил 18:4.

 Татко обаче беше много разочарован и се противопоставяше на усилията на мама да посещава събранията на Изследователите на Библията. Той продължаваше да води мен и по–големия ми брат, Кларънс, на църква заедно със себе си. Но когато татко не беше у дома, мама изучаваше Библията с нас. В резултат на това ние, децата, имахме добра възможност да сравним ученията на Изследователите на Библията с ученията на църквата.

Кларънс и аз посещавахме редовно неделното училище и той задаваше на учителката въпроси, на които тя не можеше да отговори. Когато се прибирахме в къщи, казвахме на мама и това водеше до дълги разисквания на тези теми. Накрая престанах да ходя на църква и започнах да посещавам с мама събранията на Изследователите на Библията, а не след дълго Кларънс направи същото.

Справям се със стеснителността

През септември 1922 г. мама и аз присъствувахме на незабравимия конгрес на Изследователите на Библията в Сидър Пойнт (Охайо). Все още си представям огромния лозунг, който беше разгънат, докато Джоузеф Ф. Ръдърфорд, тогавашният президент на Дружество „Стражева кула“, подкани повече от 18 000 присъствуващи с думите на лозунга: „Известявайте Царя и Царството.“ Бях много развълнувана и почувствувах неотложността на това да говоря на другите за добрата новина на божието Царство. — Матей 6:9, 10; 24:14.

На конгресите, проведени от 1922 г. до 1928 г., бяха приети поредица от резолюции и тези послания бяха включени в трактати, които Изследователите на Библията разпространиха сред десетки милиони хора по целия свят. Аз бях слаба и висока — наричаха ме ‘хрътката’ — и тичах от къща на къща, разпространявайки тези печатни послания. Наистина се наслаждавах на тази работа. Но това да говоря на вратите, като лично казвам на другите за божието Царство, беше друго нещо.

Всъщност бях толкова стеснителна, че дори се страхувах, когато мама канеше големи групи роднини всяка година. Аз изчезвах в стаята си и оставах там. Веднъж мама искаше да направи снимка на цялото семейство и ми каза да изляза. Тъй като не исках  да отида при тях, пищях, докато тя буквално ме издърпа от стаята ми.

Но дойде денят, в който аз решително поставих библейска литература в чантата си. Непрекъснато си повтарях: „Не мога да го направя“, но в следващия момент си казвах: „Трябва да го направя“. Накрая отидох да проповядвам. След това бях толкова щастлива, че бях събрала смелост да отида. Най–много се радвах на това, че съм свършила работата, а не на самото ѝ извършване. Горе–долу по това време срещнах свещеника, споменат по–рано, и си тръгнах разплакана. С помощта на Йехова с течение на времето можех да говоря с хората на вратите им и радостта ми се увеличи. След това през 1925 г. символизирах своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода.

Започвам целодневна служба

Когато бях на 18 години, си купих кола с парите, които наследих от една леля, и започнах пионерска служба, както се нарича целодневната проповедна служба. Две години по–късно, през 1930 г., партньорката ми и аз приехме едно проповедно назначение. Дотогава Кларънс също беше станал пионер. Скоро след това той прие покана да служи в Бетел, световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк).

Горе–долу по това време родителите ни се разделиха, затова на двете с мама ни построиха един фургон и започнахме заедно пионерска служба. Това беше по времето, когато в Съединените щати настъпи голямата икономическа криза. Беше голямо предизвикателство да продължим с пионерската служба, но бяхме решени да не се отказваме. Заменяхме библейска литература за пилета, яйца и плодове и зеленчуци, както и за неща, като например стари батерии и алуминиеви отпадъци. Последните обръщахме в пари, за да купуваме бензин за колата и за да покриваме други разноски. За да спестявам парите, се научих също да смазвам частите на колата и да сменям маслото. Видяхме как Йехова — верен на обещанието си — отваря пътя, за да ни помогне да преодолеем препятствията. — Матей 6:33.

На мисионерски назначения

През 1946 г. бях поканена да посетя седмия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, което се намираше близо до Саут Лансинг (Ню Йорк). Дотогава мама и аз бяхме пионерки заедно повече от 15 години, но тя не искаше да пречи на възможността да получа обучение за мисионерска служба. Затова ме насърчи да приема привилегията да посетя Училището Гилеад. След завършването Марта Хес от Пиория (Илинойс) и аз станахме партньорки. Заедно с две други сестри бяхме назначени в Кливланд (Охайо) за една година, докато чакахме назначение в чужда страна.

Това назначение пристигна през 1947 г. Двете с Марта бяхме назначени на Хавайските острови. Тъй като беше лесно да се емигрира на тези острови, мама дойде да живее близо до нас в град Хонолулу. Нейното здраве се влошаваше, затова заедно с вършенето на мисионерската си дейност, помагах на мама. Бях в състояние да се грижа за нея, докато през 1956 г. тя умря на Хаваите на 77 години. Когато пристигнахме, на Хавайските острови имаше около 130 Свидетели, но до времето, когато мама умря, имаше над хиляда души и вече не бяха необходими мисионери.

Тогава Марта и аз получихме писмо от Дружество „Стражева кула“, което ни предлагаше назначение в Япония. Първата ни грижа беше дали на нашата възраст можехме да научим японски език. По онова време аз бях на 48 години, а Марта беше само четири години по–млада. Но оставихме въпроса в ръцете на Йехова и приехме назначението.

 Веднага след международния конгрес през 1958 г., който се проведе на „Янки Стейдиъм“ и „Поло Граундс“ в град Ню Йорк, заминахме с кораб за Токио. Връхлетя ни един тайфун, когато наближихме пристанището на Йокохама, където ни посрещнаха Дон и Мейбъл Хаслет, Лойд и Мелба Бари и други мисионери. По онова време в Япония имаше само 1124 Свидетели.

Веднага започнахме да учим японски език и да участвуваме в службата от врата на врата. Нашите представяния на японски, които четяхме, пишехме, използувайки английската азбука. В отговор домакините казваха: „Йорошии десу“ или „Кеко десу“, което научихме, че означава „хубаво“ или „добре“. Но не винаги знаехме дали домакинът се интересуваше, или не, тъй като тези думи се използуваха и за изразяването на отказ. Значението зависеше от тона на гласа или от изражението на лицето на човека. Трябваше ни време, за да се научим да тълкуваме тези неща.

Случки, които стоплиха сърцето ми

Един ден, все още борейки се с езика, посетих общежитието на компанията „Мицубиши“ и срещнах една жена на 20 години. Тя напредна добре в библейското познание и беше покръстена през 1966 г. Една година по–късно тя започна пионерска служба и скоро след това беше назначена като специална пионерка. Оттогава служи като такава. Винаги е било вдъхновяваща сила за мен да виждам как още от младостта си тя използува времето и енергията си в целодневната служба.

Заемането на позиция на страната на библейската истина е особено голямо предизвикателство за хората, които живеят в нехристиянско общество. Въпреки това хиляди са се справили с това предизвикателство, като сред тях са много от онези, с които аз изучавах Библията. Те премахваха  скъпите будистки и шинтоистки олтари, които обикновено се намират в японските домове. Тъй като понякога роднините възприемат погрешно такива действия като неуважение към мъртвите предци, новите се нуждаят от смелост, за да направят това. Техните смели действия напомнят на действията на първите християни, които се отървали от неща, свързани с фалшивото поклонение. — Деяния 19:18–20.

Спомням си една жена — домакиня, с която изучавах Библията, която планираше да напусне Токио заедно със семейството си. Тя искаше да се премести в нов дом, в който няма предмети, свързани с езическото поклонение. Затова тя каза на съпруга си за своето желание и той охотно ѝ сътрудничи. Тя с радост ми разказа за това, но тогава си спомни, че е опаковала една голяма и скъпа мраморна ваза, която била купила, защото хората казвали, че ще донесе щастие в дома. Тъй като подозираше, че това има връзка с фалшивото поклонение, тя счупи вазата с един чук и я изхвърли.

Да видя как тази жена и други хора с готовност се освобождават от скъпи предмети, свързани с фалшивото поклонение, и смело започват нов живот на служба за Йехова, беше най–възнаграждаващото, удовлетворяващо преживяване за мен. Редовно благодаря на Йехова за това, че мога да се радвам на повече от 40 години мисионерска служба в Япония.

Съвременни „чудеса“

Когато си спомням за своите над 70 години в целодневната служба, се учудвам за неща, които ми изглеждат като съвременни „чудеса“. Тъй като на млади години бях стеснително момиче, никога не бих си помислила, че ще прекарам целия си живот, поемайки инициативата да говоря с хората за едно Царство, за което повечето не искат и да чуят. Но не само аз можах да направя това, а видях стотици, ако не и хиляди други, да правят същото. И те правеха това толкова резултатно, че онези малко повече от хиляда Свидетели, които бяха в Япония, когато пристигнах през 1958 г., нараснаха на повече от 222 000 души в днешно време!

 Когато двете с Марта пристигнахме отначало в Япония, бяхме назначени да живеем в офиса на клона в Токио. През 1963 г. на това място беше построена нова, шестетажна сграда на клона, и оттогава ние живеем в нея. През ноември 1963 г. бяхме сред 163 присъствуващи на доклада по откриването, изнесен от нашия надзорник на клона, Лойд Бари. Дотогава Свидетелите в Япония бяха достигнали 3000 души.

Беше радостно да се види как работата по проповядване на Царството драматично нарасна, като достигна повече от 14 000 души през 1972 г., когато беше завършен нов по–голям клон в град Нумазу. Но до 1982 г. вестителите на Царството в Япония станаха повече от 68 000 души, и в град Ебина, на около 80 километра от Токио, беше построен много по–голям комплекс на клона.

Междувременно предишната сграда на клона в центъра на Токио беше подновена. След време тя започна да служи като мисионерски дом за над 20 мисионери, които служиха в Япония 40 или 50, или повече години, сред които сме двете с моята дългогодишна партньорка, Марта Хес. Един лекар и съпругата му, която е медицинска сестра, също живеят в нашия дом. Те се грижат за нас, като любещо откликват на нашите здравни нужди. Неотдавна към тях се присъедини друга медицинска сестра, а през деня идват християнски сестри, за да помагат на медицинските сестри. Двама члена на Бетеловото семейство в Ебина се редуват, за да ни приготвят храна и да чистят дома ни. Наистина, Йехова е добър към нас. — Псалм 34:8, 10.

Един важен момент от мисионерския ми живот беше миналият ноември — 36 години след откриването на сградата, в която днес живеят толкова много от нас, дългогодишните мисионери. На 13 ноември 1999 г. бях сред 4486 души, между които имаше стотици дългогодишни Свидетели от 37 страни, които присъствуваха на откриването на разширения комплекс на японския клон на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“ в Ебина. Понастоящем семейството в този клон се състои от 650 души.

През последните 80 години, откакто плахо започнах да ходя от къща на къща, разпространявайки библейското послание, Йехова беше и продължава да бъде моя укрепваща помощ. Той ми помогна да превъзмогна стеснителността си. Твърдо вярвам, че Йехова може да използува всеки, който уповава на него — дори онези, които са изключително стеснителни като мен. И какъв удовлетворяващ живот имах, като говорех с непознати хора за нашия Бог, Йехова!

[Снимка на страница 21]

С мама и Кларънс, който ни посещаваше от Бетел

[Снимка на страница 23]

Членове на нашия клас учат на поляната пред Училището Гилеад, близо до Саут Лансинг (Ню Йорк)

[Снимка на страница 23]

Вляво: Аз, Марта Хес и мама на Хавайските острови

[Снимка на страница 24]

Отдясно: Членове на нашия мисионерски дом в Токио

[Снимка на страница 24]

Долу: С моята дългогодишна партньорка, Марта Хес

[Снимка на страница 25]

Разширеният комплекс на нашия клон в Ебина беше открит през миналия ноември