Биографичен разказ

Йехова винаги възнаграждава своите лоялни хора

РАЗКАЗАНО ОТ ВЪРНЪН ДЪНКЪМ

Завърших своята късна лека вечеря и както обикновено, запалих цигара. След това попитах съпругата си, Айлийн: „Как мина събранието тази вечер?“

ТЯ СЕ спря и каза: „Беше прочетено писмо, в което се съобщаваше за нови назначения, и твоето име беше споменато. Ще се грижиш за озвучаването. Последното изречение в писмото гласеше: ‘Ако някои от тези новоназначени братя употребяват тютюн, те са длъжни да пишат до Дружеството, за да кажат, че не могат да приемат назначението.’“ a Отговорих проточено и решително: „А–а–а! Значи това се казваше в него.“

Стиснах зъби и смачках цигарата в пепелника до мен. „Не зная защо са ме избрали за това назначение. Но досега не съм отказвал нито едно и нямам намерение да започна да го правя.“ Реших никога вече да не пуша. Това решение оказа силно влияние на живота ми като християнин и като музикант. Нека ви разкажа някои събития, които доведоха до моята решимост.

Моето семейство

Роден съм в Торонто (Канада) на 21 септември 1914 г. — най–големият син на моите любещи и трудолюбиви родители, Върнън и Лайла, които се грижеха за семейството ни, състоящо се от четири момчета и две момичета. След мен по възраст беше Йорк, след това Орландо, Дъглас, Айлийн и Коръл. Когато бях едва на девет години, мама ми връчи една цигулка и уреди да вземам уроци по музика в музикалното училище „Харис“. Не беше лесно, но мама и татко намираха начини да заплащат разходите за транспорта и за обучението в училище. По–късно учих теория на музиката и хармония в Кралската музикална консерватория в Торонто, и когато  бях на 12 години се записах на един градски конкурс в зала „Маси“ — престижната музикална зала в центъра на града. Бях избран за победител и получих хубава цигулка в калъф от кожа от алигатор.

След време се научих също да свиря на пиано и на контрабас. Често една групичка свирехме на малки събирания в петък и събота вечер и по време на студентските танцови забави. Именно на една такава танцова забава за първи път срещнах Айлийн. През последната ми година в гимназията свирих с много оркестри в града. След като завърших, бях поканен да се присъединя към оркестъра на Фърди Маури и това се оказа добра, постоянна работа до 1943 г.

Запознавам се с Йехова

За първи път родителите ми се запознали с библейската истина точно преди избухването на Първата световна война, когато татко работел като аранжор на витрини в един универсален магазин в центъра на Торонто. В столовата той слушал разговорите между други двама работници, които били Изследователи на Библията (както били известни тогава Свидетелите на Йехова), и след това, когато се връщал в къщи вечерта, споделял с мама онова, което бил чул. Няколко години по–късно, през 1927 г., Изследователите на Библията проведоха един голям конгрес в Торонто на стадиона в Канадския национален изложбен комплекс. Нашата къща, намираща се на две пресечки от западния вход на комплекса, беше използувана за настаняването на 25 души от Охайо (САЩ).

След това една Изследователка на Библията, Ейда Блетсоу, започна да посещава често мама, като ѝ оставяше нова литература. Един ден тя каза: „Госпожа Дънкъм, от известно време ви оставям литература. Дали прочетохте нещо от нея?“ Въпреки че възпитаваше шест деца, оттогава мама реши да започне да чете списанията и не престана да прави това. Но аз почти не обръщах внимание на литературата. Стремях се да завърша училище и бях много зает с музиката.

През юни 1935 г. Айлийн и аз се оженихме в една англиканска църква. Откакто напуснах Обединената църква, когато бях на 13 години, не принадлежах към никоя друга религия; затова в брачния регистър написах, че съм Свидетел на Йехова, макар че още не бях Свидетел.

Ние очаквахме с нетърпение да създадем семейство и искахме да бъдем добри родители. Затова започнахме да четем заедно Новия завет. Но въпреки добрите ни намерения, ни попречиха други неща. Малко по–късно опитахме отново, но със същия резултат. След това, през 1935 г., получихме за Коледа една увита като подарък книга, озаглавена The Harp of God [„Арфата на Бога“]. Съпругата ми каза: „О, майка ти ни изпраща странен коледен подарък.“ Въпреки това, когато после отидох на работа, тя започна да я чете и това, което четеше, ѝ хареса. Известно време не знаех нищо за това. Що се отнася до очакванията ни като семейство, те не се осъществиха. Нашата дъщеричка, която се роди на 1 февруари 1937 г., умря. Колко силно бяхме наскърбени!

В същото време семейството ми активно участвуваше в проповедната работа и научих, че татко беше единственият вестител на Царството в семейството, който не беше абонирал никого за списание Consolation [„Утеха“] (днес „Пробудете се!“). Това беше целта в проповедната служба през този месец. Въпреки че дотогава не бях чел нито едно от изданията на Дружеството, ми стана жал за него и казах: „Добре, татко, запиши мен; и ще бъдеш като другите вестители.“ Дойде лятото и оркестърът се премести извън града, за да свири на един курорт. Списанието „Утеха“ ми беше изпращано по пощата. Дойде есента и оркестърът се върна обратно в Торонто. Списанията продължаваха да идват и на новия ни адрес, а аз дори не ги бях извадил от обвивката им.

През една коледна почивка погледнах купчината списания и стигнах до заключението, че щом плащам за тях, трябва да прочета поне някои, за да видя какво се казва в тях. Първото, което отворих, ме изненада. То представляваше изобличение на политическите интриги и корупция по онова време. Започнах да говоря с колегите си музиканти за това, което прочетох. Но те оспорваха истинността на онова, което им казвах, и трябваше да продължа да чета, за да се защищавам. Несъзнателно започнах да  свидетелствувам за Йехова. И оттогава не съм спрял да чета чудесните библейски публикации на ‘верния и разумен слуга’. — Матей 24:45.

Въпреки че през седмицата бях зает с работата си, скоро започнах да посещавам неделните събрания с Айлийн. Когато отидохме на събрание една неделя през 1938 г., две възрастни сестри ни поздравиха и едната каза: „Млади брате, заел ли си вече позиция на страната на Йехова? Да знаеш, че Армагедон е съвсем близо!“ Знаех, че Йехова е единственият истински Бог, и бях убеден, че това е неговата организация. Исках да бъда част от нея и затова на 15 октомври 1938 г. бях покръстен. Айлийн беше покръстена около шест месеца по–късно. Радвам се да кажа, че всички в семейството ми станаха отдадени служители на Йехова.

Каква наслада изпитвах от общуването с хората на Бога! Скоро се чувствувах у дома сред тях. Винаги, когато не можех да присъствувам, очаквах с нетърпение да науча какво е станало на събранията. Вечерта, която споменах в началото, се оказа повратен момент в моята служба на Йехова.

Време на голяма промяна за нас

Друга значителна промяна за нас стана на 1 май 1943 г. За първи път бяхме посетили голям конгрес през септември 1942 г. — конгреса „Теокрацията на новия свят“ в Кливлънд (Охайо). Там, в разгара на една ужасна световна война, на която не се виждаше краят, чухме брат Нор, тогавашния президент на Дружество „Стражева кула“, който смело изнесе завладяващия доклад „Мирът — може ли да бъде траен?“. Добре си спомняме как той показа от Откровение, глава 17, че след войната ще има един мирен период, през който ще се извършва голяма проповедна дейност.

Това, което най–много ни въздействува, беше един по–ранен доклад на брат Нор, „Йефтай и неговият обет“. Тогава се чу призив за повече пионери! Айлийн и аз се спогледахме един друг и казахме в един глас (заедно с много други едновременно): „Ние!“ Веднага започнахме да правим планове да се заемем с една по–важна работа.

От 4 юли 1940 г. беше наложена възбрана върху работата на Свидетелите на Йехова в Канада. Когато на 1 май 1943 г. започнахме пионерска служба, все още беше незаконно да се свидетелствува за Йехова и да се предлага литература на Дружеството в проповедната служба. Служейки като християни, ние носехме само личния си екземпляр от Библията King James Version [„Превод на крал Яков“]. Няколко дена след като пристигнахме на първото си пионерско назначение в Пари Саунд (Онтарио), Стюард Ман, един опитен пионер, беше изпратен от офиса на клона, за да работи с нас в службата. Каква любеща мярка! Брат Ман имаше приятни обноски и беше винаги усмихнат. Ние се учехме от него и това беше радостен период. Водехме няколко библейски изучавания, когато Дружеството промени назначението ни в град Хамилтън. Не след дълго, макар че бях минал възрастта за армията, бях повикан на служба. Отказът ми да се присъединя към армията доведе до това да бъда арестуван на 31 декември 1943 г. След като съдебните формалности бяха уредени, бях осъден да работя в един лагер за алтернативна служба, където останах до август 1945 г.

След освобождаването ми Айлийн и аз веднага получихме пионерско назначение, което ни отведе в Корнуол (Онтарио). Скоро след това заминахме за Квебек със специално назначение от Правния отдел на Дружеството да помагам в полицейския съд. Това беше през периода на Дюплеси в Квебек, когато преследването спрямо Свидетелите на Йехова  беше особено силно. Всяка седмица прекарвах много дни в различни съдилища, за да помагам на братята. Това бяха вълнуващи и укрепващи вярата времена.

След конгреса в Кливлънд през 1946 г. дойдоха назначения за работа като окръжен и областен надзорник, които водеха мен и съпругата ми от единия до другия край на Канада. Нещата ставаха бързо. През 1948 г. бяхме поканени в 11–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. Братята Албърт Шрьодер и Максуел Френд бяха двама от нашите инструктори и в нашия клас, състоящ се от 108 души, имаше 40 помазани. Беше наистина богато и възнаграждаващо преживяване да бъдем с толкова много дълговременни служители на Йехова!

Един ден от Бруклин ни посети брат Нор. В доклада си той призова за 25 доброволци, които искат да учат японски. Всичките 108 души се кандидатирахме! Оставаше президентът на Дружеството да реши кой ще бъде обучаван. Мисля, че Йехова ръководеше избора, защото той се оказа много добър. Мнозина от двадесет и петимата, които бяха избрани и след това имаха привилегията да започнат проповедната работа в Япония, са все още на назначението си — да, възрастни са, но още са там. Някои, като например Лойд и Мелба Бари, бяха преместени на други назначения. Лойд беше член на Ръководното тяло до смъртта си през миналата година. Ние се радваме с всички тях за наградата, която им е дал Йехова.

Дойде денят на завършването и ние бяхме назначени в Ямайка. Но поради продължаващите съдебни дела в Квебек получихме напътствия да се върнем в Канада.

Повече музика!

Въпреки че изоставих музиката заради пионерската служба, изглежда, че музиката не ме оставяше. През следващата година президентът на Дружеството, Нейтан Нор, и неговият секретар, Милтън Хеншел, дойдоха в „Мейпъл Лийф Гардънс“ в Торонто. Публичният доклад на брат Нор, озаглавен „По–късно е отколкото си мислиш!“, наелектризира всички. За първи път бях поканен да се грижа за оркестъра на конгреса. Подготвихме валсов аранжимент на някои известни песни в Kingdom Service Song Book [„Песнопойка на царската служба“] (1944 г.). Братята изглежда харесаха това. Когато завърши програмата в събота следобед, репетирахме програмата си за неделя. Забелязах, че брат Хеншел идва на сцената към нас, и прекъснах оркестъра, за да отида да го посрещна. Той попита:

— Колко музиканти имаш в оркестъра си тук?

— Когато всички присъствуват, са около 35 души — отговорих аз.

— Хубаво, ще имаш два пъти повече в Ню Йорк през следващото лято — отговори той.

Преди обаче да дойде това лято, бях поканен в Бруклин. Поради обстоятелствата отначало Айлийн не можеше да дойде с мен. Новата сграда на „Кълъмбия Хайтс“ 124 още не беше завършена и затова бях настанен в първата сграда, в една малка стая с двама помазани братя — възрастния брат Пейн и Карл Клайн, когото срещнах за първи път. Дали ни беше тясно? Да. Въпреки това се разбирахме много добре помежду си. По–възрастните братя бяха дълготърпеливи и се стараеха. Аз просто се опитвах да не преча! Това беше ценен урок за нещата, които може да постигне божият дух. Срещата и работата ми с брат Клайн ми донесе толкова благословии! Той беше винаги любезен и услужлив. Работехме добре заедно и вече 50 години сме близки приятели.

За мен беше привилегия да помагам за музиката на конгресите на „Янки Стейдиъм“ през 1950, 1953, 1955 и 1958 г., както и да споделям отговорността за оркестъра заедно с Ал Кавлън на конгреса през 1963 г., който се състоя на стадиона „Роуз Боул“ в Пасадена (Калифорния). През 1953 г., по време на конгреса на „Янки Стейдиъм“, беше представена музикална програма в неделя преди публичния доклад. Ерих Фрост представи Едит Шемьоник (по–късно Вайганд), сопран, която изпя неговата композиция „Напред, Свидетели!“ под съпровода на нашия оркестър. После бяхме развълнувани, когато за първи път чухме силните и чудесни гласове на нашите африкански братя и сестри. Мисионерът Хари Арнът беше донесъл от Северна Родезия (днес Замбия) един хубав запис на касета за наше удоволствие. Звукът изпълни целия стадион.

 Запис на песнопойката от 1966 г.

Спомняте ли си розовата песнопойка “Singing and Accompanying Yourselves With Music in Your Hearts” [„Пейте и съпровождайте песните с музика в сърцата си“]? Когато наближаваше краят на нейната подготовка, брат Нор каза: „Ще направим запис. Искам да организираш малък оркестър, само няколко цигулки и две флейти. Не искам медни духови инструменти!“ Залата на Царството в Бетел щеше да ни служи като студио, но имахме някои притеснения относно използуването ѝ. Какво щеше да стане с отразяването на звука в голите стени, плочките на пода и сгъваемите метални столове? Кой можеше да ни помогне да се справим с неприятните звукови проблеми? Някой предложи: „Томи Мичъл! Той работи в студийната мрежа ABC.“ Свързахме се с брат Мичъл, който с удоволствие ни помогна.

Дойде събота, първата сутрин на записа, и при представянето на музикантите един от братята носеше калъф за цугтромбон. Спомних си думите на брат Нор: „Не искам медни духови инструменти!“ Какво можех да направя? Наблюдавах как братът извади своя цугтромбон от калъфа, нагласи цуга и започна да се упражнява. Братът беше Том Мичъл и първите му няколко тона бяха прекрасни. Той накара цугтромбона да засвири като цигулка! Помислих си: ‘Този брат трябва да остане!’ Брат Нор не възрази.

В оркестъра имахме група добри музиканти, които бяха също любещи братя и сестри. Нямаше примадони! Правенето на запис беше изморителна работа, но никой не се оплакваше. Когато работата завърши, ние плакахме; и оттогава между онези, които участвуваха, съществуват силни приятелски връзки. Всички ние се радвахме на тази привилегия и благодарим на Йехова, че свършихме работата.

Допълнителни възнаграждаващи привилегии

След толкова много години, аз продължавам да се радвам на целодневната служба. Прекарах 28 години в назначения като окръжен и областен надзорник — като се радвах на всяко от тях. Те бяха последвани от пет години, през които се грижехме за Конгресната зала в Норвъл (Онтарио). Двамата с Айлийн бяхме заети с окръжен конгрес всяка събота и неделя, както и с областни конгреси на чужди езици. През 1979–1980 г. архитекти и инженери използуваха помещенията на Конгресната зала, когато правеха планове за бъдещия клон на Дружеството в Холтън Хилс. След работата ни в Конгресната зала друго назначение доведе до допълнително участие в областта на музиката в Бруклин от 1982 до 1984 г.

Моята скъпа съпруга умря на 17 юни 1994 г. точно седем дена след нашата 59–а годишнина от сватбата. Завършихме 51 години на предана пионерска служба заедно.

Когато мисля за нещата, които преживях в своя живот, си припомням, че Библията е много ценно ръководство. Понякога използувам личната Библия на Айлийн и изпитвам голямо удоволствие, като забелязвам онова, което докосваше сърцето ѝ — цели стихове, конкретни изрази и отделни думи, които беше отбелязала. Както Айлийн, и аз имам стихове, които носят специално значение за мен. Един такъв откъс е Псалм 137, който изразява следната прекрасна молитва към Йехова: „Дано никога вече не мога да свиря на арфа, ако те забравя, Йерусалиме! Дано никога вече не мога да пея, ако не те помня, ако не мисля за теб като за моята най–голяма радост!“ (Псалм 137:5, 6, Today’s English Version [„Превод на днешен английски“]) Въпреки че обичам музиката, най–голямата радост за мен идва от лоялната служба на Йехова, който ме възнагради с богат и удовлетворяващ живот.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 28]

С Айлийн през 1947 г.

[Снимка на страница 30]

По време на един ранен запис