Биографичен разказ

Служех там, където бях необходим

РАЗКАЗАНО ОТ ДЖЕЙМС Б. БЕРИ

Беше 1939 г., световната икономическа криза беше направила живота в Съединените щати труден, а войната беше надвиснала над цяла Европа. С по–малкия ми брат Бенет заминахме от дома ни в Мисисипи за Хюстън (Тексас), за да търсим работа.

ЕДИН ден към края на лятото по пращящото радио чухме вълнуващи новини: армиите на Хитлер бяха навлезли в Полша. „Армагедон започна!“ — възкликна брат ми. Незабавно напуснахме работата си. Тръгнахме към най–близката Зала на Царството и присъствувахме на нашето първо събрание. Защо Зала на Царството? Нека да започна отначало.

Роден съм в Хеброн (Мисисипи) през 1915 г. Живеехме във фермерска област. Изследователите на Библията, както бяха наричани Свидетелите на Йехова тогава, минаваха през областта веднъж годишно и уреждаха доклад в нечий дом. Вследствие на това родителите ми имаха много издания, обясняващи Библията. Бенет и аз започнахме да вярваме на онова, което тези книги казваха: адът не е горещо място, душата умира, праведните ще живеят на земята завинаги. Но имаше още много да учим. Известно време след като завърших училище, с брат ми заминахме за Тексас, за да си търсим работа.

Когато най–после се свързахме със Свидетелите на Йехова в Залата на Царството, те ни попитаха дали сме пионери. Нямахме представа, че пионерите са целодневни проповедници от организацията на Свидетелите на Йехова. Тогава те ни попитаха дали искаме да проповядваме. „Разбира се!“ — отвърнахме ние. Смятахме, че те ще изпратят някого с нас да ни покаже как да правим това. Но те просто ни връчиха една карта и ни казаха: „Работете тук!“ С Бенет не знаехме нищо  за проповядването и изобщо не ни харесваше идеята да се излагаме. Затова накрая просто изпратихме обратно картата на района по пощата и се върнахме в Мисисипи!

Правейки библейската истина своя

След като се завърнахме в къщи, започнахме да четем изданията на Свидетелите всеки ден в продължение на почти една година. В дома ни нямаше електричество, така че вечер четяхме на светлина от камината. По онова време зоновите служители, или пътуващите надзорници, посещаваха сборовете на Свидетелите на Йехова и живеещите в отдалечени области Свидетели, за да ги укрепят духовно. Един от тези служители, Тед Клайн, посети нашия сбор и придружи Бенет и мен в проповедната работа от врата на врата, като често вземаше и двама ни едновременно. Той ни обясни какво представлява пионерската работа.

Общуването с него наистина ни накара да се замислим за това как да вършим повече в служба на Бога. Така на 18 април 1940 г. брат Клайн покръсти Бенет, сестра ни Велва и мен. Родителите ни присъствуваха на нашето покръстване и бяха много щастливи от решението ни. Около две години по–късно те също бяха покръстени. И двамата останаха верни на Бога до своята смърт, като татко почина през 1956 г., а мама през 1975 г.

Когато брат Клайн ме попита дали мога да бъда пионер, аз му казах, че искам, но че нямам пари, дрехи, нищо. „Всичко е наред — каза той. — Ще уредя това.“ И го направи. Първо изпрати молбата ми за пионерска служба. След това ме взе със себе си в Ню Орлиънс, отдалечен на около 300 километра, и ми показа няколко чудесни апартамента над една Зала на Царството. Те бяха предназначени за пионери. Скоро се пренесох там и започнах службата си като пионер. Свидетелите в Ню Орлиънс подпомагаха дейността, като даваха на пионерите дрехи, пари и храна. През деня братя носеха храна и я оставяха пред вратата, или дори я слагаха в хладилника за нас. Един брат, който притежаваше ресторант наблизо, ни покани да идваме редовно по времето, когато затваря, за да вземаме прясна храна, като месо, хляб, готвен боб по мексикански и сладкиши, останали от деня.

Лице в лице с разярени тълпи

След време бях назначен в Джаксън (Мисисипи) като пионер. Моят млад партньор и аз няколко пъти се изправяхме лице в лице с разярени тълпи, които изглежда се радваха на подкрепата на местните представители на закона! Подобно беше положението и при следващото ни назначение — Кълъмбъс (Мисисипи). Тъй като проповядвахме на хора от всички раси и националности, някои от белите ни намразиха. Мнозина смятаха, че се занимаваме с подривна дейност. Командирът на местното подразделение на Американския легион — една много патриотична организация — поддържаше този възглед. Няколко пъти той събираше и подстрекаваше разгневени тълпи срещу нас.

Първия път когато бяхме нападнати в Кълъмбъс, една тълпа дойде след нас, докато предлагахме списания на улицата. Те ни притиснаха гърбом срещу витрината на един магазин. Насъбраха се зяпачи. Скоро пристигна полицията и ни отведе в съда. Тълпата ни последва до там, като участниците в нея заявиха пред чиновниците в съда, че ако напуснем града до определена дата, ще го напуснем със своята кожа на гърба. Ако напуснем след тази дата, това ще стане без нашите кожи! Сметнахме за добре да напуснем града за известно време. Но няколко седмици по–късно се върнахме и започнахме отново да проповядваме.

Не след дълго една банда от осем мъже дойде срещу нас и ни принуди да влезем в техните две коли. Закараха ни в гората, свалиха  ни дрехите и бичуваха всеки от нас с по 30 удара с моя колан! Бяха въоръжени и дори носеха въжета, и трябва да кажа, че бяхме уплашени. Мислех, че ще ни вържат и ще ни хвърлят в реката. Те скъсаха литературата ни, разпръснаха я и дори разбиха грамофона ни на парчета в един дървен пън.

След като ни бичуваха, те ни казаха да се облечем и да вървим надолу по един път в гората, без да се обръщаме назад. Докато вървяхме, наистина си мислехме, че ако се обърнем, ще ни убият, и то безнаказано. Но след няколко минути ги чухме да тръгват с колите.

При друг случай ни подгони една разгневена тълпа и трябваше да завържем дрехите си на гърбовете си и да преплуваме една река, за да избягаме. Не след дълго бяхме арестувани по обвинения в подривна дейност. Прекарахме три седмици в затвора, преди да започне разглеждането на делото. Събитието беше разгласено навсякъде из Кълъмбъс. На учениците от един близък колеж дори беше разрешено да излязат по–рано от час, за да присъствуват. И когато дойде денят, съдът бе препълнен и имаше малко останали места само за правостоящи! Свидетели на държавата бяха двама свещеници, кметът и полицията.

Един адвокат на име Дж. С. Кларк, който беше Свидетел, и неговият съдружник бяха изпратени да ни представляват. Те поискаха обвиненията в подривна дейност да бъдат отхвърлени поради липса на доказателства. Макар че адвокатът, който работеше с брат Кларк, не беше Свидетел на Йехова, той направи мощни изявления в наша защита. В един момент той каза на съдията: „Хората казват, че Свидетелите на Йехова са луди. Луди ли? Томас Едисон също беше луд!“ След това той посочи към лампата и каза: „Но погледнете онази електрическа крушка!“ Едисон, който изобретил електрическата крушка, може да е бил смятан за луд от някои, но никой не е оспорил изобретението му.

След като изслуша показанията, съдията, който беше председател на съда, заяви на прокурора: „Вие нямате никакви доказателства за подривна дейност, а те имат право да вършат своята работа. Не ги водете отново в заседателната зала и не хабете както държавните време и пари, така и моето време, докато не намерите доказателства!“ Ние победихме!

Но след това съдията ни извика в стаята си. Той знаеше, че целият град е срещу неговото решение. Така че ни предупреди: „Онова, което казах, беше според закона, но моят личен съвет към вас двамата е да се махнете оттук, или те ще ви убият!“ Знаехме, че той беше прав, затова напуснахме града.

От там се присъединих към Бенет и Велва, които служеха като специални пионери в Кларксвил (Тенеси). След няколко месеца бяхме назначени в Парис (Кентъки). Година и половина по–късно почти бяхме готови да сформираме там сбор, когато с Бенет получихме много специална покана.

На мисионерска служба

Когато видяхме поканата да посетим втория клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, ние си помислихме: ‘Те грешат! Защо ще канят две обикновени, млади момчета от Мисисипи на това училище?’ Мислехме си, че се нуждаят от образовани хора, но отидохме за всеки случай. Имаше 100 ученика в класа и обучението траеше пет месеца. Завършването беше на 31 януари 1944 г. и ние пламенно желаехме да служим в чужда страна. Но по онова време това да се сдобиеш  с паспорт и виза отнемаше много време, така че учениците бяха временно назначени в Съединените щати. След като служихме за известно време в Алабама и Джорджия, накрая с Бенет получихме своето назначение — Барбадос (Уест Индия).

Втората световна война все още продължаваше и работата и литературата на Свидетелите на Йехова бяха забранени на много места, включително и в Барбадос. На митницата там държавните чиновници отвориха и провериха багажа ни и откриха скритата литература в него. Помислихме си: ‘С нас е свършено.’ Вместо това един чиновник само ни каза: „Съжаляваме, че трябваше да проверим вашия багаж, но част от тази литература е забранена в Барбадос.“ Въпреки това той ни пусна да влезем заедно с всички списания и книги, които носехме. Когато по–късно свидетелствувахме на правителствени чиновници, те казаха, че не знаят защо литературата е била забранена. След няколко месеца забраната беше вдигната.

Ние имахме много успехи в службата в Барбадос. Всеки от нас водеше поне 15 библейски изучавания и повечето от изучаващите напредваха духовно. Бяхме щастливи да видим някои от тях да идват на събранията на сбора. Но тъй като литературата беше забранена за известно време, на братята там им липсваше точно разбиране на това как понастоящем трябваше да бъдат водени събранията. Но скоро бяхме в състояние да обучим определен брой способни братя. Имахме удоволствието да помогнем на мнозина от нашите изучаващи да започнат християнската си служба и да видим нарастването на християнския сбор.

Създавам семейство

След около 18 месеца в Барбадос аз се нуждаех от операция и трябваше да се върна в Съединените щати. Докато бях там, се ожених за една Свидетелка на име Дороти, с която си кореспондирах. След това със съпругата ми бяхме пионери в Талахаси (Флорида), но след 6 месеца се преместихме в Луисвил (Кентъки), където един Свидетел ми предложи работа. Брат ми Бенет продължи да служи в Барбадос още много години. По–късно той се ожени за сестра, която също беше мисионерка, и служеха в пътуваща служба на островите. Накрая те трябваше да се върнат в Съединените щати по здравословни причини. Те продължиха да служат в пътуваща служба при испански говорещи сборове до смъртта на Бенет през 1990 г., когато той беше на 73 години.

През 1950 г. Дороти роди първото ни дете, момиченце, на което дадохме име Дарил. В крайна сметка имахме пет деца. Второто ни дете, Дерик, умря само на две години и половина от менингит на гръбначния мозък. Но Лесли се роди през 1956 г., а Еврет го последва през 1958 г. С Дороти полагахме усилия да възпитаваме децата ни в пътя на библейската истина. Винаги се стараехме да имаме в програмата си седмично семейно библейско изучаване и да го направим интересно за всичките деца. Когато Дарил, Лесли и Еврет бяха още малки, всяка седмица им давахме въпроси, които да проучат и на които да отговорят следващата седмица. Те също представяха проповядване от къща  на къща. Един влизаше в гардероба и се преструваше на домакин. Другият стоеше от външната страна и чукаше. Те използуваха смешни реплики, за да откажат другия от разговора, но това им помагаше да развиват любов към проповедната работа. Освен това редовно проповядвахме с тях.

Когато през 1973 г. се роди най–младият ни син Елтън, Дороти беше почти на 50 години, а аз бях близо 60–годишен. В сбора ни наричаха Авраам и Сара! (Битие 17:15–17) По–големите момчета често извеждаха Елтън на служба с тях. Смятахме, че за хората е мощно свидетелство да виждат как семействата, братя и сестри, родители и деца, работят заедно, като споделят библейската истина с другите. По–големите братя на Елтън се редуваха да го носят на раменете си и да слагат библейски трактат в ръката му. Хората почти винаги слушаха, когато отваряха вратата и виждаха това сладко малко момченце на раменете на по–големите си братя. Момчетата научиха Елтън да подава трактата на човека, когато разговорът свърши, и да казва няколко думи. Така той започна да проповядва.

През годините успяхме да помогнем и на други хора да опознаят Йехова. В края на 70–те години се преместихме от Луисвил в Шелбвил (Кентъки), за да служим в сбор, където имаше нужда. Докато бяхме там, се засили растежът в сбора, но също така и помогнахме в намирането на земя и построяването на Зала на Царството. По–късно бяхме поканени да служим в друг сбор недалеч.

Несигурност в семейния живот

Бих искал да мога да кажа, че всички наши деца останаха в пътя на Йехова, но не е така. След като пораснаха и напуснаха родния дом, три от четирите ни деца напуснаха пътя на истината. Но синът ни Еврет последва моя пример и започна целодневна служба. По–късно той служи в централата на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк и през 1984 г. беше поканен да посети 77–ия клас на Гилеад. След завършването той замина на своето назначение в Сиера Леоне (Западна Африка). През 1988 г. се ожени за Мариан, една пионерка от Белгия. Оттогава те служат заедно като мисионери.

Както всеки родител може да си представи, за нас беше много мъчително да видим три от децата ни да се отказват от начин на живот, който е удовлетворяващ сега и дава хубавата надежда за вечен живот на райска земя в бъдещето. Понякога обвинявах себе си за това. Но намирам утеха в познанието, че дори някои от духовните деца, тоест, ангели, на самия Йехова престанали да му служат, въпреки че Йехова ги дисциплинирал в любов и милост и никога не правел грешки. (Второзаконие 32:4; Йоан 8:44; Откровение 12:4, 9) Това ми разкри, че колкото и да се стараят родителите да възпитат децата си в пътя на Йехова, някои въпреки всичко ще откажат да приемат истината.

Подобно на духано от силни ветрове дърво, ние трябваше да се приспособяваме спрямо различните трудности и проблеми, с които се сблъсквахме. През годините установих, че редовното изучаване на Библията и присъствието на събранията ми дадоха сила да се приспособявам и да оцелея духовно. Колкото повече остарявам и разбирам грешките, които съм правил в миналото, аз се старая да виждам положителната им страна. Та нали ако останем верни, такива преживявания само допринасят за духовното ни развитие. Ако извличаме за себе си поука от тях, неблагоприятните страни от живота несъмнено могат да имат определени положителни насоки. — Яков 1:2, 3.

Сега с Дороти вече нямаме здраве или сила, за да правим онова, което бихме искали в службата на Йехова. Но сме признателни за подкрепата на нашите скъпи християнски братя и сестри. Почти на всяко събрание братята ни казват колко много се радват, че сме там. И продължават да ни помагат по всеки възможен начин, дори с ремонти на къщата и колата.

Отвреме–навреме сме в състояние да се включваме в службата като помощни пионери и да водим изучавания със заинтересувани. Специално удоволствие, на което винаги се радваме, са новините от нашия син, който служи в Африка. Все още продължаваме да имаме своето семейно изучаване на Библията, макар че сега е само за нас двамата. Щастливи сме, че отдадохме толкова много години на службата на Йехова. Той ни уверява, че няма ‘да забрави това, което извършихме, и любовта, която показахме към Неговото име’. — Евреи 6:10.

[Снимка на страница 25]

Велва, Бенет и аз, покръстени от Тед Клайн на 18 април 1940 г.

[Снимки на страница 26]

С жена ми Дороти в началото на 40–те години и през 1997 г.

[Снимка на страница 27]

Публичният доклад „Принцът на мира“, рекламиран върху един градски автобус в Барбадос

[Снимка на страница 27]

Брат ми Бенет пред мисионерския дом