Биографичен разказ

Подкрепян от Йехова през всичките си дни

РАЗКАЗАНО ОТ ФОРЕСТ ЛИЙ

Полицията току–що беше конфискувала грамофоните ни и библейската ни литература. Втората световна война послужи за повод на противниците да убедят новия генерал–губернатор на Канада да обяви дейността на Свидетелите на Йехова за незаконна. Това се случи на 4 юли 1940 г.

НЕ СЕ уплашихме от това, което се беше случило, получихме повече литература от мястото, където беше складирана, и продължихме да проповядваме. Винаги ще помня думите на татко при този случай: „Ние не спираме толкова лесно. Йехова ни е заповядал да проповядваме.“ По онова време бях изпълнено с енергия десетгодишно момче. Но дори днес решителността и пламенността на баща ми за службата постоянно ми напомнят за това как нашият Бог, Йехова, подкрепя своите лоялни служители.

Следващия път, когато полицаите ни спряха, не само че ни взеха литературата, но също и отведоха татко в затвора, оставяйки мама сама с четири деца. Това се случи през септември 1940 г. в Саскачеуан. Скоро след това бях изключен от училище за това, че следвах обучената си от Библията съвест и не отдавах чест на знамето, нито пеех националния химн. Продължих образованието си чрез кореспонденция, което ми позволи да имам гъвкава програма, и така участвувах по–пълно в проповедната работа.

През 1948 г. беше отправен призив към пионерите, целодневните служители сред Свидетелите на Йехова, да се преместят на източното крайбрежие на Канада. И аз отидох да служа като пионер в Халифакс (Нова Скотия) и Кейп Вулф (остров Принц Едуард). Следващата година приех поканата да работя за две седмици в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Торонто. Тези две седмици се превърнаха в повече  от шест години възнаграждаваща служба. След време се запознах с Мърна, която споделяше любовта ми към Йехова, и през декември 1955 г. се оженихме. Установихме се в Милтън (Онтарио) и скоро там беше сформиран нов сбор. Сутеренът в нашата къща стана Зала на Царството.

Желание да увеличим службата си

През последвалите години за сравнително кратко време станахме родители на шест деца. Първа беше дъщеря ни Мириам. След това се появиха Шармейн, Марк, Анет, Грант и накрая Глен. Когато се прибирах в къщи от работа, често намирах малките седнали около камината с Мърна, която им четеше от Библията, като им обясняваше библейските разкази и внедряваше в техните сърца истинска любов към Йехова. Благодарение на нейните любещи грижи всички наши деца придобиха добро познание за Библията още от най–ранните си години.

Пламенността на баща ми за службата е оставила незаличимо впечатление в ума и сърцето ми. (Притчи 22:6) Затова през 1968 г., когато към семейства на Свидетели на Йехова беше отправена покана да се преместят в Централна и Южна Америка, за да помагат в проповедната служба, у нашето семейство се появи желание да се отзове на поканата. По това време децата бяха на възраст между 5 и 13 години и никой от нас не знаеше и дума на испански. Следвайки дадените напътствия, пътувах до различни страни, за да проуча условията на живот. След като се върнах, като семейство молитвено обмислихме възможностите пред себе си и решихме да се преместим в Никарагуа.

Служба в Никарагуа

До октомври 1970 г. бяхме вече в новото ни жилище и след три седмици имах участие в програмата на събранието на сбора. По време на участието си се мъчех с моя много ограничен испански и накрая завърших, като поканих целия сбор у дома на сервеса в събота от девет и половина сутринта. Трябваше всъщност да кажа сервисио, думата за проповедна служба, а аз поканих всички на бира. Да науча езика беше истинско предизвикателство!

Отначало си записвах представянето на ръката и репетирах, докато стигах до вратата. Казвах просто: „С книгата идва безплатно домашно изучаване на Библията.“ Един човек, който прие предложението, след това каза, че дошъл на нашите събрания, за да разбере какво се опитвах да му кажа. Този мъж стана Свидетел на Йехова. Очевидно Йехова е този, който прави семената на истината да растат в сърцата на смирените, както апостол Павел потвърждава това! — 1 Коринтяни 3:7.

След около две години пребиваване в столицата Манагуа, бяхме помолени да се преместим  в южната част на Никарагуа. Там работихме със сбора в Ривас и със съседните по–отдалечени групи на заинтересувани. Един верен възрастен Свидетел на име Педро Пеня ме придружаваше, когато посещавах тези групи. Една от тях се намираше на вулканичен остров в езерото Никарагуа, където имаше само едно семейство Свидетели на Йехова.

Въпреки че имаха много малко в материално отношение, това семейство положи големи усилия да покаже, че цени нашето посещение. Вечерта, когато пристигнахме, имаше вече приготвена вечеря за нас. Останахме там една седмица и много от онези мили хора, които обичат Библията, споделиха храната си с нас. Колко бяхме развълнувани, когато на публичния библейски доклад в неделя се събраха 101 души.

Почувствувах подкрепящата сила на Йехова при един друг случай, когато посетихме една група от заинтересувани хора в планините близо до границата с Коста Рика. В деня, когато трябваше да заминем, Педро дойде да ме вземе, но аз бях на легло, болен от малария. „Не мога да дойда, Педро“ — казах. Слагайки ръката си на челото ми, той отвърна: „Имаш лоша треска, но трябва да дойдеш! Братята чакат.“ Тогава той изрече една от най–прочувствените молитви, които някога съм чувал.

След това аз казах: „Иди да пиеш едно фреско (плодова напитка). Ще съм готов след десетина минути.“ В областта, която посетихме, живеят две семейства Свидетели на Йехова, които много добре се грижеха за нас. На следващия ден проповядвахме с тях, въпреки че все още се чувствувах отпаднал и с треска. Колко укрепващо беше да видим как над сто човека посетиха събранието ни в неделя!

Преместваме се отново

През 1975 г. се роди седмото ни дете, Вон. Следващата година трябваше да се върнем в Канада поради финансови причини. Да напуснем Никарагуа не беше лесно, тъй като наистина изпитахме подкрепящата сила на Йехова, докато бяхме там. Когато си тръгвахме, над 500 души от района на нашия сбор посещаваха събранията.

Преди време, когато с дъщеря ми Мириам бяхме назначени като специални пионери в Никарагуа, тя ме попита: „Татко, ако някога трябва да се върнеш в Канада, ще ми позволиш ли да остана тук?“ Тогава нямах намерение да напускам Никарагуа, затова ѝ отвърнах: „Да, разбира се!“ Така че когато напуснахме страната, Мириам остана да продължи целодневната си служба. По–късно тя се омъжи за Андрю Рийд. През 1984 г. те посетиха 77–я клас на Гилеад, мисионерското училище на Свидетелите на Йехова, тогава намиращо се в Бруклин (Ню Йорк). Днес Мириам служи със съпруга си в Доминиканската република, като така осъществява едно желание, което ѝ вдъхнаха чудесните мисионери в Никарагуа.

Междувременно думите на баща ми, „ние не спираме толкова лесно“, продължаваха да горят в сърцето ми. И така през 1981 г., когато успяхме да спестим достатъчно пари, за да се върнем в Централна Америка, ние се преместихме отново, този път в Коста Рика. Докато служехме там, бяхме поканени да помогнем в строежа на техните нови сгради на клона. Но през 1985 г. синът ни Грант се нуждаеше от медицински грижи, затова се върнахме в Канада. Глен остана в Коста Рика да работи на строежа на клона, а Анет и Шармейн продължиха да служат като специални пионерки. Ние, които напуснахме Коста Рика, никога не сме си представяли, че няма да се върнем.

Претърпявам злополука

Беше сутринта на 17 септември 1993 г., времето беше ясно и слънчево. С най– големия ни син Марк покривахме един покрив с дървени плочици. Работехме един до друг и си говорихме за духовни неща, както обикновено. Някакси изгубих равновесие и паднах от покрива. Когато дойдох в съзнание, всичко, което можех да видя, бяха ярки светлини и хора, облечени в бяло. Това беше травматологичното отделение в болницата.

Заради това, което Библията казва, първоначалната ми реакция беше: „Никаква кръв, никаква кръв!“ (Деяния 15:28, 29) Колко успокояващо беше да чуя Шармейн да казва: „Всичко е наред, татко. Всички сме тук.“ По–късно научих, че лекарите видели медицинския ми документ и за кръвопреливане не станало въпрос. Бях си счупил врата и напълно се парализирах, не бях в състояние дори да дишам от само себе си.

Като парализиран, имах нужда от подкрепата на Йехова повече от когато и да било. Трахеотомията, направена за вкарването на респираторната тръба, блокира преминаването на въздуха през гласните ми струни. Не можех да говоря. Хората трябваше да четат по устните ми, за да разберат какво се опитвах да им кажа.

Разходите значително се увеличиха. Питах се дали жена ми и някои от децата ще трябва да прекъснат целодневната служба, за да се погрижат за тези финансови задължения. Но Марк успя да си намери работа, с която само за три месеца можа да помогне за покриването на голяма част от тези разходи. Благодарение на това всички, с изключение на мен и жена ми, останаха в целодневна служба.

Стените на стаята ми в болницата бяха отрупани със стотици картички и писма от шест различни държави. Виждах как Йехова ме подкрепя. Сборът също помагаше на семейството ми, като се грижеше за храната им по време на петте и половина месеца, през които бях в реанимационното отделение. Всеки ден някой християнски старейшина прекарваше следобеда при мен, като ми четеше от Библията и основаните на нея издания, а също ми разказваше и насърчителни случки. Двама души от моето семейство се подготвяха с мен за събранията на сбора, така аз никога не пропусках от жизненоважната духовна храна.

Докато бях в болницата, бяха взети специални мерки, за да мога да посетя деня на специалния конгрес. Персоналът в болницата уреди една медицинска сестра и една специалистка, обслужваща респиратора, да ме придружават през целия ден. Каква радост беше за мен да бъда отново с моите християнски братя и сестри! Никога няма да забравя редиците от стотици хора, които чакаха своя ред, за да ме поздравят.

 Как се поддържам духовно

Около година след инцидента бях в състояние да се върна в къщи със семейството си, въпреки че все още имам нужда от денонощни грижи. Имам възможност със специално оборудвана кола да посещавам събранията, които рядко пропускам. Но трябва да призная, че се изисква решителност, за да отида. Откакто съм в къщи, имах възможността да посетя всички областни конгреси.

През февруари 1997 г. най–после възвърнах говора си, но в ограничена степен. Някои от медицинските сестри, които се грижеха за мен, слушаха с признателност, когато споделях с тях основаната си на Библията надежда. Една сестра ми прочете цялата книга Jehovah’s Witnesses—Proclaimers of God’s Kingdom [„Свидетелите на Йехова — възвестители на божието Царство“], също и други издания на „Стражева кула“. Кореспондирам си с хора, като използувам една пръчка при работа с компютър. Въпреки че да пишеш по този начин е много уморително, възнаграждаващо е да можеш да участвуваш в службата.

Изпитвам силни болки, причинени от невралгия. Но ми се струва, че когато споделям библейската истина с другите или слушам, когато ми четат, чувствувам някакво облекчение. Понякога участвувам в уличното свидетелствуване с моята подкрепяща съпруга, която обяснява нещата вместо мен, когато имам нужда от помощ. Няколко пъти имах възможността да служа като помощен пионер. Да служа като християнски старейшина ми носи радост, особено когато братята идват при мен на събранията или ме посещават в къщи и аз мога да им помогна и да ги насърча.

Трябва да призная, че е много лесно да изпадна в депресия. Затова когато се чувствувам зле, веднага се моля на Йехова да имам радост. Ден и нощ се моля Йехова да продължава да ме подкрепя. Едно писмо или посещение от някой винаги ми привдига духа. Четенето на списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ също изпълва ума ми с градивни мисли. Различни медицински сестри понякога ми четат от списанията. Откакто стана тази злополука, изслушах Библията на касети седем пъти. Това са някои от различните начини, по които Йехова ме подкрепя. — Псалм 41:3.

Промяната в обстоятелствата ми позволи да имам много време за размисъл върху това как Йехова, нашият Велик наставник, ни обучава за живота. Той ни дава точно познание за неговата воля и цел, една изпълнена със значение служба, съвети относно тайната на семейното щастие и проницателност, за да знаем какво да правим при неблагоприятни обстоятелства. Йехова ме е благословил с вярна и чудесна съпруга. Децата ми също лоялно ме подкрепят и е много радостно за мен, че те всички са в целодневна служба. Всъщност на 11 март 2000 г. Марк и съпругата му Алисън завършиха 108–ия клас на училището Гилеад и бяха назначени в Никарагуа. С жена ми имахме възможността да присъствуваме на тяхното завършване. Искрено мога да кажа, че злополуката промени живота ми, но не и сърцето ми. — Псалм 127:3, 4.

Благодаря на Йехова за мъдростта, която ми даде, за да мога да предам на семейството си духовното наследство, което получих. Укрепващо и насърчаващо е да виждам децата ми да служат на Създателя си със същата нагласа, каквато имаше баща ми, който каза: „Ние не спираме толкова лесно. Йехова ни е заповядал да проповядваме.“ Наистина, Йехова е подкрепял и подкрепя мен и моето семейство през всичките ни дни.

[Снимка на страница 24]

С татко, братята ми и сестра ми до нашия фургон, който използувахме, когато бяхме пионери. Аз съм вдясно

[Снимка на страница 26]

Със съпругата ми, Мърна

[Снимка на страница 26]

Неотдавнашна снимка на нашето семейство

[Снимка на страница 27]

Все още свидетелствувам чрез писма