Биографичен разказ

Ние бяхме един екип

РАЗКАЗАНО ОТ МЕЛБА БАРИ

На 2 юли 1999 г. със съпруга ми бяхме на едно голямо събиране на Свидетелите на Йехова, както хиляди пъти в 57–годишния ни брак. Онзи петък Лойд изнасяше заключителния доклад на областния конгрес на Хавайските острови. Изведнъж той припадна. Въпреки всички усилия да го свестят, Лойд умря. a

КОЛКО са скъпоценни онези християнски братя и сестри в Хаваи, които дойдоха при мен и ми помогнаха да се справя с тази трагедия! Лойд беше повлиял на живота на много от тях, както и на много други хора по света.

През тези почти две години след неговата смърт аз мисля за скъпоценните ни години заедно, много от които прекарахме на чуждестранно мисионерско назначение, както и в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Спомням си също за ранните години от живота си в Сидни и за предизвикателствата, с които се сблъскахме с Лойд, за да се оженим в началото на Втората световна война. Но първо нека да ви разкажа как станах Свидетелка и как през 1939 г. се запознах с Лойд.

Как станах Свидетелка

Моите любещи и грижовни родители се казваха Джеймс и Хенриета Джоунс. Бях едва 14–годишна, когато през 1932 г. спрях да ходя на училище. Тогава светът се намираше по средата на световната икономическа криза. Започнах да работя, за да помагам на семейството, част от което бяха и двете ми по–малки сестри. Няколко години имах добре платена работа, като отговарях за работата на няколко девойки.

 Междувременно през 1935 г. майка ми прие библейска литература от един Свидетел на Йехова и скоро беше убедена, че е намерила истината. Останалите от семейството мислехме, че е полудяла. Но един ден аз видях брошурата малък формат Where Are the Dead? [„Къде са мъртвите?“] и заглавието ѝ събуди моето любопитство. Затова тайно я прочетох. Това беше повратен момент за мен. Веднага започнах да ходя с майка на събранието по средата на седмицата, наречено Образцово изучаване. Брошурата, озаглавена Model Study [„Образцово изучаване“], — която след време се състоеше от три части, — съдържаше въпроси и отговори, както и стихове, подкрепящи отговорите.

Горе–долу по това време, през април 1938 г., Джоузеф Ф. Ръдърфорд, представител на световната централа на Свидетелите на Йехова, посети Сидни. Неговият публичен доклад беше първият доклад, на който присъствувах. Той трябваше да бъде изнесен в Залата на кметството в Сидни, но противниците успяха да направят така, че да ни бъде отказано да я използуваме. Вместо това докладът беше изнесен на далеч по–голямата Спортна площ в Сидни. Благодарение на допълнителната гласност, която осигуриха противниците, присъствуваха около 10 000 души — удивителен брой, като се има предвид, че по онова време в Австралия имаше едва 1300 Свидетели.

Скоро след това за първи път участвувах в проповедната служба, и то без изобщо да бъда обучена. Когато всички ние пристигнахме в проповедния си район, мъжът, който беше поел ръководството, ми каза: „Това там е твоята къща.“ Толкова се притеснявах, че когато една жена отвори вратата, я попитах: „Бихте ли ми казали колко е часът, моля?“ Тя се прибра, видя колко е часът, върна се и ми каза. Това беше всичко. Аз се върнах в колата.

Но не се отказах и скоро редовно споделях с другите посланието за Царството. (Матей 24:14) През март 1939 г. символизирах отдаването си на Йехова, като бях покръстена във ваната на нашата съседка Дороти Хъчингс. Тъй като нямаше братя, скоро след като бях покръстена, получих привилегии в сбора, които обикновено бяха давани само на християнските мъже.

По–често провеждахме нашите събрания в частни домове, но понякога наемахме една зала, за да имаме публичен доклад. Един красив млад брат от Бетел, нашия офис на клона, дойде в малкия ни сбор, за да изнесе доклад. Аз не знаех, че той имал и друга причина да дойде — да проучи за мен. Да, така се запознах с Лойд.

Запознаване със семейството на Лойд

Скоро исках да служа на Йехова целодневно. Но когато подадох молба за пионерка (човек, който е зает с целодневната проповедна дейност), ме попитаха дали бих искала да служа в Бетел. Така през септември 1939 г., месецът, в който започна Втората световна война, аз се присъединих към бетеловото семейство в Стратфилд, краен квартал на Сидни.

През декември 1939 г. пътувах за един конгрес в Нова Зеландия. Тъй като Лойд беше от Нова Зеландия, и той отиваше там. Ние пътувахме на един и същ кораб и се опознахме по–добре. Лойд се погрижи на конгреса в Уелингтън да се запозная с майка му, баща му и сестрите му, а след това отидохме в дома им в Крисчърч.

Възбрана на дейността ни

В събота, 18 януари 1941 г., правителствените власти пристигнаха в офиса на клона с около шест големи черни коли, за да конфискуват тази собственост. Тъй като работех в една малка постройка на входа на Бетел, аз първа ги видях. Около 18 часа преди това бяхме уведомени за възбраната, затова почти цялото количество  литература и всички архиви бяха изнесени от клона. Следващата седмица петима братя от бетеловото семейство, в това число и Лойд, бяха хвърлени в затвора.

Знаех, че те се нуждаеха най–много от духовна храна. За да помагам на Лойд, реших да му пиша „любовни писма“. Започвах по обичайния за такива писма начин, но след това преписвах цяла статия от „Стражева кула“ и подписвах писмото като негова любима. След четири месеца и половина Лойд беше освободен от затвора.

Брак и продължаване в службата

През 1940 г. майката на Лойд дойде в Австралия и той ѝ каза, че възнамеряваме да се оженим. Тя го посъветва да не правим това, защото изглеждаше, че краят на системата на нещата е много близо. (Матей 24:3–14) Лойд сподели намеренията си и със своите приятели, но те винаги му казваха да не се жени. Накрая един ден през февруари 1942 г. Лойд без много шум ме заведе — заедно с четирима Свидетели, които обещаха да пазят тайна, — в дома за бракосъчетания и се оженихме. По онова време в Австралия не съществуваше уредбата някои Свидетели на Йехова да имат правомощия да обявяват браковете за сключени.

Въпреки че не ни позволиха като семейство да продължим да служим в Бетел, ни попитаха дали бихме искали да започнем дейност като специални пионери. С радост приехме назначението в един провинциален град, който се казваше Уага Уага. Проповедната ни дейност все още беше под възбрана и не получавахме финансова подкрепа, затова наистина трябваше да прехвърлим бремето си на Йехова. — Псалм 55:22.

Карахме колело за двама в селските райони, срещахме някои хубави хора и дълго разговаряхме с тях. Малцина приемаха библейско изучаване. Но един собственик на магазин толкова ценеше дейността, която вършехме, че всяка седмица ни даваше плодове и зеленчуци. След като прекарахме  шест месеца в Уага Уага, отново ни поканиха в Бетел.

През май 1942 г. бетеловото семейство беше напуснало офиса в Стратфилд и беше разпръснато по частни домове. През няколко седмици бетелитите се преместваха от един дом в друг, за да не бъдат разкрити. Когато през август с Лойд се върнахме в Бетел, се присъединихме към останалите на едно от тези места. Назначението ни през деня беше да работим в една от подземните печатници. Накрая, през юни 1943 г., възбраната на нашата дейност беше отменена.

Подготовка за служба в чужбина

През април 1947 г. ни дадоха предварителна молба за Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк, САЩ). Междувременно бяхме назначени да посещаваме някои сборове в Австралия, за да ги укрепваме духовно. След няколко месеца бяхме поканени да посетим единадесетия клас на Гилеад. Имахме на разположение три седмици, за да уредим всичко и да си приготвим багажа. През декември 1947 г. напуснахме семействата и приятелите си и заедно с 15 други Свидетели от Австралия, които бяха поканени в същия клас, отпътувахме за Ню Йорк.

Няколкото месеца в Гилеад сякаш отлетяха и получихме мисионерско назначение в Япония. Тъй като уреждането на документите ни за Япония отне известно време, Лойд отново беше назначен за пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова. Бяхме назначени да посещаваме сборовете от Лос Анджелес чак до границата с Мексико. Нямахме кола, затова всяка седмица Свидетелите любещо ни караха от един сбор до друг. В района на този голям окръг днес има три английски и три испански области, всяка от които се състои от около десет окръга!

Бързо дойде октомври 1949 г. и заминахме за Япония с кораб, с който преди са били превозвани военни части. Мъжете бяха в една част на кораба, а жените и децата — в друга. Точно ден преди да пристигнем в Йокохама, попаднахме на тайфун. Той явно прогони облаците от небето, така че, когато на следващия ден, 31 октомври, изгря слънце, успяхме да видим изключителната прелест на планината Фуджи. Какво грандиозно посрещане на новото ни назначение!

Дейността с японците

Когато наближихме пристанището, видяхме стотици чернокоси хора. ‘Каква шумна тълпа!’ — си помислихме ние, като чухме силния тропот. Всички носеха дървени обувки, които тропаха по дървения кей. След като прекарахме една нощ в Йокохама, хванахме влака за мисионерското си назначение в Кобе. Там Дон Хаслет, наш съученик от Гилеад, който беше пристигнал в Япония няколко месеца преди нас, беше наел къща за мисионерски дом. Тя беше красива, голяма постройка на два етажа в западен стил — напълно необзаведена!

За да си направим дюшеци, на които да спим, окосихме тревата в двора и я сложихме на пода. Така започна животът ни като мисионери — само с нещата от багажа ни. Сдобихме се с малки печки на дърва и въглища, наречени хибачи, за да се топлим и да готвим на тях. Една нощ Лойд откри двама от другите мисионери, Пърси и Илма Излоб, в безсъзнание. Той успял да ги свести, като отворил прозорците, за да влезе малко чист, студен въздух. Аз също припаднах веднъж, докато готвех на печката с дърва и въглища. Трябваше ни малко време, за да свикнем с някои неща!

Основното нещо беше да научим езика и в продължение на месец учехме японски по 11 часа на ден. След това започнахме да излизаме на служба, като си бяхме написали едно–две изречения, за да започваме разговори. Още първия ден, в който проповядвах там, срещнах една приятна жена, Мийо Такаги, която ме прие учтиво. На повторните посещения заедно се мъчехме с помощта на японско–английските речници, докато не започнахме едно хубаво библейско изучаване. През 1999 г., когато посетих откриването на разширените сгради  на клона в Япония, отново се видях с Мийо и с няколко други скъпи хора, с които бях изучавала. Минаха петдесет години, но те все още са пламенни възвестители на Царството, които правят каквото могат, за да служат на Йехова.

На 1 април 1950 г. в Кобе, когато проведохме Възпоменанието на Исусовата смърт, присъствуваха около 180 души. За наша изненада, на следващата сутрин имаше 35 души, които дойдоха, за да участвуват в проповедната служба. Всеки мисионер взе със себе си в службата по трима–четирима от тези нови хора. Домакините не говореха с мен — чужденка, която разбира малко, — а по–скоро с японците, посетили Възпоменанието, които ме придружаваха. Разговорите продължаваха дълго, а аз нямах понятие за какво си говорят. Щастлива съм да кажа, че някои от тези новозаинтересувани напреднаха в познанието и продължават да участвуват в проповедната дейност чак до днес.

Много привилегии и назначения

Продължихме да служим като мисионери в Кобе до 1952 г., след което бяхме назначени в Токио, където на Лойд беше поверен надзора над офиса на клона. След време поради назначението си трябваше да пътува из цяла Япония и в други страни. Един път, при едно от посещенията си в Токио, Нейтън Х. Нор от световната централа ми каза: „Между другото, знаеш ли къде отива съпругът ти при следващото си пътуване като зонов надзорник? В Австралия и Нова Зеландия.“ И добави: „И ти можеш да отидеш, ако си платиш пътните.“ Колко се вълнувах! Все пак бяхме напуснали дома преди девет години.

Последва порой от набързо написани писма. Майка ми помогна да си купя билет. Двамата с Лойд бяхме заети с назначенията си и нямахме средства да посетим семействата си. Така че това беше отговор на молитвите ми. Както можеш да си представиш, майка ми беше много щастлива да ме види. Тя каза: „Ще спестявам, за да дойдеш отново след три години.“ Разделихме се с тази мисъл, но за съжаление следващия юли тя умря. Колко чудесна е надеждата да бъдем отново заедно в новия свят!

До 1960 г. единственото ми назначение беше дейността като мисионерка, но тогава получих писмо, в което беше обяснено: „От днес влиза в сила уредба, според която ще переш и гладиш дрехите на цялото бетелово семейство.“ По онова време бетеловото семейство се състоеше от около дванадесет души, така че можех да се грижа за тази работа и да продължа да служа на назначението си като мисионерка.

През 1962 г. нашата къща в японски стил беше разрушена и на нейно място през следващата година беше построен нов шестетажен дом Бетел. Получих задачата да помагам на младите нови братя в Бетел, като подреждам и чистя стаите им. По традиция момчетата в Япония не бяха научени да правят нищо в къщи. Родителите им наблягали на светското образование, а майките им вършели всичко вместо тях. Скоро братята разбраха, че аз не съм тяхна майка. След време много от тях напреднаха и поеха нови, отговорни задачи в организацията.

Един много горещ летен ден една жена, която изучаваше Библията, разглеждаше сградите на Бетел и ме видя как търкам баните. Тя каза: „Моля, кажете на отговорника, че искам да плащам на една прислужница, която да идва и да върши тази работа вместо Вас.“  Аз ѝ обясних, че ценя нейното любезно намерение, но с готовност върша всяка възложена ми задача в организацията на Йехова.

Горе–долу по това време с Лойд получихме покана да посетим 39–ия клас на Гилеад! Каква привилегия беше през 1964 г., когато бях на 46 години, отново да ходя на училище! Курсът на обучение беше предназначен да помогне особено на онези, които служат в офисите на клоновете, да се грижат за своите отговорности. След десетмесечното обучение бяхме назначени отново в Япония. Тогава в страната имаше повече от 3000 възвестители на Царството.

Растежът беше толкова бърз, че през 1972 г. Свидетелите бяха повече от 14 000 души и в Нумазу, южно от Токио, беше построен нов пететажен офис на клона. От там се отваряше прекрасна гледка към планината Фуджи. Всеки месец огромната нова печатарска машина произвеждаше повече от един милион списания на японски език. Но нас двамата ни очакваше промяна.

Към края на 1974 г. Лойд получи писмо от централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин, в което беше поканен да служи в Ръководното тяло. Първо си помислих: ‘Това е краят. Тъй като Лойд има небесна надежда, а аз — земна, рано или късно ще трябва да се разделим. Вероятно Лойд трябва да отиде в Бруклин без мен.’ Но скоро промених мисленето си и през март 1975 г. с готовност се преместих заедно с Лойд.

Благословии в централата

Дори в Бруклин сърцето на Лойд беше много привързано към района в Япония и той винаги разказваше нашите случки от там. Но вече имаше възможности за разширяване. През последните 24 години от живота си Лойд служеше предимно като зонов надзорник, за което се изискваше да пътува по целия свят. Аз го придружавах няколко пъти.

Това, че посещавахме християнските си братя в други страни, ми помогна да разбера условията, при които живеят и работят много от тях. Никога няма да забравя лицето на десетгодишната Ентелия — момиченце, с което се запознах в северна Африка. Тя обичаше божието име и ходеше по час и половина на отиване и на връщане, за да присъствува на християнските събрания. Въпреки жестокото преследване от страна на нейното семейство, Ентелия се беше отдала на Йехова. Когато посетихме нейния сбор, там имаше само една електрическа крушка за ниско напрежение, която висеше над записките на докладчика — иначе мястото, където се провеждаха събранията, беше тъмно като в рог. В тази тъмнина дъхът ми секна, когато чух колко прекрасно пеят братята и сестрите.

Важен момент в живота ни настъпи, когато през декември 1998 г. с Лойд бяхме сред делегатите на Областния конгрес „Богоугоден начин на живот“ в Куба. Какво силно впечатление ни направиха благодарността и радостта, които изразиха братята и сестрите, за това, че ги посетиха представители на централата в Бруклин! Ценя множеството спомени от срещи със скъпи Свидетели, които пламенно издигат силен вик на възхвала на Йехова.

У дома сред божиите хора

Въпреки че моята родина е Австралия, аз започвах да обичам хората, където и да ме изпращаше организацията на Йехова. Така беше в Япония, така е и сега, когато съм в Съединените щати в продължение на повече от 25 години. Когато изгубих съпруга си, не помислих да се върна в Австралия, а да остана в бруклинския Бетел, където ме назначи Йехова.

Вече съм над 80–годишна. След 61 години, прекарани в целодневна служба, все още искам да служа на Йехова там, където той прецени. Той наистина се грижи добре за мен. Ценя тези повече от 57 години, през които можах да споделям живота си с един скъп другар, обичащ Йехова. Напълно уверена съм, че Йехова непрестанно ни благославяше, и знам, че Той няма да забрави това, което извършихме, и любовта, която показахме към неговото име. — Евреи 6:10.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 25]

С майка ми през 1956 г.

[Снимка на страница 26]

С Лойд и няколко японски вестители в началото на 50–те години на двадесети век

[Снимка на страница 26]

С първата жена, с която изучавах Библията в Япония, Мийо Такаги, в началото на 50–те години на двадесети век и през 1999 г.

[Снимка на страница 28]

С Лойд по време на свидетелствуване със списания в Япония