Биографичен разказ

Да следваме непоколебимо пътя на Йехова, е наша сила и радост

РАЗКАЗАНО ОТ ЛУИДЖИ Д. ВАЛЕНТИНО

„Тоя е пътят, ходете по него“ — увещава Йехова. (Исаия 30:21) Да следвам този съвет, е моята цел от покръстването ми преди 60 години досега. Тази цел беше поставена пред мен от примера на моите родители, емигранти от Италия, които се заселиха в Кливлънд (Охайо, САЩ) през 1921 г. Там те отгледаха три деца — по–големия ми брат Майк, по–малката ми сестра Лидия и мен.

МОИТЕ родители изследвали различни религии, но накрая се отказали разочаровани. И тогава един ден през 1932 г. татко слушал едно радиопредаване на италиански език. То било излъчвано от Свидетелите на Йехова и татко харесал онова, което чул. Той написал писмо, в което молел за повече информация, и един италиански говорещ Свидетел от централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк) ни потърси. След оживения разговор, който продължи чак до разсъмване, моите родители бяха убедени, че са намерили истинската религия.

Татко и мама започнаха да посещават християнските събрания и отвориха своя дом за пътуващи надзорници. Макар че още бях момче, тези хора ми позволяваха да ги придружавам в проповедната служба и ме подтикнаха да мисля за целодневна служба на Йехова. Един такъв посетител беше Кери У. Барбър, сега член на Ръководното тяло на  Свидетелите на Йехова. Скоро, през февруари 1941 г. бях покръстен на 14–годишна възраст, а през 1944 г. започнах да служа като пионер в Кливлънд. Майк и Лидия също поеха по пътя на библейската истина. Майк служѝ на Йехова чак до смъртта си, а Лидия 28 години придружаваше съпруга си Харолд Уайднър в службата му на пътуващ надзорник. Днес те служат като специални целодневни служители.

Затворът засилва решителността ми да продължавам напред

В началото на 1945 г. се оказах във федералния затвор в Чиликоти (Охайо), тъй като моята обучена от Библията съвест ме подтикна да постъпя в хармония с Исаия 2:4, където се говори за изковаване на ножовете на палешници. Преди това затворническите власти позволявали на братята там да имат съвсем малко библейска литература, издадена от Свидетелите на Йехова. Но Свидетелите от един близък сбор им помагали в това отношение. Отвреме–навреме те хвърляли няколко издания в нивите край затвора. На следващата сутрин, когато затворниците били водени на работа, те намирали тези издания и след това успявали да ги внесат в килиите. Когато аз бях хвърлен в затвора, вече ни позволяваха да имаме повече литература. Независимо от това се научих да ценя истински духовната храна, която Йехова осигурява — един урок, който продължавам да си припомням всеки път, когато получа нов брой на „Стражева кула“ или „Пробудете се!“.

Въпреки че ни беше позволено да провеждаме събранията на сбора в затвора, на тях не бяха допускани хора, които не са Свидетели на Йехова. Въпреки това някои служители на затвора, а също и затворници посещаваха тайно събранията, а неколцина дори приеха истината. (Деяния 16:30–34) Посещенията на брат А. Х. Макмилън бяха изключителен източник на утеха. Той винаги ни уверяваше, че времето, което прекарваме в затвора, не е напразно, защото ни подготвя за бъдещите назначения. Този скъп по–възрастен брат докосна сърцето ми и решението ми да ходя в пътя на Йехова се задълбочи.

Придобивам партньорка

Втората световна война свърши, вратите на затвора се отвориха и аз подхванах отново пионерската си целодневна служба. Но през 1947 г. баща ми умря. За да издържам семейството, се заех със светска работа и преминах курс на обучение за лечебен масаж — умение, което щеше да ми е от полза през трудния период, с който съпругата ми и аз се сблъскахме 30 години по–късно. Но да не изпреварвам събитията. Нека първо ви разкажа за съпругата ми.

Един следобед през 1949 г., докато бях в Залата на Царството, телефонът позвъня. Вдигнах слушалката и чух един приятен глас да казва: „Името ми е Кристин Генчър. Аз съм Свидетелка на Йехова. Преместих се в Кливлънд, за да намеря работа, и искам да се свържа с един сбор.“ Нашата Зала на Царството се намираше далеч от района, в който тя живееше, но тъй като ми хареса гласът ѝ, я упътих за адреса на залата ни и я насърчих да дойде в неделя — деня, в който трябваше да изнеса публичния доклад. В неделя пристигнах пръв в Залата на Царството, а непознатата сестра все още не се беше появила. По време на доклада непрекъснато поглеждах към входа, но никой не влезе. На следващия ден ѝ се обадих и тя каза, че все още не познава маршрутите на автобусите. Така че предложих да се срещнем, за да ѝ обясня нещата по–добре.

Научих, че родителите ѝ, емигранти от Чехословакия, започнали да общуват с Изследователите на Библията, след като прочели брошурата Where Are the Dead? [„Къде са мъртвите?“]. Нейните родители били покръстени през 1935 г. През 1938 г. бащата на Кристин станал групов служител (днес наричан председателствуващ надзорник) на сбора на Свидетелите на Йехова в град Клаймър (Пенсилвания, САЩ), а през 1947 г. Кристин била покръстена на 16–годишна възраст. Не ми трябваше много време, за да се влюбя в тази красива сестра с духовна нагласа. Оженихме се на 24 юни 1950 г. и оттогава нататък Кристин е моя вярна партньорка, винаги готова да поставя интересите на божието Царство на първо място. Аз съм признателен на Йехова, че тази способна партньорка се съгласи да свърже живота си с моя. — Притчи 31:10.

 Една голяма изненада

На 1 ноември 1951 г. започнахме съвместна пионерска служба. Две години по–късно, на един конгрес в Толедо (Охайо), братята Хюго Риймър и Албърт Шрьодер говориха на група пионери, които се интересуваха от мисионерска служба. Ние бяхме сред тях. Бяхме насърчени да продължим пионерската си служба в Кливлънд, но още през следващия месец получихме една голяма изненада — покана да посетим 23–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, който започна през февруари 1954 г.!

Докато пътувахме към училището Гилеад, което по онова време беше в Саут Лансинг (Ню Йорк), Кристин беше толкова развълнувана, че постоянно ми повтаряше: „Карай по–бавно!“ Аз отвърнах: „Кристин, ако карам по–бавно от това, ще се окаже, че сме паркирали.“ Но скоро след като пристигнахме в училището, се почувствувахме по–спокойни. Брат Нейтън Нор приветствува групата от ученици и ни разведе наоколо. Той също обясни как можем да пестим вода и ток, подчертавайки, че пестеливостта е добродетел, когато се грижим за интересите на Царството. Този съвет се запечата в умовете ни. И до днес продължаваме да живеем според него.

Кацане в Рио

Скоро завършихме и на 10 декември 1954 г. се качихме на един самолет в студения Ню Йорк, развълнувани от перспективата да кацнем за новото си назначение в слънчевия Рио де Жанейро. Питър и Били Карбело, още едно семейство мисионери, пътуваха с нас. Полетът трябваше да продължи 24 часа, с престои в Пуерто Рико, Венецуела и Белем в северна Бразилия. Само че поради проблеми в двигателите, преди да видим Рио де Жанейро под себе си, изминаха 36 часа. Но пък каква великолепна гледка! Светлините на града блестяха като огнени диаманти върху килим от черно кадифе, а сребърната светлина на луната проблясваше по водите на залива Гуанабара.

Няколко члена на бетеловото семейство ни чакаха на летището. След като ни приветствуваха сърдечно, те ни закараха до офиса на клона и около три часа през нощта си легнахме. Няколко часа по–късно звънецът за събуждане ни припомни, че започва нашият първи ден като мисионери!

Един ранен урок

Скоро научихме един важен урок. Прекарахме една вечер в дома на едно семейство Свидетели. Когато поискахме да си тръгнем, домакинът запротестира: „Не, не можете да си тръгнете; вали дъжд.“ И настоя да останем през цялата нощ. „Откъдето идваме, също вали“ — казах аз, отхвърляйки думите му със смях. И тръгнахме.

Поради планините около Рио, дъждовната вода бързо се събира и се устремява надолу към града, като често предизвиква наводнения. Не след дълго газехме през вода до коленете. Близо до офиса улиците се бяха превърнали в яростни реки, като водата ни стигаше до кръста. Когато накрая пристигнахме в Бетел, бяхме мокри до кости. На другия ден Кристин се чувствуваше ужасно и беше повалена от коремен тиф, който я остави слаба за дълго време. Няма нужда да казвам, че като нови мисионери трябваше да се вслушаме в съвета и опита на местните Свидетели.

Първи стъпки в мисионерската и в пътуващата служба

След това донякъде грубо начало започнахме усърдно своята проповедна служба. Четяхме едно представяне на португалски език на всеки, когото срещахме, и ни се струваше, че напредваме еднакво с езика. Един домакин каза на Кристин, като сочеше към мен: „Вас ви разбирам, но него не мога.“ Друг каза на мене: „Вас разбирам, но нея не мога.“ Въпреки това с огромна радост успяхме да направим  повече от 100 абонамента за „Стражева кула“ в течение на тези първи няколко седмици. Всъщност още през първата ни година в Бразилия бяха покръстени няколко души, с които изучавахме Библията, като това ни показа предварително колко плодоносно ще бъде за нас това мисионерско назначение.

В средата на 50–те години много сборове в Бразилия нямаха редовни посещения от окръжни надзорници поради недостиг на годни за тази дейност братя. Затова въпреки че все още учех езика и не бях изнасял публичен доклад на португалски, през 1956 г. бях назначен за окръжен надзорник на щата Сан Паулу.

Тъй като първият сбор, който посетихме, от две години не беше посещаван от окръжен надзорник, всички очакваха много от публичния доклад. За да подготвя този доклад, изрязах абзаци от статии в „Стражева кула“ на португалски език и залепих изрезките върху листове. Тази неделя Залата на Царството беше пълна. Хора бяха седнали дори на сцената, всички в очакване на голямото събитие. Докладът, или по–скоро четенето, започна. Отвреме–навреме поглеждах и за мое удивление никой не помръдваше, дори и децата. Всички ме гледаха с широко отворени очи. Мислех си: ‘О, Валентино, колко се е подобрил твоят португалски! Тези хора внимават.’ Години по–късно, когато посетих този сбор отново, един брат, който бе присъствувал на онзи първи доклад, каза: „Спомняш ли си онзи публичен доклад, който изнесе? Не разбрахме нито дума от него.“ Признах му, че и аз не бях разбрал много от онзи доклад.

През тази първа година в пътуващата работа често четях Захария 4:6. Думите ‘не чрез мощ, но чрез духа Ми’ ми напомняха, че единствената причина, поради която работата на Царството напредваше, беше духът на Йехова. И този напредък се осъществяваше въпреки нашите явни ограничения.

Предизвикателства и благословии по пътя по–нататък

Пътуващата служба означаваше да кръстосваме цялата страна, мъкнейки пишеща машина, кашони с литература, куфари и куфарчета. Кристин разумно номерираше отделните парчета от багажа ни, така че да не пропуснем нещо, когато препускаме от един автобус на друг. Не беше необичайно да пътуваме с автобус в продължение на повече от 15 часа по кални пътища, за да стигнем до нашето следващо назначение. Понякога това беше много изнервящо, особено когато два автобуса, пътуващи един срещу друг, се разминаваха по разклатен мост толкова близо един до друг, че между тях едва ли можеше да се събере и лист хартия. Пътувахме също с влак, кораб и на кон.

През 1961 г. започнах да служа като областен надзорник и пътувахме от окръг на окръг, вместо от сбор на сбор. През няколко вечери в седмицата показвахме филми, направени от организацията на Йехова — всеки път на различно място. Често трябваше да действуваме бързо, за да надхитрим местните духовници, които се опитваха да попречат на тези прожекции. В един град свещеникът заплашил един собственик на зала и той отмени сключения с нас договор. След няколко дена търсене, намерихме друго място, но не казахме на никого, като продължихме да каним всеки на първоначално обявеното място. Преди да започне програмата, Кристин отиде до тази зала и спокойно обясни на онези, които искаха да гледат филма, да дойдат на новото място. Тази вечер 150 човека гледаха филма, който имаше подходящото заглавие The New World Society in Action [„Обществото на новия свят в действие“].

Въпреки че понякога работата на пътуващ надзорник в отдалечените райони беше изтощаваща, смирените братя, които живееха там, бяха толкова благодарни за посещенията и гостоприемни в споделянето на своите скромни домове с нас, че ние винаги благодаряхме на Йехова, че можем да бъдем с тях. Това, че им помагахме, имаше за резултат стоплящи сърцето благословии за нас. (Притчи 19:17; Агей 2:7) Затова бяхме много тъжни, че след като служихме 21 години в Бразилия, нашите мисионерски дни свършиха!

 По време на криза Йехова ни посочи пътя

През 1975 г. Кристин претърпя операция. Възобновихме пътуващата дейност, но здравето на Кристин се влошаваше. Изглеждаше, че за нея ще е най–добре да се върнем в Съединените щати, за да може да получи медицинска помощ. През април 1976 г. пристигнахме в Лонг Бийч (Калифорния) и останахме при майка ми. След като живяхме в продължение на две десетилетия в чужбина, не знаехме как да се справим с това положение. Започнах да правя масажи и доходите от тази работа ни помагаха да се издържаме. Щатът Калифорния осигури на Кристин място в болницата, но там тя отслабваше от ден на ден, защото лекарите отказваха да я лекуват, без да ѝ преливат кръв. Отчаяни, ние се молехме на Йехова за неговото ръководство.

Един следобед, когато бях на проповедна служба, забелязах един лекарски кабинет и се почувствувах подтикнат да вляза вътре. Макар че лекарят си тръгваше, той ме пусна в кабинета си и разговаряхме в продължение на 2 часа. Тогава той каза: „Аз оценявам вашата работа като мисионери и ще лекувам съпругата ви без пари и без кръвопреливане.“ Не можех да повярвам на ушите си.

Този любезен лекар, който се оказа уважаван специалист, премести Кристин в една болница, в която работеше, и под неговите грижи нейното състояние скоро се подобри. Колко сме признателни на Йехова за това, че ни посочи пътя през това трудно време!

Нови назначения

Когато Кристин укрепна, служихме като пионери и имахме радостта да помогнем на няколко души в Лонг Бийч да станат поклонници на Йехова. През 1982 г. бях поканен да служа като окръжен надзорник в Съединените щати. Благодарим на Йехова всеки ден за това, че ни използува в пътуващата работа — този вид служба, който обикнахме. Служихме в Калифорния и след това в Нова Англия, където окръгът обхващаше няколко говорещи португалски сбора. По–късно в него влязоха и Бермудските острови.

След четири освежаващи години получихме ново назначение. Бяхме поканени да служим като специални пионери, където пожелаем. Макар че съжалявахме за това, че напускаме пътуващата служба, бяхме твърдо решени да продължим с новото ни назначение. Но къде? По време на пътуващата служба бях забелязъл, че португалският сбор в Ню Бедфорд (Масачусетс) се нуждаеше от помощ, така че се насочихме към Ню Бедфорд.

Когато пристигнахме, сборът ни устрои огромно празненство за посрещане. Колко желани ни накара да се почувствуваме това празненство! То ни развълнува до сълзи. Едно младо семейство с две бебета любезно ни прие в своя дом, докато намерим наш собствен апартамент. Йехова наистина благослови това специално пионерско назначение далеч над нашите очаквания. От 1986 г. помогнахме на около 40 различни души от този град да станат Свидетели. Те са нашето духовно семейство. Освен това имах радостта да наблюдавам как петима от местните братя израстват като грижовни пастири на стадото. За мен това е сякаш, че служа на едно плодоносно мисионерско назначение.

Когато погледнем назад, се радваме, че служихме на Йехова от младостта си и че направихме истината свой начин на живот. Вярно е, че възрастта и болестите вече ни затрудняват, но това, да следваме пътя на Йехова, продължава да е наша сила и радост.

[Снимка на страница 26]

Току–що пристигнали в Рио де Жанейро

[Снимка на страница 28]

Нашето духовно семейство в Ню Бедфорд (Масачусетс)