Биографичен разказ

Поставихме Йехова на изпитание

РАЗКАЗАНО ОТ ПОЛ СКРИБНЪР

„Добро утро, г–жа Стакхаус. Тази сутрин приемам поръчки за козунаци за Великден и съм сигурен, че ще се радвате да поръчате един за вашето семейство.“ Беше рано на пролет през 1938 г. в град Аткоу, щата Ню Джърси (САЩ), когато разговарях с една от най–надеждните клиентки на моите продажби за Компанията за пекарски услуги. За моя изненада г–жа Стакхаус отказа предложението ми.

„НЕ МИСЛЯ, че съм заинтересувана — каза тя. — Ние не празнуваме Великден.“

Сега вече не знаех какво да мисля. Не празнуват Великден? Разбира се, основното правило за продавача е, че клиентът винаги има право. И сега какво да правя? „Добре — осмелих се да кажа, — но това е много хубав козунак и аз знам, че вие харесвате нашите продукти. Не смятате ли, че семейството ви ще се зарадва все пак на един козунак, въпреки че не ... празнувате Великден?“

„Не мисля така — повторно отказа тя, — всъщност възнамерявах да говоря с вас за нещо, г–н Скрибнър, и може би сега е подходящо време за това.“ Този разговор щеше да промени живота ми изцяло! Госпожа Стакхаус, която беше Свидетелка на Йехова, от сбора в Бърлин (Ню Джърси), ми обясни произхода на Великден и ми даде три брошури. Те бяха „Сигурност“, „Разкрития“ и „Защита“. Прибрах се в къщи с брошурите, любопитен, но малко обезпокоен. Нещо от това, което г–жа Стакхаус ми каза, ми беше познато, имах някакъв спомен от моето детство.

Първите ми контакти с Изследователите на Библията

Роден съм на 31 януари 1907 г. и през 1915 г., когато бях на осем години, баща ми  почина от рак. След което двамата с майка ми отидохме да живеем при нейните родители в една голяма къща в Молдън (Масачусетс). Бенджамин Рансъм, вуйчо ми, и неговата съпруга също живееха там, на третия етаж. Вуйчо Бен се събираше с Международните изследователи на Библията, както бяха известни Свидетелите на Йехова преди началото на 20–и век. Аз бях много привързан към вуйчо Бен, но останалите от семейството на майка ми, които бяха методисти, го смятаха за странен. Години по–късно, преди жена му да се разведе с него, успя да го изпрати за кратко време в клиника за психично болни, заради неговите религиозни вярвания! Тъй като лекарите бързо установиха, че всичко беше наред с психиката на вуйчо Бен, те му се извиниха и го освободиха.

Вуйчо Бен ме водеше със себе си на събранията на Международните изследователи на Библията в Бостън, особено когато имаше гостуващи докладчици или специални събития. Веднъж гостуващият докладчик беше самият Чарлс Тейз Ръсел, който надзираваше проповедната работа в онези дни. Друг път едно такова специално събитие беше представянето на „Фотодрамата за сътворението“. Въпреки че това беше през 1915 г., до ден–днешен си спомням ясно сцената, изобразяваща Авраам, който завежда Исаак на планината, за да го принесе в жертва. (Битие, глава 22) Пред очите ми са все още Авраам и Исаак, изкачващи с мъка, но упорито хълма, натоварени с дърва — Авраам напълно уповавал на Йехова. Тъй като бях без баща, това ми направи много силно впечатление.

След това вуйчо Бен и съпругата му се преместиха в Мейн, а мама се омъжи повторно и се преместихме в Ню Джърси. Така че не бях виждал вуйчо Бен доста време. През юношеските си години в Ню Джърси се запознах с Мериън Неф, която беше едно от осемте деца на едно презвитерианско семейство, което често посещавах. Прекарвах толкова много неделни вечери със семейството и с младежката група на тази църква, че накрая и аз станах презвитерианец. И въпреки това някои от нещата, които бях научил от събранията на Изследователите на Библията, останаха в мен. През 1928 г. се оженихме с Мериън, а нашите дъщери Дорис и Луиз се родиха през 1935 г. и 1938 г. С едва проходило дете и още едно новородено и двамата чувствувахме необходимостта от духовни напътствия за отглеждането на своите деца.

Намерих истината в онези брошури

И двамата с Мериън искахме да се присъединим към някоя църква и затова си съставихме план. Всяка неделя единият от нас оставаше с децата, докато другият посещаваше някоя църква. Една неделя беше ред на Мериън да остане в къщи, но аз ѝ предложих да остана вместо нея, така че да мога да прочета брошурата „Сигурност“, първата, която ми беше дала г–жа Стакхаус. След като започнах да я чета, не можах да я оставя! Все повече се убеждавах, че съм намерил нещо, което никоя църква не може да ми предложи. Следващата седмица се повтори същото и докато гледах децата, прочетох брошурата „Разкрития“. Това, което четях, ми се струваше познато. Дали не беше същото, в което вярваше вуйчо Бен? Семейството ни  смяташе, че неговата религия е някак странна. Какво мислеше Мериън по въпроса? Нямаше нужда да се притеснявам. Когато се прибрах в къщи след работа, няколко дни след като бях прочел брошурата „Разкрития“, Мериън ме изненада, като каза: „Прочетох брошурите, които донесе в къщи. Те наистина са интересни.“ Какво облекчение изпитах!

На корицата на брошурите имаше информация за неотдавна издадената книга „Врагове“, която мощно изобличаваше фалшивата религия. Решихме да си я купим. Но преди да успеем да пуснем нашата заявка по пощата, един Свидетел почука на вратата ни и ни предложи същата тази книга. Тази книга ни помогна да вземем решение! Престанахме да ходим по църквите и започнахме да посещаваме събранията на сбора на Свидетелите на Йехова в Камдън (Ню Джърси). Няколко месеца по–късно, една неделя на 31 юли 1938 г., една група от около 50 човека се събрахме в двора на сестра Стакхаус — в същата къща, където се опитвах да продам козунаци за Великден, — и слушахме на грамофонна плоча доклад на брат Ръдърфорд за покръстването. След това се преоблякохме в къщата и 19 от присъствуващите бяхме покръстени в близката рекичка.

 Реших да стана пионер

Скоро след моето покръстване една от сестрите в сбора ми каза за хората, които се наричат пионери и за които публичната служба е основна дейност. Веднага се заинтересувах и скоро вече познавах едно семейство пионери. Един възрастен мъж, брат Коуниг, неговата съпруга и вече порасналата му дъщеря бяха пионери в един съседен сбор. Като баща на малки деца ми направи силно впечатление голямата радост, която всички от семейство Коуниг изпитваха от службата. Често се отбивах при тях, като паркирах служебния си камион някъде наблизо и прекарвах известно време с тях в службата от къща на къща. Скоро и аз самият исках да бъда пионер. Но как? Имахме две малки деца и работата ми изискваше много време и усилия. Всъщност откакто в Европа започна Втората световна война и все повече млади мъже се присъединяваха към армията в Съединените щати, за тези, които останаха на цивилна работа, натоварването се увеличи. Беше ми наредено да разширя маршрута за продажбите, но знаех, че ако го направя, никога няма да мога да бъда пионер.

Когато разговарях с брат Коуниг за желанието си да стана пионер, той каза: „Просто продължавай да работиш усилено в службата на Йехова и постоянно представяй пред него целта си в молитва. Той ще ти помогне да я постигнеш.“ Повече от година правех точно това. Често размишлявах над стихове като Матей 6:8, в който сме уверявани, че Йехова знае от какво се нуждаем, преди да сме го помолили за това. Опитвах се да следвам и съвета от Матей 6:33 — да продължавам да търся първо божието Царство и Неговата праведност. Бях насърчен също и от брат Мелвин Уинчестър, един зонов служител (сега наричан окръжен надзорник).

Говорих с Мериън за моите цели. Разсъждавахме над думите, записани в Малахия 3:10, където сме насърчени да поставим Йехова на изпитание и да видим дали той няма да излее благословиите си над нас. Бях насърчен от нейния отклик: „Ако искаш да бъдеш пионер, не го отлагай заради мен. Аз ще се грижа за момичетата, докато ти си на служба. И без това нямаме нужда от много материални неща.“ След 12 години брак вече добре познавах Мериън като пестелива и добросъвестна домакиня. През годините тя ми беше чудесен партньор в пионерската служба и една от тайните на успеха ни за изминалите почти 60 години целодневна служба беше нейната способност да се задоволява с малкото и да прави така, че то да изглежда много.

През лятото на 1941 г., след много месеци на планове и молитви, с Мериън спестихме малко пари и си купихме каравана, дълга пет метра и половина, в която да живее нашето семейство. Напуснах работа и станах редовен пионер през юли 1941 г., и досега съм в целодневна служба. Първото ми назначение бяха десет от спирките по Път №50 между Ню Джърси и Сейнт Луис, щата Мисури, където щеше да се проведе нашият конгрес рано през август. Получих имената и адресите на братята, които ми бяха по път, и аз им писах предварително кога ще дойда. Щом пристигнехме на конгреса, трябваше да отида до отдела за пионерска служба и да получа ново назначение.

‘Ще поставя Йехова на изпитание’

Натоварихме нашата малка каравана догоре с литература и се отправихме към Камдън на последното ни събрание, за да се сбогуваме с нашите братя. С две малки момиченца, за които трябваше да се грижим, и без назначение след конгреса, нашите планове изглеждаха нереалистични на братята и някои от тях ни казваха: „Ще се откажете скоро.“ Спомням си, че казах: „Е, не искам да се заричам. Йехова е казал, че ще се погрижи за мен, и аз ще го поставя на изпитание.“

След шест десетилетия на пионерска служба в 20 града от Масачусетс до Мисисипи, можем да кажем, че Йехова направи за нас повече, отколкото сме очаквали. Благословиите, които той изля върху мен, Мериън и двете ни дъщери, са много повече от това, на което можех да се надявам през 1941 г. Те включват това, че нашите дъщери служат като верни пионерки в близките сборове, и (според последните ни сведения) имаме приблизително сто духовни синове и дъщери из цялото Източно крайбрежие на Съединените  щати. Аз изучавах с 52 човека, които отдадоха живота си в служба на Йехова Бог, а Мериън — с 48.

През август 1941 г., когато отидохме в Сейнт Луис, срещнах брат Т. Дж. Съливан от Бетел. В него беше моето писмо, с което се потвърждаваше, че съм служител към Дружество „Стражева кула“, което ми трябваше заради предстоящата война и набирането на войници. Казах на брат Съливан, че съпругата ми прекарва също толкова време в службата, колкото и аз, и че тя би искала да бъде пионер заедно с мен. Въпреки че Отделът за пионерска служба още не беше основан на конгреса, брат Съливан веднага назначи Мериън като пионер и ни попита: „Къде смятате да служите като пионери след конгреса?“ Не знаехме. „Добре, не се притеснявайте — каза той. — На конгреса ще срещнете някой от област, където има нужда от пионери, и проблемът ви ще бъде разрешен. Просто ни пишете и ни кажете къде сте, и ние ще ви назначим там.“ Така и стана. Оказа се, че брат Джак Дъуит, бивш зонов служител, познаваше някои хора от Ню Маркет (Вирджиния), които бяха в пионерски дом и се нуждаеха от още няколко пионери. Така че след конгреса се отправихме към Ню Маркет.

В Ню Маркет ни очакваше голяма изненада. Кой щеше да дойде от Филаделфия, за да се присъедини към нас в пионерската служба? Самият Бенджамин Рансъм. Да, вуйчо Бен! Каква радост беше да работим заедно с него в службата от къща на къща, повече от 25 години след като той беше посял семената на истината в сърцето ми, когато бях в Бостън! Независимо, че се беше сблъсквал години наред с равнодушие, подигравки и дори преследване от страна на семейството, вуйчо Бен никога не загуби любовта си към Йехова и към службата.

С радост живяхме осем месеца в пионерския дом в Ню Маркет. През това време едно от нещата, които научихме, беше как да разменяме литература за пилета и яйца. След това вуйчо Бен, Мериън и аз, заедно с други трима души, бяхме назначени да служим като специални пионери в Хановер (Пенсилвания) — първото от шестте ни назначения в Пенсилвания от 1942 г. до 1945 г.

Специални пионери по време на Втората световна война

По време на Втората световна война трябваше да се справяме с враждебност заради неутралната ни позиция, но Йехова винаги ни подкрепяше. Веднъж в Провинстаун (Масачусетс) нашият стар „Буик“ се развали и трябваше да ходя пеш няколко километра през един много враждебно настроен католически квартал, за да направя едно повторно посещение. Минах покрай група млади момчета, хулигани, които ме разпознаха и започнаха да викат по мен. Аз бързах да отмина, защото камъни свистяха покрай ушите ми. Надявах се, че младежите няма да тръгнат след мен. Накрая стигнах до къщата на заинтересувания човек, без да бъда наранен. Но домакинът, уважаван член на Американския легион, се извини, като каза: „Не мога да ви поканя тази вечер, защото забравих, че ще ходим на кино.“ Направо ми прималя, като се сетих за онази банда зад ъгъла, които хвърляха камъни по мен и ме чакаха да се върна. Но се ободрих, когато мъжът добави: „Защо не повървите с нас? Можем да разговаряме по пътя.“ Така му дадох свидетелство и преминах благополучно опасното място.

Уравновесяване на дейностите в семейството и службата

След войната имахме няколко назначения във Вирджиния, между които и осем години служба като специални и редовни пионери в Шарлотсвил. През 1956 г. момичетата вече бяха пораснали и се омъжиха, а ние с Мериън отново се преместихме да служим като пионери в Харисънбърг (Вирджиния) и като специални пионери в Линкълтън (Северна Каролина).

През 1966 г. бях назначен като окръжен надзорник, като пътувах от сбор на сбор и насърчавах братята, също както брат Уинчестър насърчаваше мен в Ню Джърси през 30–те години. Две години посещавах сборовете от един окръг в Тенеси. След това с Мериън бяхме помолени да се върнем към нашата най–голяма любов — службата като специални пионери. От 1968 г. до 1977 г. служихме като специални пионери на различни места в южната част на Щатите, от Джорджия до Мисисипи.

 В Истман (Джорджия) бях назначен като надзорник на сбора (сега наричан председателствуващ надзорник), да заместя брат Поуел Къркланд, един мил възрастен брат, който служеше много години като окръжен надзорник, но имаше проблеми със здравето. Той беше много благодарен и ми оказваше подкрепа. Неговата подкрепа беше важна за мен, тъй като в сбора имаше някои разногласия и някои от по–видните братя бяха включени в тях. Споровете се разгорещиха и аз прекарвах много време, отправяйки молитви към Йехова. Спомних си за стиховете от Притчи 3:5, 6: „Уповавай на Господа от все сърце, и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него, и Той ще оправя пътеките ти.“ Като работехме усилено, за да обсъждаме въпросите свободно и открито, успяхме да обединим сбора, което беше добър резултат за всички.

През 1977 г. започнахме да усещаме последствията на възрастта и затова бяхме отново назначени в областта Шарлотсвил, където живееха дъщерите ни със своите семейства. През последните 23 години за нас беше радост да работим в тази област, да помогнем за основаването на сбора в Ръкърсвил (Вирджиния) и да видим децата и внуците на онези, с които изучавахме, да станат старейшини, пионери и бетелови работници. С Мериън все още успяваме да поддържаме добър график за служба и аз имам привилегията да служа  като старейшина в сбор Изток в Шарлотсвил, да водя събранието за изучаване на книга и да имам публични доклади.

През годините и ние се сблъсквахме с проблеми, както всеки човек. Например, въпреки усилията ни, Дорис отслабна духовно за известно време през юношеските си години и се омъжи за човек, който не е Свидетел. Но тя никога не загуби напълно любовта си към Йехова и нейният син Бил служи от 15 години в Бетел, Уолкил (Ню Йорк). Днес Дорис и Луиз са вече вдовици, но и двете служат радостно в близки сборове като редовни пионерки.

Уроци, научени през годините

Научих се да прилагам някои прости правила, водещи до успех в службата за Йехова: Поддържай живота си прост. Бъди пример във всичко, което правиш, включително и в личния си живот. Прилагай напътствията от ‘верния и разумен слуга’ във всяко отношение. — Матей 24:45.

Мериън беше съставила кратък, но резултатен списък с препоръки за успешна пионерска служба за хора, които имат деца: Направи си и поддържай разумен график. Превърни пионерската служба в свое истинско призвание. Храни се здравословно. Отделяй време за почивка. Не прекалявай с развлеченията. Направи истината и всички аспекти от службата да бъдат удоволствие в живота на децата. Направи службата интересно преживяване за тях по всяко време.

Днес сме вече над 90–годишни. Шестдесет и две години изминаха, откакто слушахме доклада за покръстването ни в двора на семейство Стакхаус, и 60 години прекарахме в целодневна служба. И сега с Мериън можем откровено да кажем, че ние сме напълно и дълбоко удовлетворени от нашия начин на живот. Аз съм дълбоко благодарен за насърчението, което получих като млад баща, да поставям на първо място духовните цели и да работя за постигането им. И съм благодарен на моята скъпа съпруга Мериън и на момичетата за тяхната подкрепа през изминалите години. Въпреки че нямаме материално богатство, често прилагам стиха от Еклисиаст 2:25 към себе си: „Кой може да яде, и кой може да се наслаждава повече от мене?“

Наистина, в нашия случай Йехова преизобилно изпълни обещанието си, намиращо се в Малахия 3:10, НС. Той в действителност ‘изля благословия върху нас, така че нищо не ни липсваше’!

[Блок/Снимка на страница 29]

СПОМЕНИ ОТ ГОДИНИТЕ НА ВОЙНАТА

Почти 60 години след войната цялото семейство пази живи спомени от онези години.

„В Пенсилвания може да бъде студено — спомня си Дорис. — Една вечер беше 35 градуса под нулата.“ Луиз допълва: „Заедно с Дорис си седяхме върху краката една на друга на задната седалка на стария „Буик“, за да предпазим краката си от измръзване.“

„Никога не сме се чувствували бедни или лишени от нещо — казва Дорис. — Знаехме, че се местим повече от другите хора, но винаги имахме достатъчно храна и хубави дрехи, почти нови, които ни даваха едни приятели от Охайо, чиито момичета бяха малко по–големи от нас.“

„Мама и татко винаги са ни карали да се чувствуваме обичани и ценени — казва Луиз — и ние прекарвахме с тях много време в службата. Така се чувствувахме специални и това ни приближаваше повече до тях.“

„Имах кола „Буик Спешъл“, модел 1936 г. — спомня си Пол. — Тези коли бяха известни с това, че често им се чупеха полуосите. Мисля, че двигателят беше твърде мощен за колата. Изглежда, че това винаги се случваше в най–студената вечер през месеца, тогава отивах до мястото с изоставени коли за друга ос. Станах специалист по смяната на тази част.“

„Не забравяй и купоните — казва Мериън. — Всичко беше разпределено по дажби — месото, бензинът, автомобилните гуми, всичко. Всеки път, когато пристигахме на новото си назначение, трябваше да ходим до общината и да искаме такъв купон. Но докато получиш купон, можеше да минат месеци, и когато изглеждаше, че вече щяхме да си получим купоните, получавахме ново назначение и трябваше да започнем всичко отначало. Но Йехова винаги се грижеше за нас.“

[Снимка]

Мериън, аз, Дорис (от ляво) и Луиз, 2000 г.

[Снимка на страница 25]

С майка ми през 1918 г., когато бях на 11 години

[Снимка на страница 26]

С Луиз, Мериън и Дорис през 1948 г. при покръстването на момичетата

[Снимка на страница 26]

Сватбената ни снимка, октомври 1928 г.

[Снимка на страница 26]

С дъщерите ми (от края в ляво и от края в дясно) на „Янки Стейдиъм“ през 1955 г.