Биографичен разказ

Живот, пълен с изненади в службата на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ЕРИК И ХЕЙЗЪЛ БЕВРИДЖ

„С настоящото ви осъждам на шест месеца затвор.“ С тези думи, отекващи в ушите ми, бях отведен в затвора „Стрейнджуейс“ в Манчестър (Англия). Беше декември 1950 г. и аз бях 19–годишен. Току–що се бях сблъскал с едно от най–трудните изпитания в моя млад живот — бях отказал да бъда записан в наборните списъци за военна служба. — 2 Коринтяни 10:3–5.

АЗ БЯХ целодневен проповедник, пионер от Свидетелите на Йехова, което трябваше да означава освобождаване от военна служба, но английският закон не признаваше нашия статус. Така че се озовах сам в затворническата килия. И мислех за моя баща. По косвен начин бях в ареста заради него.

Татко — офицер, служещ в затвора, — беше йоркширец с твърди убеждения и принципи. Поради това, което беше преживял в армията и като офицер от охраната на затвора, той изпитваше дълбока антипатия към католицизма. Беше общувал за пръв път със Свидетелите още в началото на 30–те години на века, когато излязъл на вратата, за да ги изгони и се върнал с някои от техните книги в ръце! По–късно той се абонирал за списанието „Утеха“ (днес „Пробудете се!“). Свидетелите го посещаваха всяка година, за да го насърчават да подновява своя абонамент. Когато бях около 15–годишен, те отново успяха да въвлекат татко в един друг разговор и аз се включих на страната на Свидетелите. Така започнах да изучавам Библията.

На 17 години символизирах своето отдаване на Йехова, като бях покръстен през март 1949 г. По–късно през същата година се запознах с Джон и Майкъл Чърук, завършили неотдавна Училището за подготовка на мисионери Гилеад, които бяха на път за Нигерия.  Техният мисионерски дух ми направи много силно впечатление. Независимо дали осъзнаваха това, или не, те внедриха този дух в сърцето ми.

Докато изучавах Библията, загубих интерес да се стремя към място в университета. В продължение на една година след като напуснах родния дом, за да работя в офиса на „Митници и акцизи“ в Лондон, почувствах, че не можех да изпълня своето отдаване на Бога, като продължавам да работя на държавна служба. Когато напуснах работата си в офиса, един колега с голям стаж там ме поздрави за това, че напускам „една унищожаваща душата работа“.

Преди това се сблъсках с друго изпитание — как да кажа на баща ми, че искам да напусна сигурната си работа и да стана целодневен проповедник. Една вечер, докато бях в отпуск у дома, ‘хвърлих бомбата’. Очаквах словесно избухване от страна на татко. За моя изненада той само каза: „На каквото си постелеш, на това ще легнеш. Но ако се провалиш, не тичай обратно при мен.“ В своя дневник за 1 януари 1950 г. съм записал: „Казах на татко за пионерската служба. Бях напълно изненадан от неговата необикновено благосклонна нагласа. Не можех да не се просълзя поради милостта му.“ Напуснах държавната служба и приех да бъда разпределен като целодневен пионер.

Назначение с „малка къща“

Тогава дойде следващото изпитание на моята преданост към Бога. Беше ми предложено пионерско назначение с Лойд Грифитс — един събрат християнин от Уелс, с който щяхме да живеем заедно в една „малка къща“ в Ланкашир. Изпълнен с идеализъм и мечти за тази малка къща, пристигнах в еднообразния, прогизнал от дъждове град Бейкъп. Скоро се върнах към реалността, когато малката къща се оказа един сутерен! Дори си имахме компания през нощта — мишки и хлебарки. Почти бях на границата да променя решението си и да се върна в къщи. Вместо това, в безмълвна молитва аз се молех за сила, за да посрещна изпитанието. Внезапно почувствах, че ме обзема спокойствие и започнах да гледам положително на ситуацията. Това беше моето назначение от организацията на Йехова. Уповавах на Бога за помощ. Колко съм признателен, че издържах, тъй като напускането щеше да промени живота ми завинаги! — Исаия 26:3, 4.

Проповядвах в онова, което тогава беше икономически угнетения Росъндейл Вали в продължение на около девет месеца, преди да бъда хвърлен в затвора поради отказ от военна служба. След две седмици в затвора „Стрейнджуейс“, аз бях прехвърлен в затвора „Луъс“, на южното крайбрежие на Англия. След време там се събрахме петима Свидетели и успяхме да честваме Възпоменанието на Христовата смърт в една затворническа килия.

Веднъж татко дойде да ме види. Това несъмнено е било изпитание за неговата гордост — един известен офицер от затвора посещава своя син–затворник! Винаги ще бъда благодарен за този жест! Най–после през април 1951 г. денят на моето освобождаване настъпи.

След освобождаването ми от „Луъс“ взех влака за Кардиф (Уелс), където баща ми служеше тогава като директор на затвора. Аз бях най–голямото от четири деца — три момчета и едно момиче. Трябваше да си намеря работа с непълен работен ден, така че да мога да се издържам и да продължа да бъда пионер. Започнах да работя в един магазин за дрехи, но моята главна цел в живота ми беше християнската служба. Горе–долу по това време нашата майка ни изостави. Това беше сериозен удар за татко и за нас, децата на възраст от 8 до 19 години. За съжаление родителите ни се разведоха.

Този, който намери добра съпруга ...

В сбора имаше няколко пионери. Сред тях беше една сестра, която пътуваше всеки ден от мините за каменни въглища в Ронда Вали за светската си работа и проповедна дейност. Името ѝ беше Хейзъл Грийн — една отлична пионерка. Хейзъл познаваше истината повече години от мен — нейните родители бяха посещавали събранията на Изследователите на Библията (сега известни като Свидетели на Йехова) още през 20–те години  на миналия век. Но нека ѝ дадем възможност да разкаже сама своята биография.

„Не вземах Библията на сериозно до 1944 г., когато прочетох брошурата „Религията жъне вихрушката“ (англ.). Моята майка ме убеди да отида на окръжния конгрес в Кардиф. Нямах почти никакво познание за Библията, но се оказах в главния търговски център, носейки на шията си плакат, който обявяваше един публичен доклад. Преживях ситуацията, въпреки че бях обезпокоявана от духовенството и други хора. Бях покръстена през 1946 г. и започнах пионерската служба през декември същата година. Тогава през 1951 г. в Кардиф се появи един млад пионер, току–що освободен от затвора. Беше Ерик.

Излизахме да проповядваме заедно. Станахме доста близки. Имахме същите цели в живота — да издигаме интересите на божието Царство. Така ние се оженихме през декември 1952 г. Въпреки че и двамата бяхме в целодневна пионерска служба и имахме ограничен доход, никога не ни е липсвало каквото и да е от най–основните неща за живот. Понякога получавахме подарък от някоя Свидетелка, която случайно била поръчала твърде много конфитюр или сапун, и то точно когато се нуждаехме от тях! Бяхме много благодарни за такива практични дарове. Но ни очакваха още по–големи изненади.“

Една изненада, която промени живота ни

През ноември 1954 г. Хейзъл и аз получихме една неочаквана изненада — покана от клона на офиса на Свидетелите на Йехова в Лондон да бъда пътуващ надзорник, като посещавам различен сбор всяка седмица. Бяхме убедени, че е грешка, затова не казахме на никой в сбора. Но аз попълних молбата и я изпратих обратно, и със затаен дъх чакахме да видим какво ще стане. Няколко дена по–късно отговорът дойде: ‘Елате в Лондон на обучение!’

В лондонския офис не можех да повярвам, че аз — на 23 години — бях там с такива видни братя, които за мен изглеждаха като духовни гиганти — Прайс Хюз, Емлън Уайнс, Ърни Бивър, Ърни Гайвър, Боб Гоф, Глин Пар, Стен и Мартин Удбърн и много други, повечето от които починаха. Те положиха солидна основа от пламенност и морална безкомпромисност в Британия в началото на 40–те и 50–те години на века.

Пътуващата служба в Англия — никога отегчителна

Нашият старт в пътуващата служба започна през снежната зима на 1954–1955 г. Бяхме назначени в източна Англия — един равнинен район от страната, изложен на студените ветрове от Северно море. По онова време във Великобритания имаше само 31 000 Свидетели. Този първи окръг беше труден поучителен опит за нас, а и на братята, които посещавахме, не винаги беше лесно. С моята неопитност и йоркширска прямота понякога засягах някого. През годините научих, че милостта е по–важна от резултатността и че хората са по–важни от процедурите. Продължавам да се опитвам, но не винаги с успех, да следвам примера на Исус за освежаване на другите. — Матей 11:28–30.

След 18 месеца в източна Англия, ние бяхме назначени да служим в един окръг в североизточната част на Англия, Нюкасъл на Тайн и Нортъмбърланд. Аз обикнах сърдечните хора от този живописен район. Огромна помощ за мен бе посещението на областния надзорник, Дон Уорд, от Сиатъл (Вашингтон). Той беше завършил 20–ия клас на Гилеад.  Като докладчик имах навика да чета информацията с голяма скорост. Той ме научи да намалявам темпото, да правя паузи и да обучавам.

Друга изненада, която промени нашия живот

През 1958 г. получихме едно писмо, което промени живота ни. Бяхме поканени да посетим Училището Гилеад в Саут Лансинг (Ню Йорк, САЩ). Продадохме нашата малка кола „Остин седем, 1935 г.“ и купихме своите билети за пътуването до Ню Йорк. Първо посетихме международния конгрес на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк. От там пътувахме до Питърбъро (Онтарио), където в продължение на шест месеца служихме като пионери, преди да тръгнем към Училището Гилеад.

Преподавателите в училището бяха Албърт Шрьодер, който сега е член на Ръководното тяло, Максуел Френд и Джак Редфорд, които вече починаха. Общуването сред 82 ученици от 14 страни беше много изграждащо. Започнахме да опознаваме страните, от които идваха братята. Срещата с чуждестранните ученици, които се бореха с английския език, ни даде пример за проблемите, които щяхме да срещнем, когато учим друг език. В разстояние на пет месеца всички завършихме своето обучение и бяхме назначени в 27 държави. След това настъпи денят на завършването и в разстояние на няколко дни ние бяхме в Ню Йорк, като очаквахме нашия кораб „Куин Елизабет“ да ни върне обратно в Европа.

Нашето първо чуждестранно назначение

Какво назначение ни беше дадено? Португалия! Пристигнахме в Лисабон през ноември 1959 г. Настъпи проверката на нашата приспособимост към един нов език и обичаи. През 1959 г. в Португалия имаше 643 активни Свидетели при население от близо 9 милиона. Но нашата проповедна работа не беше законно регистрирана. Въпреки че имахме Зали на Царството, те нямаха табели.

След като бяхме обучени на португалски език от мисионерката Елза Пиконе, Хейзъл и аз посетихме сборове и групи около Лисабон, Фару, Евора и Бежа. После през 1961 г. нещата започнаха да се променят. Аз изучавах Библията с един млад мъж на име Жуан Гонсалвиш Матеус. Той реши да отстоява своята позиция като неутрален християнин по въпроса за военната служба. Скоро след това аз бях повикан в полицията на разпит. Изненада! Няколко дни по–късно бяхме уведомени, че разполагаме с 30 дни, за да напуснем страната! Същото се случи и на събратята мисионери Ерик и Кристина Бритън, на Доменик и Елза Пиконе.

Аз помолих да бъда изслушан и ни беше разрешено да посетим началника на тайната полиция. Той ни каза съвсем ясно защо трябваше да бъдем помолени да напуснем и съобщи едно име — Жуан Гонсалвиш Матеус, — с когото изучавах Библията! Той каза, че Португалия, за разлика от Великобритания, не може да си позволи удовлетворяването на отказ от военна служба поради съвестта. Така че бяхме принудени да напуснем Португалия и аз изгубих следите на Жуан. Да, каква радост беше да го видя 26 години по–късно, с неговата съпруга и трите му дъщери при откриването на новия португалски Бетел! Нашата служба в Португалия не беше напразно! — 1 Коринтяни 3:6–9.

 Кое беше следващото ни назначение? Изненада! Съседна Испания. Със сълзи на очи през февруари 1962 г. се качихме на влака в Лисабон и отпътувахме за Мадрид.

Приспособяване към друг народ

В Испания трябваше да свикнем с един нелегален начин на проповядване и провеждане на нашите събрания. Когато проповядвахме, обикновено никога не посещавахме две съседни жилища. След като свидетелствахме на една врата, ние отивахме на друга улица, в друга сграда. Това затрудняваше полицаите — или свещениците — да ни хванат. Да, живеехме под властта на една фашистка, католическа диктатура и нашата проповедна работа беше забранена. Като чужденци ние приехме испански имена като защита срещу това да бъдем разпознати. Аз станах Пабло, а Хейзъл стана Хуана.

След няколко месеца в Мадрид, бяхме назначени на пътуваща служба в Барселона. Посещавахме различни сборове в града, като често отделяхме две или три седмици за всеки сбор. Посещенията продължаваха толкова дълго, защото посещавахме всяка група за изучаване на книга сякаш беше сбор и това обикновено означаваше две групи седмично.

Неочаквано предизвикателство

През 1963 г. бях поканен да се заема с работата на областен надзорник в Испания. За да служим на близо 3000 активни Свидетели, трябваше да пътуваме по цялата страна, като посещавахме 9 окръга, които тогава съществуваха. Проведохме някои от нашите най–паметни тайни окръжни конгреси в горите близо до Севиля, в една ферма близо до Мадрид, Барселона и Логроньо.

Като предпазна мярка, когато проповядвах от къща на къща, проверявах плана на близките улици за път за бягство, в случай че станеше нещо лошо. Веднъж докато проповядвахме в Мадрид, един друг Свидетел и аз бяхме на един по–горен етаж, когато внезапно чухме викове и писъци долу. Когато слязохме на долния етаж, там имаше група девойки, членки на една католическа група, наречена „Ихас де Мариа“ („Дъщери на Мария“). Те предупреждаваха съседите за нас. Не виждахме полза да разговаряме с тях и знаехме, че трябва да се махнем веднага, или полицията щеше да ни хване. Така че избягахме, и то бързо!

Тези години в Испания бяха вълнуващи. Стараехме се да насърчаваме чудесните братя и сестри там, включително и специалните пионери. Те рискуваха затвор и често издържаха лишения, за да проповядват добрата новина за божието Царство и да основават и да изграждат сборове.

През този период ние също така получихме някои лоши новини. Хейзъл обяснява: „През 1964 г. моята майка — една вярна Свидетелка — умря. Беше жесток удар да я загубя, без дори да мога да ѝ кажа ‘довиждане’. Това беше част от цената на мисионерската служба, която много други също платиха.“

Най–после свобода

След години на преследване, през юли 1970 г. най–накрая нашата дейност беше законно регистрирана от правителството на Франко. Хейзъл и аз бяхме развълнувани при откриването на Залите на Царството, първата в Мадрид и втората в Лесепс (Барселона). И те винаги имаха големи, често осветени табели. Ние искахме хората да научат, че бяхме узаконени и че ще продължим да бъдем тук! Тогава, през 1972 г. имаше близо 17 000 Свидетели в Испания.

 По това време получих някои много насърчаващи новини от Англия. Моят баща ни посети в Испания през 1969 г. Начинът, по който испанските братя и сестри се отнасяха с него, му направи толкова силно впечатление, че при своето завръщане в Англия той започна да изучава Библията! После през 1971 г. ми съобщиха, че татко се е покръстил! Беше вълнуващ момент, когато отидохме на гости у дома и той, като мой християнски брат се помоли за благословия на трапезата ни. Повече от 20 години чаках да дойде този ден. Моят брат Боб и съпругата му Айрис станаха Свидетели през 1958 г. Синът им, Филип, сега служи като окръжен надзорник в Испания със своята съпруга Джийн. Това че ги виждаме да служат в тази чудесна страна ни доставя огромна радост.

Нашата най–нова изненада

През февруари 1980 г. един от членовете на Ръководното тяло посети Испания в качеството си на зонов надзорник. За моя изненада, той пожела да ме придружи в службата. Тогава не знаех, че ме проверяваше! След това през септември бяхме поканени да се преместим в световната централа в Бруклин (Ню Йорк)! Бяхме изумени. Приехме поканата, въпреки че раздялата с нашите испански братя беше сърцераздирателна. По това време там имаше 48 000 Свидетели!

Когато си тръгвахме, един брат ми даде като подарък джобен часовник. На часовника той бе гравирал два стиха — „Лука 16:10; Лука 17:10“. Братът каза, че те били ключови за мен. Казаното в Лука 16:10 наблягаше на това, че трябва да бъдем верни в малките неща, а в Лука 17:10 се казваше, че сме „безполезни слуги“ и следователно нямаме причина да се хвалим. Винаги осъзнавах, че каквото и да правим в службата на Йехова, това е просто наше задължение като отдадени християни.

Една изненада със здравето

През 1990 г. започнах да имам проблеми със сърцето. Накрая трябваше да ми бъде присаден стент, за да държи отворена една блокирана артерия. През този труден период на физическа слабост Хейзъл ме подкрепяше много пъти, като често се грижеше за чантите и куфарите, защото бях твърде слаб, за да ги нося. След това през май 2000 г. ми присадиха пейсмейкър. Каква разлика се оказа това!

През последните 50 години Хейзъл и аз видяхме, че ръката на Йехова не е къса и че неговите цели се придвижват към изпълнението си не в желаното от нас, а в определеното от Него време. (Исаия 59:1; Авакум 2:3) Имахме много радостни изненади в своя живот и също някои тъжни, но във всичко това Йехова ни подкрепяше. Тук, в световната централа на Свидетелите на Йехова, ние сме благословени всеки ден с това да общуваме с членовете на Ръководното тяло. Понякога се питам: ‘Наистина ли ние сме тук?’ Това е незаслужена милост. (2 Коринтяни 12:9) Уверени сме, че Йехова ще продължи да ни защищава от манипулациите на Сатан и да ни предпазва така, че да можем да се радваме в деня на Неговото праведно управление над цялата земя. — Ефесяни 6:11–18; Откровение 21:1–4.

[Снимка на страница 26]

Затворът „Стрейнджуейс“ (Манчестър), където излежавах своята затворническа присъда

[Снимка на страница 27]

С нашия „Остин седем“ в пътуваща служба в Англия

[Снимка на страница 28]

Един таен конгрес в Серседиля (Мадрид) през 1962 г.

[Снимка на страница 29]

При нашата маса с изложена библейска литература