Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Приемането на поканите, идващи от Йехова, носи възнаграждения

Приемането на поканите, идващи от Йехова, носи възнаграждения

Биографичен разказ

Приемането на поканите, идващи от Йехова, носи възнаграждения

РАЗКАЗАНО ОТ МАРИЯ ДУ СЕУ ЗАНАРДИ

„Йехова знае какво прави. Ако ти е изпратил поканата, ти трябва смирено да я приемеш.“ Тези думи на моя баща, изречени преди около 45 години, ми помогнаха да приема първата покана, която получих от организацията на Йехова, за да служа като целодневна проповедничка. Днес продължавам да съм благодарна за съвета на моя баща, защото приемането на тези покани ми донесе богати възнаграждения.

ПРЕЗ 1928 г. баща ми се абонирал за списанието „Стражева кула“ и започнал да се интересува от Библията. Тъй като живеел в централна Португалия, неговият единствен контакт с божия сбор били изданията, които той получавал по пощата, и една Библия, която принадлежала на моите дядо и баба. През 1949 г., когато бях на 13 години, семейството ни емигрира в Бразилия — родната страна на моята майка — и се заселихме в предградията на Рио де Жанейро.

Нашите нови съседи ни поканиха да посетим тяхната църква и ние отидохме няколко пъти. Моят баща обичаше да им задава въпроси относно адския огън, душата и за бъдещето на земята, но те нямаха отговор. „Ще трябва просто да почакаме истинските Изследователи на Библията“ — често казваше той.

Един ден един сляп човек посети дома ни, предлагайки „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. Баща ми го попита относно същите неща и той му даде основани на Библията отговори. През следващата седмица ни посети друга Свидетелка на Йехова. След като отговори на още въпроси, тя се извини и каза, че трябва да върви да проповядва и другаде. Когато татко изрази учудването си от това, тя му прочете Матей 13:38: „Нивата е светът.“ Моят баща попита: „Може ли да дойда също и аз?“ „Разбира се“ — отговори тя. Ние се радвахме да намерим библейската истина отново! Баща ми беше покръстен на следващия конгрес, а аз — малко след това през ноември 1955 г.

Приемам своята първа покана

Година и половина по–късно получих от офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Рио де Жанейро голям кафяв плик с покана към мен да започна целодневна проповедна дейност. По това време здравето на моята майка беше много лошо, така че помолих татко за съвет. „Йехова знае какво прави — беше неговият решителен отговор. — Ако ти е изпратил поканата, ти трябва смирено да я приемеш.“ Насърчена от тези думи, аз попълних молбата и започнах целодневна служба на 1 юли 1957 г. Моето първо назначение беше Трес Риус — един град в щата Рио де Жанейро.

Първоначално жителите на Трес Риус слушаха неохотно нашето послание за Царството, защото ние не използвахме католически превод на Библията. Помощта дойде, когато започнахме библейско изучаване с Жералду Ремелиу — един деен католик. С негова помощ аз можах да се сдобия с Библия с подписа на местния свещеник. Оттогава всеки път, когато някой повдигнеше възражение, аз им показвах подписа на свещеника и не бяха задавани повече въпроси. По–късно Жералду беше покръстен.

Много се зарадвах, когато един окръжен конгрес беше проведен точно в центъра на Трес Риус през 1959 г. Началникът на полицията, който изучаваше Библията по това време, дори уреди да поставят из града надписи с едри букви, известяващи програмата. След като проповядвах три години в Трес Риус, бях поканена на ново назначение в Иту, на около 110 километра западно от Сан Паулу.

Червени, сини и жълти книги

След известно търсене, с моята партньорка намерихме удобна квартира в центъра на града, в дома на Мария — една сърдечна вдовица. Мария се отнасяше към нас като към свои собствени дъщери. Не след дълго обаче католическият епископ на Иту я посетил и ѝ казал да ни отпрати, но тя останала твърда: „Когато моят съпруг умря, ти с нищо не ме утеши. Тези Свидетели на Йехова ми помогнаха, въпреки че дори не съм от тяхната религия.“

Горе–долу по това време една жена ни каза, че католическите свещеници от Иту забранили на своите енориаши да приемат екземпляри от „червената книга за Дявола“. Те имаха предвид книгата „Нека Бог бъде верен“ — библейското издание, което предлагахме на хората през седмицата. Тъй като червената книга беше „забранена“ от свещениците, ние подготвихме представяне, за да предлагаме синята книга („Нови небеса и нова земя“). По–късно, когато духовенството чу за тази промяна, ние използвахме жълтата книга („Какво е направила религията за човечеството?“) и т.н. Беше хубаво, че разполагахме с разнообразни книги с оцветени в различни цветове корици!

След около една година в Иту получих телеграма, с която бях поканена да работя временно в Бетел, офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Рио де Жанейро, в подготовката за областния конгрес. Приех с удоволствие.

По–нататъшни привилегии и предизвикателства

В Бетел имаше достатъчно работа и аз бях щастлива да помагам по всякакъв начин. Колко обогатяващо беше да посещавам обсъждането на дневния текст всяка сутрин и семейното изучаване на „Стражева кула“ през вечерите в понеделник! Сърдечните молитви на Ото Естелман и други опитни членове на бетеловото семейство ми оказаха дълбоко въздействие.

След областния конгрес опаковах своя багаж, за да се завърна в Иту, но за моя изненада Грант Милър — служителят на клона — ми връчи писмо, с което бях поканена да стана постоянен член на бетеловото семейство. Моя съквартирантка беше сестра Хоза Язеджян, която продължава да служи в бразилския Бетел. По онова време бетеловото семейство беше малко — само от 28 души — и всички ние бяхме близки приятели.

През 1964 г. Жуан Занарди — един млад целодневен служител — дойде в Бетел, за да получи обучение. Тогава той беше назначен наблизо като служител на окръга или пътуващ надзорник. Понякога се срещахме, когато той идваше в Бетел, за да представи своите отчети. Служителят на клона разреши на Жуан да посещава семейното изучаване през вечерите в понеделник, така че ние успявахме да бъдем повече време заедно. Жуан и аз се оженихме през август 1965 г. Бях щастлива да приема поканата да се присъединя към съпруга си в пътуващата служба.

По онова време пътуващата служба във вътрешността на Бразилия беше нещо като приключение. Никога няма да забравя нашите посещения при групите от вестители в Арана, щата Минас Жераис. Ние вземахме влак и след това изминавахме останалия път пеш, натоварени със сакове, пишеща машина, прожекционен апарат, чанти за служба и литература. Колко щастливи бяхме да намерим Луривал Шантал — един възрастен брат, който винаги чакаше на гарата, за да ни помогне с нашия багаж.

Събранията в Арана се провеждаха в една къща под наем. Ние спяхме в една малка стая в задната ѝ част. От едната страна на стаята имаше огнище, което използвахме за готвене и за да топлим вода, която братята ни носеха в кофи. Една дупка в земята в средата на една близка бамбукова плантация ни служеше като тоалетна. През нощта оставяхме газовата лампа да гори, за да отблъсква дървениците редувииди — насекоми, които пренасят болестта на Шагас. На сутринта ноздрите ни винаги бяха черни от дима. Доста интересно преживяване!

Докато служехме в един окръг в щата Парана, отново получихме един от онези големи кафяви пликове от офиса на клона. Една друга покана от организацията на Йехова — този път да служим в Португалия! В писмото бяхме съветвани да обсъдим принципа от Лука 14:28 и да ‘пресметнем разноските’, преди да приемем това назначение, защото там нашата християнска служба беше под възбрана и португалското правителство вече беше арестувало много братя.

Да отидем ли в една страна, където щяхме да се сблъскаме с такова преследване? „Ако португалските ни братя могат да живеят там и да служат вярно на Йехова, защо да не можем и ние?“ — каза Жуан. Спомняйки си окуражителните думи на моя баща, аз се съгласих: „Ако Йехова ни е изпратил поканата, ние смирено ще я приемем и ще уповаваме на него.“ Скоро след това бяхме в Бетел в Сан Паулу, за да получим по–нататъшни инструкции и да изготвим своите документи за пътуването.

Жуан Мария и Мария Жуан

Нашият кораб „Еуженио К.“ отпътува от пристанището Сантус в щата Сан Паулу на 6 септември 1969 г. След девет дена в морето пристигнахме в Португалия. Първоначално отделихме няколко месеца за работа с опитни братя и сестри по тесните улици на Алфама и Мурария, в старата част на Лисабон. Братята ни обучаваха да бъдем наблюдателни, така че да не бъдем хванати лесно от полицията.

Събранията на сбора бяха провеждани в домовете на Свидетели. Когато забелязвахме, че съседите започваха да подозират нещо, събранията бързо биваха преместени на друго място, така че къщата да не бъде проверена внезапно от полицията и братята да бъдат арестувани. Пикниците — както наричахме нашите конгреси — се провеждаха в парка Монсанто, в покрайнините на Лисабон, и в Коста да Капарика — една гориста местност по крайбрежието. За случая се обличахме с всекидневни дрехи и група бдителни разпоредители пазеха на стратегически места. Ако някой подозрителен наближеше, ние имахме време да започнем някакво спортно занимание, да подредим нещата за пикник или да започнем да пеем народна песен.

За да затрудним Държавна сигурност при разпознаването, избягвахме да използваме истинските си имена. Братята ни познаваха като Жуан Мария и Мария Жуан. Нашите имена не се използваха в никаква кореспонденция или протоколи. Вместо това ни бяха определени номера. Съзнателно не учех наизуст адресите на братята. По този начин, ако бъдех арестувана, за мен щеше да е невъзможно да ги предам.

Въпреки ограниченията Жуан и аз бяхме решени да се възползваме от всяка възможност да дадем свидетелство, тъй като знаехме, че може да загубим свободата си всеки момент. Научихме се да се облягаме на нашия небесен Баща, Йехова. Като наш Защитник, той използваше своите ангели по такъв начин, че ние чувствахме, че ‘виждахме Невидимия’. — Евреи 11:27.

При един случай, като проповядвахме от къща на къща в Порту, срещнахме човек, който настойчиво ни покани да влезем. Сестрата, с която проповядвахме, прие без колебание и аз нямах друг избор, освен да я придружа. За свой ужас забелязах, че в коридора има снимка на някой във военна униформа. Какво да правя сега? Нашият домакин ни покани да седнем и след това ме попита: „Бихте ли позволили на сина си да служи в армията, ако бъде призован?“ Ситуацията беше деликатна. Спокойно, но след като се помолих негласно, аз отговорих: „Аз нямам деца и съм сигурна, че ако ви бях задала същия предполагаем въпрос, вие щяхте да ми дадете същия отговор.“ Той запази мълчание. И аз продължих: „Но ако бяхте ме попитали какво значи да загубиш брат или баща, на това мога да ви отговоря, защото и двамата — и брат ми, и моят баща — са мъртви.“ Докато говорех, очите ми се изпълниха със сълзи и забелязах, че той също почти се беше разплакал. Човекът обясни, че неговата съпруга починала неотдавна. Той слушаше внимателно, докато обяснявах надеждата за възкресението. След това ние учтиво казахме ‘довиждане’ и си тръгнахме невредими, като оставихме въпроса в ръцете на Йехова.

Въпреки възбраната искрените хора бяха подпомогнати да придобият познание за истината. В Порту моят съпруг започна изучаване с Орасиу — един търговец, който напредна бързо. По–късно неговият син Емилиу — един чудесен лекар — също така застана на страната на Йехова и беше покръстен. Наистина, нищо не може да спре светия дух на Йехова.

„Никога не знаете какво ще позволи Йехова“

През 1973 г. Жуан и аз бяхме поканени да посетим Международния конгрес „Божествена победа“ в Брюксел (Белгия). Хиляди братя от Испания и Белгия присъстваха, както и делегати от Мозамбик, Ангола, Кабо Верде, Мадейра и Азорските острови. В своите заключителни думи брат Нор от централата в Ню Йорк каза: „Продължавайте вярно да служите на Йехова. Никога не знаете какво ще позволи Йехова. Кой знае, може би следващият международен конгрес, който ще посетите, ще бъде в Португалия!“

През следващата година проповедната работа в Португалия получи правно признание. И в съгласие с думите на брат Нор през април 1978 г. ние проведохме първия международен конгрес в Лисабон. Каква привилегия имахме да минем по улиците на Лисабон, давайки свидетелство с плакати, списания и покани за публичния доклад! Една мечта стана реалност.

Ние обикнахме нашите португалски братя, много от които понесоха затвор и побои за това, че отстояваха своя християнски неутралитет. Желанието ни беше да продължим да служим на Йехова в Португалия. Но не стана така. През 1982 г. Жуан разви сериозен сърдечен проблем и от офиса на клона ни предложиха да се завърнем в Бразилия.

Време на изпитания

Братята в бразилския офис на клона ни оказаха голяма подкрепа и ни назначиха да служим в сбора Кириринг в Таубате, щата Сан Паулу. Здравето на Жуан бързо се влошаваше и скоро той не беше в състояние да напуска къщата. Заинтересуваните хора идваха в дома ни, за да изучават Библията, и у нас имаше сбирки преди проповедна служба всеки ден, както и седмичното изучаване на книгата. Тези уредби ни помогнаха да поддържаме своята духовност.

Жуан продължи да прави това, което може в службата на Йехова, чак до своята смърт на 1 октомври 1985 г. Аз бях тъжна и малко депресирана, но бях решена да продължа в своето назначение. Друг проблем ме връхлетя през април 1986 г., когато крадци влязоха с взлом в дома ми и откраднаха почти всичко. За пръв път през живота си се чувствах самотна и уплашена. Едно семейство любещо ме покани да остана с тях за известно време, за което бях много благодарна.

Смъртта на Жуан и кражбата с взлом се отразиха също и на службата ми към Йехова. Вече не се чувствах уверена в службата. След като писах до офиса на клона за трудностите, получих покана да остана известно време в Бетел, за да получа помощ да възстановя своето емоционално равновесие. Колко укрепващо беше това време!

Щом се почувствах малко по–добре, приех назначение да служа в Ипуан — един град в щата Сан Паулу. Проповедната служба ме държеше заета, но имаше моменти, когато се чувствах обезсърчена. В такива моменти телефонирах на братята в Кириринг и едно семейство идваше да ме посети за няколко дни. Тези посещения бяха истинско насърчение! През моята първа година в Ипуан 38 различни братя и сестри изминаха дългия път, за да ме видят.

През 1992 г., шест години след смъртта на Жуан, получих покана от организацията на Йехова, този път да отида във Франка, щата Сан Паулу, където продължавам да служа като целодневна проповедничка. Районът тук е много плодовит. През 1994 г. започнах библейско изучаване с кмета. По това време той вземаше участие в кампания за място в бразилския конгрес, но въпреки своята заета програма ние изучавахме Библията всеки понеделник следобед. За да избегне прекъсванията, той изключваше своя телефон. Той и съпругата му бяха покръстени през 1998 г.

Размишлявайки за миналото, мога да кажа, че моят живот като целодневна проповедничка е живот на огромни благословии и привилегии. Това, че приемах поканите, които Йехова изпращаше до мен чрез своята организация, наистина ми донесе богати възнаграждения. И каквито и да са поканите, които може да дойдат в бъдеще, моята готовност да ги приема е така силна, както винаги.

[Снимки на страница 25]

През 1957 г., когато започнах целодневната служба, и днес

[Снимка на страница 26]

С бразилското бетелово семейство през 1963 г.

[Снимка на страница 27]

Нашата сватба през август 1965 г.

[Снимка на страница 27]

Един конгрес в Португалия, докато работата беше под възбрана

[Снимка на страница 28]

Улично свидетелство в Лисабон по време на Международния конгрес „Победоносна вяра“ през 1978 г.