Къде изчезнаха всички съседи?

„Съвременното общество не признава съседите.“ — Бенджамин Дизраели, английски държавник от 19–и век.

ВЪЗРАСТНИТЕ кубинци са намерили необикновен начин да подпомагат благополучието си: чрез мрежа от съседи, или сѝркулос де абуѐлос (групи на бабите и дядовците), както ги наричат. Според едно сведение от 1997 г. около един на всеки пет възрастни кубинци принадлежи към такава група, в която намира другарство, подкрепа и практическа помощ в поддържането на здравословен начин на живот. „Когато кварталните семейни лекари се нуждаят от помощ при акция за ваксиниране — се отбелязва в списание „Световно здраве“, — те намират сред членовете на сиркулос де абуелос способни хора, които желаят да помогнат.“

За съжаление обаче в много части на света вече няма такива общности в жилищните райони. Разгледай например трагичната случка с Волфганг Диркс, който живеел в жилищен блок в Западна Европа. Преди няколко години във вестник „Канбера Таймс“ беше съобщено, че „никой не помислил да позвъни на вратата“ на Волфганг, въпреки че седемнайсетте семейства, които живеели в същата сграда, забелязали отсъствието му. Когато най–накрая хазяинът отишъл в апартамента, „открил скелет, седнал пред телевизора“. В скута на скелета били разтворени страниците на книжката с телевизионната програма за 5 декември 1993 г. Волфганг бил мъртъв от пет години. Какво тъжно свидетелство за изчезването на заинтересуваността и загрижеността между съседите! Не е чудно, че един писател казва в списание „Ню Йорк Таймс Магазин“, че хората от неговия жилищен район, подобно на много други, са станали „общество на непознати“. Дали нещата стоят така и в твоя жилищен район?

Вярно е, че хората в някои земеделски общности все още се радват на истинско приятелско съседство и че в някои градски общности се работи за постигането на по–голяма загриженост към съседите. Въпреки това много граждани се чувстват изолирани и уязвими в своя жилищен район. Те чезнат зад стени от анонимност. Как така?

 Зад стени от анонимност

Разбира се, повечето от нас имат съседи, които живеят наблизо. Трепкащата светлина от телевизора, движещите се сенки край прозореца, включването и изключването на осветлението, звукът от идващи и заминаващи коли, стъпките по коридорите, ключовете, които отключват и заключват вратите — всичко това са знаци, че жилищният район е „жив“. Но всяко реално чувство за съседство изчезва, когато хората, които живеят един до друг, са скрити зад стени от анонимност или пренебрегват другите в забързания си начин на живот. Хората може да смятат, че не е нужно да се занимават със съседите си или да им бъдат задължени по някакъв начин. В австралийския вестник „Хералд Сън“ се казва: „Хората стават по–анонимни в средата, която непосредствено ги заобикаля, и така са по–малко притиснати от бремето на социалното задължение. Сега е по–лесно да пренебрегваш онези, които не са социално привлекателни, и да не им обръщаш внимание.“

Този развой на нещата не е изненадващ. В свят, където хората са „себелюбиви“, съседските общности жънат последствията от този егоистичен начин на живот. (2 Тимотей 3:2) Резултатът е широко разпространение на самотата и отчуждението. Отчуждението поражда недоверие, особено когато жилищният район е постоянно застрашен от насилие и престъпност. На свой ред недоверието скоро притъпява човешкото състрадание.

Каквото и да е положението в твоя жилищен район, несъмнено ще се съгласиш, че добрите съседи са ценни за обществото. Когато хората работят за обща цел, се постига много. Добрите съседи могат да бъдат и благословия. Следващата статия ще покаже по какъв начин става това.