Биографичен разказ

„Не бих променила нищо!“

РАЗКАЗАНО ОТ ГЛАДИС АЛЪН

Понякога ме питат: „Ако трябваше да изживееш живота си отново, какво би променила?“ Мога честно да отговоря: „Не бих променила нищо!“ Нека обясня защо мисля така.

ПРЕЗ лятото на 1929 г., когато бях двегодишна, с баща ми Матю Алън се случи нещо чудесно. Той получи брошурата „Милиони, които живеят днес, никога няма да умрат!“, публикувана от Международните изследователи на Библията, както бяха известни Свидетелите на Йехова тогава. След като изчете на един дъх само няколко страници, татко възкликна: „Това е най–великото нещо, което някога съм чел!“

Скоро след това татко получи други издания на Изследователите на Библията. Без да губи време, той веднага започна да споделя това, което беше научил, с всички съседи. Но в нашия земеделски район нямаше сбор на Свидетелите на Йехова. Осъзнавайки нуждата от редовно християнско общуване, през 1935 г. татко премести семейството ни в Оринджвил (Онтарио, Канада), тъй като там имаше сбор.

В онези дни децата не винаги бяха насърчавани да присъстват на събранията на сбора. Обикновено те чакаха навън и си играеха, докато свърши събранието. Това не допадаше на татко. Той разсъждаваше: „Ако събранията са полезни за мене, ще са полезни и за децата ми.“ Макар че ги посещаваше отскоро, татко каза на брат ми Боб, на сестрите ми Ела и Руби и на мене да стоим на събранията заедно с възрастните, и ние стояхме. Скоро децата и на други Свидетели започнаха да присъстват. Посещаването на събранията и даването на отговори стана много важна част от живота ни.

 Татко обичаше Библията и умееше възхитително да разказва библейски разкази. По този начин той запечатваше в младите ни сърца жизненоважни поуки, които все още си спомням с много нежност. Една такава, която ми идва наум е, че Йехова благославя онези, които са му послушни.

Татко също ни казваше да използваме Библията, за да защитаваме вярата си. Ние играехме една такава игра. Например, татко казваше: „Вярвам, че когато умра, ще отида на небето. Докажи ми сега, че няма да отида.“ Руби и аз ровехме в азбучния показалец, за да намерим стихове, които бихме могли да използваме, за да опровергаем това учение. След това четяхме стиховете, които бяхме намерили, а татко казваше: „Това е интересно, но все още не съм убеден.“ И така отново започвахме да търсим в показалеца. Това продължаваше с часове, докато татко беше удовлетворен от отговорите, които му давахме. В резултат на това Руби и аз получихме добра подготовка, за да обясняваме своите вярвания и да защитаваме вярата си.

Преодоляване на страха от човека

Въпреки доброто обучение, което бях получила вкъщи и на събранията, трябва да си призная, че някои аспекти от християнския начин на живот бяха предизвикателство за мене. Като много млади хора, аз не обичах да съм различна от другите, особено от съучениците си. Едно ранно изпитание на вярата ми включваше това, което наричахме информационни походи.

Целта беше група братя и сестри да ходят бавно по главните улици на градчето, като носят на гърдите и на гърба си табели с лозунги. Градчето ни наброяваше около 3000 души, така че всички се познавахме. По време на един такъв информационен поход аз ходех в края на редицата и носех табела, която гласеше „Религията е примка и изнудвачество“. Едни съученици забелязаха табелата и незабавно се наредиха зад мене, пеейки химна „Боже, спаси краля“. Как се справих? Усърдно се молех за сили да продължа. Когато накрая походът свърши, побързах към Залата на Царството, за да оставя табелата и да си ида вкъщи. Но отговорникът ми каза, че започва друг поход и че имат нужда от още някой да носи табела. Така че излязох отново, молейки се по–усърдно от всякога. В това време обаче, съучениците ми се бяха уморили и си бяха отишли вкъщи. Молитвите ми за сила се превърнаха в молитви на благодарност! — Притчи 3:5.

Целодневните служители винаги бяха добре дошли в дома ни. Те бяха щастливи хора, беше удоволствие да ги каним. Откакто се помня, родителите ни винаги представяха целодневната служба на нас, децата, като възможно най–доброто поприще.

Като откликнах на тяхното насърчение, през 1945 г. започнах своята целодневна служба. По–късно се присъединих към сестра си Ела, която беше пионерка в Лондон (провинция Онтарио). Там бях въведена в един вид служба, за която мислех, че никога няма да мога да извършвам. Братята ходеха от маса на маса в местните заведения, като предлагаха на постоянните клиенти екземпляри от „Стражева кула“ и „Утеха“ (сега „Пробудете се!“). За щастие, проповядваше се в събота следобед, така че имах на разположение цяла седмица да  се моля за смелост да отида! Не, работата не беше лесна за мене, но беше възнаграждаваща.

От друга страна, научих също как да представям специалните броеве на „Утеха“, които разглеждаха преследването на нашите братя в нацистките концентрационни лагери, особено като се обръщах към важни канадски бизнесмени, сред които и президенти на големи корпорации. През годините установих, че Йехова винаги ни подкрепя, докато уповаваме на него за сила. Както казваше татко, Йехова благославя онези, които са му послушни.

Отзовавам се на поканата да служа в Квебек

На четвърти юли 1940 г. дейността на Свидетелите на Йехова в Канада беше забранена. По–късно възбраната беше вдигната, но в Квебек, който е католическа провинция, все още бяхме преследвани. Беше предприета кампания с изпълнения със силни думи трактат, озаглавен „Изгарящата омраза на Квебек към Бога, Христос и свободата е срам за цяла Канада“, за да се обърне внимание на лошото отношение към братята ни там. Нейтан Нор, член на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова, се срещна със стотици пионери в град Монреал, за да обясни последствията от това, което щяхме да направим. Брат Нор ни каза, че ако сме съгласни да се включим в кампанията, можем да очакваме да бъдем арестувани и хвърлени в затвора. Точно така и стана! С течение на времето бях арестувана 15 пъти. Когато излизахме на проповедна служба, ние си носехме четка за зъби и гребен, в случай че се наложи да прекараме нощта в затвора.

Отначало работехме предимно нощем, за да може да не привличаме внимание върху себе си. Трябваше да нося допълнителен запас от трактати в една чанта, която окачвах на врата си под палтото. Пълната с трактати чанта беше доста обемиста, така че изглеждах бременна. Това беше предимство за мене, когато се качвах на препълнения трамвай, за да пътувам до района. Не един галантен кавалер ставаше и предлагаше мястото си на „бременната“ дама.

С течение на времето започнахме работата по разпространяването през деня. Оставяхме трактати на три или четири врати, след което отивахме в друг район. Обикновено всичко беше наред. Понякога обаче, ако енорийският свещеник научеше, че сме били в района, можехме да очакваме неприятности. При един случай свещеникът подтикна тълпа от 50 или 60 възрастни и деца да хвърлят домати и яйца по нас. Намерихме убежище в дома на една християнска сестра, където прекарахме нощта, спейки на пода.

Имаше голяма нужда от пионери, които да проповядват на френски говорещите хора в Квебек, така че през декември 1958 г. сестра ми Руби и аз започнахме да учим френски. Скоро след това бяхме назначени в много такива райони в провинцията. Всяко назначение носеше със себе си уникални преживявания. На едно място ходихме от врата на врата осем часа на ден в продължение на две години, без никой да отвори! Хората просто идваха до вратата и пускаха щорите на прозорчето. Но ние не се отказвахме. Днес има два процъфтяващи сбора в този град.

Подкрепяни от Йехова по всякакъв начин

Започнахме работа като специални пионери през 1965 г. На едно от своите назначения като специални пионери разбрахме пълния смисъл на думите на Павел, записани в 1 Тимотей 6:8: „Като имаме прехрана и облекло, те ще ни бъдат доволно.“ Трябваше да следваме строг бюджет, за да се грижим за разходите си. Така отделихме настрана пари за отопление, наем, ток и храна. След като направихме това, ни останаха 25 цента, които да похарчим както пожелаем.

С ограничените средства, които имахме, можехме да си позволим да пускаме отоплението вкъщи само за няколко часа вечер. Така че в спалнята ни никога не беше повече от 15 градуса, често беше и по–студено. Тогава един ден ни дойде на гости  синът на една жена, с която Руби изучаваше. Сигурно когато си отишъл вкъщи, той веднага казал на майка си, че умираме от студ, защото след това тя ни изпращаше по десет долара всеки месец, за да си купуваме нафта. Така можехме да оставяме печката запалена през цялото време. Не се чувствахме лишени от нищо. Не бяхме богати, но винаги имахме необходимото. За всяко допълнително нещо мислехме като за благословия. Колко са верни думите на Псалм 37:25 „Не съм видял праведния оставен, нито потомството му да проси хляб“!

Въпреки противопоставянето, което срещахме, имах удоволствието да видя множество хора, с които съм водила библейски изучавания, да придобиват познание за истината. Някои приеха целодневната служба за своя кариера, което ми донесе специална радост.

Успешно справяне с нови предизвикателства

През 1970 г. получихме ново назначение в Корнуол (Онтарио). Една година след като бяхме дошли в Корнуол, мама се разболя. Татко беше починал през 1957 г. и двете ми сестри и аз се грижихме за мама до смъртта ѝ през 1972 г. Ела Лизица и Ан Коваленко, нашите партньорки в специалната служба, ни въздействаха стабилизиращо и любещо ни подкрепяха в това време. Те се погрижиха за библейските ни изучавания и другите отговорности по време на отсъствието ни. Колко са верни думите на Притчи 18:24: „Има приятел, който се държи по–близко и от брат.“

Животът несъмнено е пълен с трудни изпитания. Подкрепяна от любещата ръка на Йехова, аз бях в състояние да ги издържа. Все още радостно водя живот на целодневна служба. Боб, който умря през 1993 г., прекара над 20 години в пионерска служба, включително 10 скъпоценни години заедно със съпругата си Дол. По–възрастната ми сестра Ела, която заспа в смъртта през октомври 1998 г., пионерства повече от 30 години и винаги поддържаше пионерски дух. През 1991 г. Руби, другата ми сестра, се разболя от рак. Но въпреки това използваше ограничената си сила, за да проповядва добрата новина. Тя също запази чувството си за хумор до сутринта, в която умря, на 26 септември 1999 г. Макар че вече нямам до себе си своята сестра, аз имам духовно  семейство от братя и сестри, които ми помагат да запазя чувството си за хумор.

Като гледам назад в своя живот, какво бих променила? Не се омъжих, но бях благословена с любещи родители, брат и сестри, които поставяха истината на първо място в живота си. Очаквам с нетърпение да ги видя всичките скоро във възкресението. Дори сега мога да почувствам как моят татко ме притиска до себе си и да видя сълзите на мама, докато силно се прегръщаме. Ела, Руби и Боб ще скачат от радост.

Междувременно имам за цел да продължа да използвам каквито здраве и енергия са ми останали, за да възхвалявам Йехова и да му нося чест. Целодневната пионерска служба е чудесен, възнаграждаващ начин на живот. Да, както псалмистът казва за онези, които ходят в пътищата на Йехова: „Блажен ще бъдеш и ще благоденстваш.“ — Псалм 128:1, 2.

[Снимки на страница 26]

Татко обичаше Библията. Той ни учеше да я използваме, за да защитаваме своята вяра

[Снимка на страница 28]

Отляво надясно: Руби, аз, Боб, Ела, мама и татко през 1947 г.

[Снимка на страница 28]

Предната редица, отляво надясно: аз, Руби и Ела на областен конгрес през 1998 г.