Биографичен разказ

Не се отказахме от назначението си

РАЗКАЗАНО ОТ ХЕРМАН БРУДЕР

Изборът, който трябваше да направя, беше прост: да служа пет години във Френския чуждестранен легион или да бъда лишен от свобода в един марокански затвор. Нека обясня как стигнах до това положение.

РОДЕН съм в Опенау (Германия) през 1911 г., само три години преди да избухне Първата световна война. Родителите ми Йозеф и Фрида Брудер имаха седемнайсет синове и дъщери. Аз бях тринайсетото им дете.

Най–ранните ми спомени са как гледам военен оркестър да марширува по главната улица на родния ми град. Привлечен от живия маршов тон, последвах музикантите до гарата и успях да видя татко и други мъже, облечени във военни униформи, да се качват на влака. Когато влакът тръгна, някои жени на перона избухнаха в сълзи. Скоро след това нашият свещеник изнесе дълга проповед в църквата и прочете имената на четирима мъже, които бяха умрели, защитавайки отечеството. „Сега те са в рая“ — обясни той. Една жена, която стоеше до мене, припадна.

Докато бил на руския фронт, татко се заразил с коремен тиф. Той пристигна вкъщи крайно омаломощен и почти веднага беше приет в местната болница. „Отиди в параклиса до гробището и кажи по петдесет пъти „Отче наш“ и „Аве Мария“ — ме посъветва свещеникът. — Тогава баща ти ще оздравее.“ Последвах съвета му, но татко умря на следващия ден. Войната беше много болезнено преживяване дори за едно малко момче.

 Как намерих истината

Между двете световни войни беше трудно да се открие работа в Германия. Но след като напуснах училище през 1928 г., успях да си намеря работа като градинар в Базел (Швейцария).

Бях предан католик като татко. Бях си поставил за цел да служа в Индия като монах от ордена на францисканците. Когато чу за тези планове, брат ми Рихард, който тогава вече беше един от Свидетелите на Йехова, предприе специално пътуване до Швейцария, за да се опита да ме разубеди. Той ме предупреди, че е опасно да уповавам на хората, особено на духовниците, и ме насърчи да чета Библията и да се доверявам само на нея. Въпреки че изпитвах известни съмнения, се сдобих с Новия завет и започнах да го чета. Малко по малко ми ставаше все по–ясно, че много от вярванията ми не са в съгласие с библейските учения.

Една неделя през 1933 г., докато бях в дома на Рихард в Германия, той ме запозна с едно семейство Свидетели на Йехова. Когато разбраха, че чета Библията, те ми дадоха екземпляр от брошурата, озаглавена „Кризата“ * (англ.). Беше почти полунощ, когато най–накрая прекратих четенето на брошурата. Бях убеден, че съм намерил истината!

Свидетелите на Йехова в Базел ме снабдиха с два тома от „Изследвания върху Писанията“* (англ.), както и със списания и други издания. Това, което четях, ми направи голямо впечатление, така че се свързах с местния свещеник и го помолих да махне името ми от регистъра на църквата. Свещеникът се ядоса много и ме предупреди, че има опасност да загубя вярата си. Всъщност беше точно обратното. За първи път в живота си започвах да изграждам истинска вяра.

Братята в Базел планираха пътуване през границата тази събота и неделя, за да проповядват във Франция. Един от братята любезно ми обясни, че не съм бил поканен, понеже едва наскоро съм започнал да общувам със сбора. Без да се колебая, изразих твърдото си желание да започна да проповядвам. След като се посъветвах с друг старейшина, той ми възложи район в Швейцария. В неделя рано сутринта с четири книги, двайсет и осем списания и двайсет брошури в чантата си за служба потеглих с колелото си към едно малко село близо до Базел. Повечето от селяните бяха на църква, когато пристигнах. Въпреки това до единайсет часа чантата ми беше празна.

Когато казах на братята, че искам да се покръстя, те проведоха задълбочен разговор с мене и ми зададоха проницателни въпроси относно истината. Бях поразен от пламенността и лоялността им спрямо Йехова и неговата организация. Тъй като беше зима, един брат ме покръсти във ваната в дома на един старейшина. Спомням си, че изпитвах неописуема радост и голяма вътрешна сила. Това беше през 1934 г.

Работа във Фермата на Царството

През 1936 г. научих, че Свидетелите на Йехова са закупили земя в Швейцария. Предложих услугите си като градинар. За моя радост бях поканен да работя във Фермата на Царството в Щефисбург, на около трийсет километра от Берн. Когато беше възможно, помагах и на другите в работата им във фермата. В Бетел научих колко е важен духът на сътрудничество.

 Важен момент през годините ми в Бетел беше посещението на брат Ръдърфорд във фермата през 1936 г. Когато видя големината на доматите и в какво добро състояние бяха посевите, той се усмихна и изрази задоволството си. Колко мил брат беше той!

Когато бях служил във фермата малко повече от три години, на закуска беше прочетено писмо от централата на Свидетелите на Йехова в Съединените щати. В писмото се наблягаше на неотложността на проповедната дейност и беше отправена покана към всеки, който иска да служи като пионер в чужбина. Без колебание аз се кандидатирах като доброволец. Назначението ми пристигна през май 1939 г. — Бразилия!

По това време посещавах събранията на сбора в Тун близо до Фермата на Царството. През неделите една група от нас отиваше да проповядва в Алпите, които са на два часа път с колело от Тун. Маргарита Щайнер беше в групата. Изведнъж ми хрумна: Исус не е ли изпращал учениците си по двама? Когато между другото споменах на Маргарита, че са ме назначили в Бразилия, тя изрази собственото си желание да служи там, където нуждата от вестители е по–голяма. Оженихме се на 31 юли 1939 г.

Неочакван престой

В края на август 1939 г. отплавахме от Хавър (Франция) за Сантос (Бразилия). Всички двойни каюти бяха заети, така че трябваше да пътуваме в отделни каюти. Докато бяхме на път, пристигнаха новини, че Великобритания и Франция са обявили война на Германия. В отговор група от трийсет германци изпя немския национален химн. Това толкова ядоса капитана, че той промени курса и пусна котва в Сафи (Мароко). Пътниците с немски документи за пътуване имаха пет минути, за да слязат на брега. Това се отнасяше и за нас.

Държаха ни цял ден в полицейското управление, а след това ни натъпкаха в един разнебитен стар автобус и ни отведоха в затвор в Маракеш, на около 140 километра разстояние. Последваха тежки дни. Килиите ни бяха претъпкани и тъмни. Общата тоалетна — една дупка в пода — беше постоянно запушена. Всеки от нас получи мръсен чувал, върху който да спи, и през нощта плъховете гризяха прасците на краката ни. Два пъти дневно ни даваха храна в ръждясало канче.

Един офицер от армията обясни, че ще бъда освободен, ако се съглася да служа пет години във Френския чуждестранен легион. Поради отказа си прекарах следващите 24 часа в състояние, което може да бъде описано само като ужасно. През по–голямата част от времето се молех.

След осем дни властите на затвора ми позволиха отново да видя Маргарита. Тя беше отслабнала значително и непрестанно плачеше. Направих всичко възможно да я насърча. Бяхме разпитани и прехвърлени с влак в Казабланка, където Маргарита беше освободена. Мене изпратиха в затворнически лагер в Порт Лиоте (сега Кенитра), на около 180 километра разстояние. От швейцарското консулство посъветваха Маргарита да се върне в Швейцария, но тя лоялно отказа да напусне без мене. През двата месеца на престоя ми в Порт Лиоте тя пътуваше всеки ден от Казабланка, за да ме посети и да ми донесе храна.

Година по–рано Свидетелите на Йехова бяха издали книга, озаглавена „Кръстоносен поход срещу християнството“ (немски), за да привлече общественото внимание върху факта, че Свидетелите на Йехова не участват по никакъв начин в нацисткия режим. Докато бях в затворническия лагер, от офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Берн писаха до френските власти, като приложиха екземпляр от книгата, опитвайки се да докажат, че ние не сме нацисти. Маргарита също свърши чудесна работа, като посети правителствени служители и се опита да ги убеди в това, че сме невинни. Най–сетне в края на 1939 г. получихме разрешение да напуснем Мароко.

 Едва след като отново се качихме на кораб за Бразилия, научихме, че немски подводници атакуват морските пътища в Атлантическия океан и че сме главна мишена. Въпреки че нашият кораб „Жамайк“ беше търговски, на носа и кърмата му бяха монтирани оръжия. През деня капитанът водеше кораба на зиг–заг и непрекъснато изстрелваше снаряди. През нощта трябваше да се движим без светлини, за да не бъдем засечени от германците. Какво облекчение изпитахме, когато най–накрая слязохме в Сантос на 6 февруари 1940 г., повече от пет месеца откакто напуснахме Европа!

Отново в затвора

Първото ни назначение за проповедна служба беше град Монтенегро в южния бразилски щат Рио Гранде до Сул. Очевидно църковните власти са били уведомени за пристигането ни. След като бяхме проповядвали само два часа, полицията ни арестува и конфискува всичките ни грамофонни записи, съдържащи библейски проповеди, всичката ни литература и дори чантите ни за служба от камилска кожа, които си бяхме купили в Мароко. Един свещеник и служител, говорещ немски език, ни чакаха в полицейското управление. Те слушаха, докато началникът на полицията пусна един от докладите на брат Ръдърфорд на грамофона, който също бяха конфискували. Брат Ръдърфорд съвсем не говореше със заобикалки! Когато стигна до част, в която се споменава Ватикана, свещеникът целият почервеня и бързо излезе.

По молба на епископа на Санта Мария полицията ни премести в столицата на щата — Порту Алегри. Скоро Маргарита беше освободена и потърси помощта на швейцарското консулство. Консулът ѝ предложи да се върне в Швейцария. Тя отново отказа да ме изостави. Маргарита винаги е била изключително лоялна съпруга. Трийсет дни по–късно бях разпитан и освободен. Полицията ми предостави две възможности за избор: да напусна страната до десет дни или „да понеса последствията“. По предложение на централата в Бруклин заминахме за Рио де Жанейро.

„Моля, прочетете тази карта“

Колко щастливи бяхме, независимо от това неблагоприятно начало на проповедната ни дейност в Бразилия! Та нали  въпреки всичко бяхме живи, чантите ни отново бяха пълни с литература и имахме целия Рио де Жанейро, в който да проповядваме. Но как щяхме да проповядваме с ограничените си познания по португалски език? Посредством свидетелска карта. „Моля, прочетете тази карта“ беше първият португалски израз, който се научихме да използваме в проповедната дейност. И наистина какъв успех имаше картата! Само за един месец разпространихме над хиляда книги. Много хора, които приеха библейската ни литература, по–късно приеха и истината. Честно казано, изданията ни дават много по–резултатно свидетелство, отколкото някога ние можем да дадем. Това ми показа колко е важно да даваме нашите издания на заинтересуваните.

По това време Рио де Жанейро беше столица на Бразилия и посланието ни беше особено добре прието в правителствените сгради. Имах привилегията лично да свидетелствам на финансовия министър и на министъра на въоръжените сили. При тези случаи видях ясно доказателство за духа на Йехова в действие.

Веднъж, докато проповядвах на един площад в центъра на Рио, влязох в Съдебната палата. По някакъв начин се оказах в стая, заобиколен от мъже, облечени в черно, по средата на нещо, което ми заприлича на погребална церемония. Приближих се към един мъж, който изглеждаше по–виден от другите, и му подадох свидетелската си карта. Това не беше погребение. Всъщност бях прекъснал съдебен процес и говорех със съдията. Смеейки се, той направи знак на пазачите да не предприемат действия. Съдията любезно прие екземпляр от книгата „Деца“ * (англ.) и направи дарение. На излизане един от пазачите ми посочи голяма табела на вратата: „Забранено за външни лица!“

Друг резултатен район беше пристанището. Веднъж срещнах моряк, който прие някои издания, преди да се върне в морето. По–късно го срещнах на един конгрес. Цялото му семейство беше приело истината и самият той напредваше добре. Това ни зарадва много.

Но не всичко вървеше по мед и масло. Шестмесечната ни виза изтече и имаше вероятност да ни изгонят от страната. След като писахме до централата за положението ни, получихме любещо писмо от брат Ръдърфорд, който ни насърчаваше да постоянстваме и предлагаше начини, по които да правим това. Желанието ни беше да останем в Бразилия и с помощта на един адвокат най–накрая през 1945 г. получихме постоянна виза.

Назначение за цял живот

Преди това обаче, през 1941 г. се роди синът ни Йонатан, през 1943 г. се роди дъщеря ни Рут, а през 1945 г. — Естир. За да се грижа за нуждите на растящото ни семейство, трябваше да започна светска работа. До раждането на третото ни дете Маргарита продължи с целодневната проповедна служба.

От самото начало работехме заедно като семейство в проповедната дейност по градските площади, на железопътните гари, по улиците и в търговските райони. В съботните вечери разпространявахме заедно списания „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ и това бяха особено радостни моменти.

 Вкъщи всяко дете имаше определени задачи. Йонатан отговаряше за почистването на печката и на кухнята. Момичетата чистеха хладилника, метяха двора и лъскаха обувките ни. Това им помогна да се научат да са организирани и да развиват инициативност. Днес децата ни са усърдни работници, които се грижат добре за домовете и принадлежностите си, и това ни радва много.

Освен това очаквахме от децата да се държат добре на събранията. Преди да започне програмата, те пиеха чаша вода и използваха тоалетната. По време на събранието Йонатан сядаше от лявата ми страна, Рут от дясната, до нея Маргарита, и Естер от нейната дясна страна. Това им помагаше да се съсредоточат и да поемат духовно познание от ранна възраст.

Йехова благослови усилията ни. Всичките ни деца продължиха да служат вярно на Йехова и да участват с радост в проповедната дейност. Понастоящем Йонатан служи като старейшина в сбора Нову Мейер в Рио де Жанейро.

До 1970 г. всичките ни деца се ожениха и напуснаха дома, така че с Маргарита решихме да се преместим да служим там, където нуждата от вестители е по–голяма. Първата ни спирка беше Посос де Калдас в щата Минас Жераис, където по това време имаше малка група от деветнайсет вестители на Царството. Бях потресен, когато за първи път видях мястото им за събрания — един сутерен без прозорци, който имаше огромна нужда от ремонт. Незабавно започнахме да търсим по–подходяща Зала на Царството и скоро намерихме хубава сграда с чудесно местоположение. Каква огромна промяна беше това! Четири години и половина по–късно броят на вестителите се увеличи на 155. През 1989 г. се преместихме в Араруама в щата Рио де Жанейро, където служихме девет години. През това време станахме свидетели на сформирането на два нови сбора.

Възнаградени за това, че не се отказахме от назначението си

През 1998 г., поради здравословни проблеми и желанието да бъдем близо до децата си, се преместихме в Сан Гонсалу в щата Рио де Жанейро. Все още служа там като старейшина в сбора. Правим всичко, което е по силите ни да участваме редовно в проповедната дейност. Маргарита се радва да свидетелства на хората на близкия пазар, а братята от сбора любещо ни отделиха район, който е близо до дома ни, и това ни улеснява да проповядваме, доколкото здравето ни позволява.

С Маргарита сме отдадени служители на Йехова вече повече от шейсет години. Лично преживяхме това, че „нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашият Господ“. (Римляни 8:38, 39) Каква радост беше да видим събирането на „другите овце“, които имат чудесната надежда за вечен живот на една съвършена земя, заобиколени от красивите Божии творения! (Йоан 10:16) Когато през 1940 г. пристигнахме в Рио де Жанейро, там имаше само един сбор с двайсет и осем вестители. Днес има около 250 сбора и над 20 000 вестители на Царството.

Имаше случаи, когато можехме да се върнем при семействата си в Европа. Но назначението ни от Йехова е тук в Бразилия. Колко се радваме, че не се отказахме от него!

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 21]

Във Фермата на Царството в Щефисбург (Швейцария) в края на 30–те години на 20–и век (аз съм най–вляво)

[Снимка на страница 23]

Малко преди сватбата ни през 1939 г.

[Снимка на страница 23]

Казабланка през 40–те години на 20–и век

[Снимка на страница 23]

Проповядване като семейство

[Снимка на страница 24]

Редовно участие в службата днес