Биографичен разказ

Бележка, която промени живота ми

РАЗКАЗАНО ОТ ИРЕНЕ ХОХСТЕНБАХ

Това се случи във вторник вечерта през 1972 г. Бях на 16 години и придружавах родителите си на едно религиозно събрание в Айндхофен, град в провинция Брабант, в Холандия. Чувствах се несигурна и исках да съм някъде другаде. В този момент две млади жени ми дадоха бележка със съобщение: „Скъпа Ирене, ще се радваме да ти помогнем.“ Тогава изобщо не мислех как тази бележка ще промени живота ми. Но преди да обясня какво стана след това, нека ви разкажа нещо за моето минало.

РОДЕНА съм на остров Балитон, в Индонезия. Спомням си някои от звуците на този тропически остров — шумоленето на палмовите дървета от вятъра, нежното ромолене на близката река, смехът на децата, които играят около нашата къща, както и звуците на музиката, която изпълва дома ни. През 1960 г., когато бях на четири години, семейството ни се премести от Индонезия в Холандия. Пътувахме дълго с кораб и звукът, който особено си спомням, е този от една любима играчка, която пътуваше с мене — един малък клоун с барабани. На седем години изгубих слуха си поради болест и оттогава не мога да чувам никакви звуци около мене. Всичко, което ми остана, са спомените.

Израствам глуха

Поради любещите грижи на моите родители първоначално не осъзнавах напълно последствията от това да бъдеш глух. Като дете си мислех, че огромният ми слухов апарат е забавна машинка, макар че не ми  помагаше много. За да общуват с мене, децата на съседите трябваше да пишат с тебешир цели истории по тротоара и аз им отговарях, макар че не можех да чуя своя глас.

Когато пораснах, разбрах, че съм различна от хората около мене. Забелязах също, че някои хора ми се присмиваха, защото съм глуха, докато други ме изключваха от своята компания. Започнах да се чувствам изолирана и самотна. Разбрах какво значи да бъдеш глух и колкото по–голяма ставах, толкова повече се страхувах от света на чуващите хора.

За да мога да посещавам специално училище за глухи хора, родителите ми решиха да се преместим от едно село в провинцията Лимбург в град Айндхофен. Там баща ми потърси работа и моят брат и сестрите ми тръгнаха на друго училище. Благодарна съм за всички промени, които те направиха заради мене. В училище ме учеха да приспособявам височината на гласа си и да говоря по–ясно. И въпреки че учителите не използваха жестомимичен език, моите съученици ми показаха как да правя знаци.

Живот в мой собствен свят

Докато растях, родителите ми усилено се опитваха да общуват с мене, но имаше много неща, които не разбирах. Например, не разбирах, че родителите ми изучаваха Библията със Свидетелите на Йехова. Но си спомням, че един ден цялото семейство посети едно място, където много хора седяха на столове. Всички гледаха напред, някои ръкопляскаха в този момент и след това стояха прави, но аз не знаех защо тези хора правят всичко това. Много по–късно научих, че съм била на конгрес на Свидетелите на Йехова. Родителите ми също ме водеха в една малка зала в град Айндхофен. Там се чувствах спокойна, защото всеки беше мил и семейството ми изглеждаше щастливо, но аз не знаех защо винаги отивахме там. Сега зная, че малката зала е била Зала на Царството на Свидетелите на Йехова.

За съжаление на тези събрания нямаше никой, който да обяснява програмата за мене. Сега осъзнавам, че онези, които присъстваха, искаха да ми помогнат, но не знаеха как да се справят с моята глухота. На тези събрания се чувствах изолирана и си мислех, че „искам да съм на училище, вместо да съм тук“. Но точно когато тези мисли минаваха през ума ми, две млади жени написаха бързо нещо на парче хартия и ми го подадоха. Беше бележката, за която споменах в началото. Нямах понятие, че тази бележка ще бъде началото на ценно приятелство, което щеше да ме освободи от моя свят на усамотеност.

Развиване на ценно приятелство

Колет и Хермине, които изпратиха бележката, бяха малко над двайсетгодишни. По–късно научих, че те са дошли в сбора на Свидетелите на Йехова, който аз посещавах, за да служат като редовни пионери, или целодневни служители. Въпреки че Колет и Хермине наистина не знаеха жестомимичен език, аз разбирах онова, което казваха, като гледах движенията на устните им и така общувахме доста добре.

Родителите ми се зарадваха, когато Колет и Хермине поискаха да изучават Библията с мене, но тези млади жени направиха много повече от това. Те усилено се опитваха да обясняват събранията в Залата на Царството за мене, както и да ме включват в общуването с други хора в сбора. Те упражняваха с мене библейски представяния, за да ги използват в проповедната дейност, и също ми помагаха да  подготвям задачите си в Теократичното училище за проповедна служба. Представете си само, сега аз дори имах смелостта да изнеса задача пред група от чуващи хора!

Освен това Колет и Хермине ме накараха да почувствам, че мога да им се доверявам. Те бяха търпеливи и ме изслушваха. Макар че често се смеехме поради моите грешки, те никога не ми се подиграваха; нито избягваха да общуват с мене. Опитваха се да разбират моите чувства и се отнасяха с мене като с равна. Тези мили момичета ми дадоха един прекрасен дар — своята любов и приятелство.

Най–важното е, че Колет и Хермине ме научиха, че трябва да опозная нашия Бог Йехова като приятел, на когото мога да се доверя. Те обясниха, че Йехова ме вижда как седя в Залата на Царството и че той разбира какво означава за мене да бъда глуха. Колко съм благодарна, че нашата обща любов към Йехова ни събра заедно като три приятелки! Подтикната от грижата на Йехова за мене и от любов към него, символизирах своето отдаване чрез покръстване във вода през юли 1975 г.

Придружавам специален приятел

През следващите години се запознавах с все повече братя и сестри християни. Един брат стана за мене много специален приятел и ние се оженихме през 1980 г. Скоро след това започнах да служа като пионерка и през 1994 г. съпругът ми Хари и аз бяхме назначени да служим като специални пионери в чуждоезиков район — районът на холандския жестомимичен език. През следващата година аз се изправих пред задача, която представляваше предизвикателство. Придружавах своя съпруг, който можеше да чува, когато посещава различни сборове като заместник–окръжен надзорник.

Ето как се справях с това. Когато посещавахме един сбор за първи път, незабавно отивах при толкова много братя и сестри, колкото беше възможно, и се представях. Казвах им, че съм глуха, и ги молех, докато говорят бавно, да гледат към мене. Също така веднага се опитвах да дам отговор на събранията на сбора. И молех, ако някой желае, да бъде мой преводач за седмичните събрания и проповедната служба.

Този метод действаше толкова добре, че с времето моите братя и сестри забравяха, че не мога да чувам, което водеше до смешни ситуации. Например, братята ми казаха, че когато ме виждат из града, те  надуват клаксона на колата, за да ме поздравят, но аз, разбира се, не реагирам. Понякога аз също забравях за ограниченията си, както при случаите, когато се опитвах да прошепна нещо поверително в ухото на моя съпруг. Когато го виждах да се изчервява, знаех, че „прошепването“ ми е било твърде силно.

Децата оказваха помощ по неочаквани начини. В един сбор, който посетихме за първи път, едно деветгодишно момче забелязало, че някои хора в Залата на Царството малко се колебаят да ме заговорят, и решило да направи нещо. Момчето дойде при мене, хвана ме за ръката и извика колкото му глас държи: „Нека ви представя Ирене — тя е глуха!“ Онези, които присъстваха, дойдоха при мене и се представиха.

Когато придружавах съпруга си в окръжната работа, моят кръг от приятели продължаваше да нараства. Колко е различен животът ми днес от годините, когато се чувствах отхвърлена и самотна! Още от онази вечер, когато Колет и Хермине ми подадоха малката бележка, почувствах силата на приятелството и се запознах с хора, които станаха много специални за мене. Преди всичко опознах Йехова, най–скъпият от всички приятели. (Римляни 8:38, 39) Как само промени живота ми тази малка бележка!

[Снимка на страница 24]

Помня звука от моята любима играчка

[Снимки на страница 25]

В службата и с моя съпруг Хари