Биографичен разказ

Изпитан в огнената пещ на страданията

РАЗКАЗАНО ОТ ПЕРИКЛИС ЯНУРИС

Влагата от плесенясалата килия пронизваше костите ми. Седях там самотен, завит само с едно тънко одеяло, и пред очите ми беше леденото изражение на младата ми съпруга, когато преди два дена военните ме извлякоха от дома ми и аз я оставих вкъщи с двете ни болни бебета. По–късно съпругата ми, която не споделяше моите вярвания, ми изпрати колет и бележка, в която се казваше: „Изпращам ти тези питки и се надявам, че си също толкова болен, колкото и децата ти.“ Дали щях да се върна някога жив, за да видя семейството си?

ТОВА беше само един епизод от дългата и трудна борба за християнската вяра, борба, в която имаше както противопоставяне от страна на семейството, така и изолация от страна на общността, в която живеех, а също и правни битки и жестоко преследване. Но какво бях направил аз — един тих човек, който се бои от Бога — и защо се оказах на това ужасно място? Моля, позволете ми да обясня.

Едно бедно момче с възвишени мечти

През 1909 г., когато бях роден в Ставромено (Крит), страната беше изправена пред война, бедност и глад. По–късно четирите по–малки деца от семейството ми и аз едва избегнахме яростната атака на испанския грип. Спомням си, че нашите родители ни затвориха вкъщи в продължение на седмици, за да не се разболеем от грипа.

Баща ми, беден фермер, беше много религиозен човек, но не беше предубеден. Във Франция и Мадагаскар, където беше живял, той се беше запознал с напредничави идеи относно религията. Но семейството ни продължаваше да е към Гръцката православна църква, като посещаваше литургиите всяка  неделя и отваряхме вратите на дома си за престоя на местния епископ при неговите ежегодни посещения. Аз пеех в църковния хор и мечтата на моя живот беше да стана свещеник.

През 1929 г. станах полицай. Бях дежурен в Солун, в северна Гърция, когато татко умря. В търсене на утеха и духовно просветление помолих да бъда преместен в състава на полицията в Света гора — една близка монашеска общност, намираща се на планината Атон и почитана от православните християни като „святата планина“ a. Служих там в продължение на четири години и отблизо наблюдавах монашеския живот. Вместо да се приближа до Бога, бях отвратен от отявлената неморалност и поквареност на монасите. Бях потресен, когато един архимандрит, когото уважавах, ми направи неморално предложение. Въпреки това разочарование, все още искрено исках да служа на Бога и да стана свещеник. Дори се облякох в свещеническо расо и се снимах за спомен. Накрая се върнах обратно в Крит.

„Той е дявол!“

През 1942 г. се ожених за една обаятелна девойка на име Фросини, която произхождаше от уважавано семейство. Бракът засили решението ми да стана свещеник b, тъй като семейството на съпругата ми беше много религиозно. Бях решен да отида в Атина, за да уча в семинарията. В края на 1943 г. пристигнах на пристанището в Ираклион (Крит), но не се качих на кораб на път за Атина. Може би защото междувременно бях намерил друг източник на духовно освежение. Какво се беше случило?

В продължение на няколко години Емануил Лионудакис c — енергичен млад проповедник, свързан със Свидетелите на Йехова — поучаваше просветляващите библейски истини по цялата територия на Крит. Някои хора бяха привлечени от ясното разбиране на Божието Слово, предложено от Свидетелите, и напуснаха фалшивата религия. В близкия град Сития беше организирана група ентусиазирани Свидетели. Това ядоса местния епископ, който беше живял в Съединените щати и знаеше от личен опит колко резултатни могат да бъдат Свидетелите на Йехова като проповедници. Той беше решен да смаже тази „ерес“ в своята област. Подбудена от него, полицията редовно арестуваше Свидетели и ги изправяше пред съда по различни фалшиви обвинения.

Един от тези Свидетели се опита да ми обясни библейската истина, но предположи, че не бях заинтересуван. Затова той изпрати по–опитен служител да разговаря с мене. Очевидно моят рязък отговор е накарал втория Свидетел да се върне при малката група и да съобщи: „Невъзможно е Периклис да стане Свидетел. Той е дявол!“

Първият случай на противопоставяне

Радвам се, че Бог не гледаше на мене по този начин. През февруари 1945 г. брат ми Димостенис, който беше убеден, че Свидетелите на Йехова поучават истината, ми даде брошурата „Утеха за всички, които жалеят“ d. Съдържанието на брошурата ми направи силно впечатление. Веднага престанахме да посещаваме православната църква, присъединихме се към малката група в Сития и свидетелствахме на нашите роднини за новооткритата ни вяра. Всички те приеха библейската истина. Както очаквах, решението ми да напусна фалшивата религия доведе до враждебност от страна на съпругата ми и нейното семейство и до изгнание. За известно време моят тъст дори отказа да ми говори. У дома имаше несъгласия и постоянно напрежение. Въпреки това на 21 май 1945 г. Димостенис и аз бяхме покръстени от брат Минос Кокинакис e.

Най–накрая можах да осъществя мечтата си да стана истински служител на Бога! Още  си спомням първия ден в службата си от къща на къща. Отидох с автобус в едно село, с 35 брошури в чантата си. Плахо започнах да ходя от къща на къща. Колкото по–нататък отивах, толкова по–смел ставах. Когато пристигна един разгневен свещеник, аз можах смело да се изправя срещу него, като пренебрегнах настойчивото му искане да го придружа до полицейския участък. Казах му, че ще си тръгна едва когато посетя всеки от селото и точно това направих. Бях толкова щастлив, че дори не чаках автобус, за да си отида, но извървях пеш 15–те километра обратно до дома.

В ръцете на безмилостни бандити

През септември 1945 г. ми бяха дадени допълнителни отговорности в нашия новосформиран сбор в Сития. Скоро в Гърция избухна гражданска война. Партизански групи се нападаха помежду си със свирепа омраза. Като използва ситуацията, епископът убеди  една местна група партизани да изгонят Свидетелите с цената на всичко. (Йоан 16:2) Когато партизанската група потеглила за селото ни с автобус, една приятелски настроена жена в автобуса дочула плановете им да осъществят своето „наредено от Бога“ дело и ни предупреди. Ние се укрихме и един от роднините ни се намеси в наша полза. Животът ни беше спасен.

Станалото подготви пътя за появата на още беди. Побоищата и заплахите станаха всекидневие. Противниците ни се опитваха да ни накарат да се върнем обратно в църквата, да кръщаваме децата си и да правим кръстния знак. При един такъв случай те биха брат ми, докато помислиха, че е мъртъв. За мене беше болезнено да видя как разкъсаха дрехите на двете ми сестри и след това ги набиха. През този период църквата насила покръсти осем деца на Свидетели на Йехова.

През 1949 г. майка ми умря. Свещеникът отново ни причини неприятности, като ни обвини, че не спазваме законните изисквания за църковно погребение. Бях съден и оправдан. Това даде възможност за голямо свидетелство, тъй като името на Йехова беше чуто по време на встъпителните думи на делото. Единственото средство, което оставаше на противниците ни, за да „ни вразумят“, беше да ни арестуват и да ни изпратят на заточение. Те направиха това през април 1949 г.

В огнена пещ

Бях един от тримата братя, които бяха арестувани. Съпругата ми дори не дойде да ме види в местния участък. Първият ни престой беше в един затвор в Ираклион. Както описах в самото начало, бях самотен и обезкуражен. Оставих зад себе си млада жена, която не споделя моите вярвания, и две бебета. Горещо се молех на Йехова за помощ. В ума ми изплуваха Божиите думи, както са записани в Евреи 13:5: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.“ Осъзнах колко е мъдро да се доверя безусловно на Йехова. — Притчи 3:5.

Научихме, че ще бъдем заточени на Макронисос, пуст остров край брега на Атика (Гърция). Самото споменаване на Макронисос беше достатъчно, за да изпълни всекиго с ужас, защото затворническият лагер там беше свързван с мъчения и робски труд. На път за затвора спряхме в Пирея. Макар и с белезници, бяхме насърчени, когато някои от нашите събратя по вяра дойдоха на борда на кораба и ни прегърнаха. — Деяния 28:14, 15.

Животът на Макронисос беше кошмар. Войниците малтретираха затворниците от сутрин до вечер. Много затворници, които не бяха Свидетели, полудяха, други умряха и голям брой бяха осакатени физически. През нощта чувахме виковете и стенанията на онези, които бяха измъчвани. Тънкото одеяло не ми осигуряваше много топлина през студените нощи.

Постепенно станахме добре известни в лагера, защото името Свидетели на Йехова беше споменавано по време на проверка всяка сутрин. Така че имахме много възможности да даваме свидетелство. Имах дори привилегията да покръстя един политически затворник, който напредна до отдаване на своя живот на Йехова.

По време на заточението си продължих да пиша на своята скъпа съпруга, без да получа отговор от нея. Това не ме спря да ѝ пиша с нежност, като я утешавах и я уверявах, че това беше само временна пречка и че ще бъдем щастливи отново.

Когато пристигнаха още братя, броят ни нарасна. Докато работех в канцеларията, се запознах с полковника, който командваше лагера. Тъй като той уважаваше Свидетелите, събрах смелост да го попитам дали можем да получим пратка с библейска литература от нашия офис в Атина. „Невъзможно е — каза той, — но защо вашите хора в Атина не я опаковат във ваш багаж, да напишат моето име отгоре и да ми я изпратят?“ Направо онемях от смайване! Няколко дена по–късно, когато разтоварвахме една новопристигнала лодка, един полицай поздрави полковника и го осведоми: „Господин офицер, багажът ви е пристигнал.“ „Какъв багаж?“ — отговори той. Случи се така, че просто бях наблизо и дочух разговора, така че му прошепнах: „Сигурно  е нашият, който беше изпратен на ваше име, както заповядахте.“ Това беше един от начините, по които Йехова се погрижи да бъдем наситени духовно.

Неочаквана благословия, после още страдания

В края на 1950 г. бях освободен. Завърнах се у дома — болен, изтощен, измършавял и съвсем не бях сигурен, че съм добре дошъл. Колко бях щастлив да видя съпругата си и децата отново! И нещо повече — установих с изненада, че неприязънта на Фросини беше намаляла. Онези писма от затвора се оказаха резултатни. Моята издръжливост и постоянство бяха развълнували Фросини. Скоро след това проведох с нея дълъг разговор, с който се помирихме. Тя прие библейско изучаване и разви вяра в Йехова и обещанията му. Един от най–щастливите дни в живота ми беше през 1952 г., когато я покръстих като отдадена служителка на Йехова!

През 1955 г. започнахме кампания, с която да дадем на всеки свещеник екземпляр от трактата „Псевдохристиянството или християнството — кое от двете е „светлината на света“?“. Бях арестуван и изправен пред съда заедно с много Свидетели. Имаше толкова дела срещу Свидетелите на Йехова, че съдът трябваше да проведе специално заседание, за да ги изслуша всичките. На този ден присъстваха всички юристи, действащи в тази област, и съдебната зала беше претъпкана със свещеници. Епископът нервно се разхождаше напред–назад по пътеката между редовете. Един от свещениците повдигна срещу мене обвинение в прозелитизъм. Съдията го попита: „Толкова ли е разклатена вярата ти, че можеш да бъдеш обърнат в друга вяра от четенето на една брошура?“ Това остави свещеника безмълвен. Обвинението беше свалено от мене, но някои братя бяха осъдени на шест месеца затвор.

През следващите години многократно бяхме арестувани и съдебните дела се умножаваха. Работата по съдебните процеси държеше нашите адвокати постоянно заети. Бях изправян пред съда общо 17 пъти. Въпреки противопоставянето ние редовно проповядвахме. С радост приехме това предизвикателство и огнените изпитания пречистиха вярата ни. — Яков 1:2, 3.

Нови привилегии и предизвикателства

През 1957 г. се преместихме да живеем в Атина. Скоро бях назначен да служа в един новосформиран сбор. Охотната подкрепа на моята съпруга ни позволи да поддържаме прост живот и най–важни за нас бяха духовните дейности. Така успявахме да посветим по–голямата част от времето си на проповедната дейност. През годините бяхме канени да се преместваме в различни сборове, където имаше нужда.

 През 1963 г. синът ми навърши 21 години и получи известие за военна служба. Поради неутралната си позиция всички призовани за военна служба Свидетели изтърпяха побои, подигравки и унижения. Синът ми също. Затова му дадох одеялото от Макронисос, за да го насърча по един символичен начин да последва примера на онези, които останаха лоялни преди него. Братята, призовани да служат в армията, бяха съдени от военен съд и обикновено получаваха присъда от две до четири години. След освобождаването те отново бяха призовани да влязат в армията и бяха съдени отново. Като религиозен служител, можех да посещавам различни затвори и имах ограничен контакт с други верни Свидетели и със сина си. Той беше в затвора в продължение на повече от шест години.

Йехова ни подкрепи

След като религиозната свобода беше възстановена в Гърция, имах привилегията да служа като временен специален пионер на остров Родос. След това през 1986 г. възникна нужда в Сития (Крит), където започнах християнската си служба. Бях радостен да приема това назначение, за да служа със скъпи събратя по вяра, които познавах от младостта си.

Като глава на своето семейство, аз съм щастлив да видя общо почти 70 роднини лоялно да служат на Йехова. И броят им продължава да нараства. Някои служат като старейшини, помощник–служители, пионери, бетелови работници и пътуващи надзорници. За повече от 58 години вярата ми беше изпитана в огнената пещ на страданията. Сега съм на 93 години и когато мисля за миналото, не съжалявам, че служа на Бога. Той ми даде сила, за да се отзова на неговата любеща покана: „Сине мой, дай сърцето си на мене и очите ти нека внимават в моите пътища.“ — Притчи 23:26.

[Бележки под линия]

[Блок на страница 27]

Макронисос — остров на насилието

В продължение на десет години — от 1947 до 1957 г., безводният и безлюден остров Макронисос беше дом за повече от 100 000 затворници. Сред тях бяха мнозина верни Свидетели, които бяха изпратени там заради своя християнски неутралитет. Подбудителите на тяхното изгнание бяха обикновено гръцки православни духовници, които лъжливо обвиняваха Свидетелите, че са комунисти.

Относно процеса на „превъзпитание“, използван на Макронисос, в гръцката енциклопедия „Папирос Ларус Британика“ се отбелязва: „Методите на жестоко измъчване, ... условията на живот, които са неприемливи за един цивилизован народ, и унизяващото държане на пазачите спрямо затворниците ... са позор за историята на Гърция.“

На някои Свидетели било казвано, че никога няма да бъдат освободени, ако не се откажат от своите религиозни вярвания. Все пак лоялността на Свидетелите остана несломена. Нещо повече, в резултат на своя контакт със Свидетелите някои политически затворници приеха библейската истина.

[Снимка на страница 27]

Минос Кокинакис (третият отдясно) и аз (четвъртият отляво) на наказателния остров Макронисос

[Снимка на страница 29]

На служба с един събрат Свидетел в Сития (Крит), където служех през младостта си