Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Моето участие в напредъка на целосветското библейско обучение

Моето участие в напредъка на целосветското библейско обучение

Биографичен разказ

Моето участие в напредъка на целосветското библейско обучение

РАЗКАЗАНО ОТ РОБЪРТ НИЗБЕТ

Кралят на Свазиленд, Собуза ІІ, приветства моя брат Джордж и мене в кралската си резиденция. Беше 1936 г., но все още ясно си спомням нашия разговор. Причината да се стигне до този продължителен разговор с краля беше част от дългата ми връзка с една огромна библейска образователна дейност. Сега, когато съм на 95 години, гледам назад с благодарност за това, че участвах в тази дейност, която ме отведе до пет различни континента.

ВСИЧКО започна през 1925 г., когато един продавач на чай на име Добсън започна да посещава семейството ни в Единбург (Шотландия). Аз бях младеж и чиракувах на аптекар. Макар че бях сравнително млад, бях обезпокоен от важните промени, които световната война от 1914–1918 г. донесе в семействата и религиозния живот. При едно от тези посещения г–н Добсън ни остави книгата „Божият план на епохите“ (англ.). В нея беше представен един интелигентен Създател с ясен „план“, което изглеждаше толкова разумно и логично за един Бог, на когото исках да се покланям.

Скоро моята майка и аз започнахме да посещаваме събранията на Изследователите на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова. През септември 1926 г. двамата с майка ми символизирахме отдаването си на Йехова чрез водно потапяне на конгрес в Глазгоу. Всеки кандидат за покръстване получи дълга роба с връзки за глезените, която да облече върху обикновените си бански. По онова време това се смяташе за подходящо облекло за такова сериозно събитие.

През онези ранни дни нашето разбиране по много въпроси имаше нужда от пречистване. Повечето от членовете на сборовете, ако не всички, празнуваха Коледа. Много малко хора участваха в проповедната служба. Дори някои старейшини възразяваха срещу разпространяването на литература в неделя, тъй като смятаха, че това нарушава закона за сабат. Но статиите в „Стражева кула“ от 1925 г. започнаха да подчертават повече важността на такива стихове като Марко 13:10: „Трябва първо да се проповядва благовестието на всичките народи.“

Как щеше да бъде извършена тази световна дейност? При моя първи скромен опит да участвам в проповядването от дом на дом, аз само казах на домакина, че продавам хубави религиозни книги, и предложих „Арфата на Бога“ (англ.), книга, която обясняваше десет важни библейски учения, като ги оприличаваше на десет струни на арфа. По–късно ни дадоха „свидетелска карта“ с писмено послание към домакина, което той трябваше да прочете. Използвахме също така записи на доклади, с продължителност четири минути и половина, които се пускаха на портативен грамофон. Първите модели на този апарат бяха доста тежки за носене, но създадените по–късно, бяха значително олекотени и някои можеха да работят дори в отвесно положение.

От 1925 г. и през 30–те години на двайсети век провеждахме нашата свидетелска дейност по най–добрия начин, на който бяхме способни. След това, в началото на 40–те години, във всички сборове беше въведено Теократично училище за проповедна служба. Учехме се да представяме посланието за Царството, като говорим лично с домакините, които искат да слушат. Научихме също за важността на това да водим домашни изучавания на Библията със заинтересуваните хора. В известен смисъл можем да кажем, че това беше днешната целосветска библейска образователна дейност в своето ранно детство.

Насърчение от брат Ръдърфорд

Желанието ми да участвам още повече в образователната дейност ме накара да приема целодневната пионерска служба през 1931 г. Трябваше да започна веднага след един конгрес в Лондон. Но по време на една обедна почивка брат Джоузеф Ръдърфорд, който упражняваше надзор над дейността по това време, поиска да говори с мене. Той планираше един пионер да отиде в Африка. „Искаш ли да отидеш?“ — попита той. Въпреки че въпросът малко ме изненада, успях да кажа доста твърдо: „Да, ще отида.“

По онова време нашата главна цел беше да разпространяваме колкото се може повече библейска литература и това означаваше да сме постоянно на път. Бях насърчен да остана неженен, както бяха повечето от братята на отговорни позиции на надзор тогава. Моят район започваше от Кейптаун, разположен в южния край на Африка, и продължаваше по източния бряг на континента, като обхващаше крайбрежните острови на Индийския океан. Западната граница на района ми минаваше през горещите пясъци на пустинята Калахари и нагоре до извора на река Нил, при езерото Виктория. Двамата с моя партньор трябваше да прекарваме по шест месеца в една или повече африкански държави, разположени в този обширен район.

Двеста кашона с духовни съкровища

Когато пристигнах в Кейптаун, ми показаха 200 кашона с литература, предназначени за източна Африка. Това беше литература на четири европейски и четири азиатски езика, но не и на някой от африканските езици. Когато се заинтересувах защо всичката тази литература беше там, преди да пристигна, ми беше казано, че е предвидена за Франк и Грей Смит — двама пионери, които бяха пристигнали наскоро в Кения да проповядват. Почти веднага след като пристигнали в Кения и двамата се разболели от малария и за съжаление Франк починал.

Макар че тази новина беше отрезвяваща, тя не ме разколеба. Партньорът ми Дейвид Нормън и аз напуснахме Кейптаун с кораб, пропътувахме около 5000 километра до първото ни назначение в Танзания. Един пътнически агент в Момбаса (Кения) се погрижи за нашия товар с литература и го препращаше до всяко място, което поискахме. Първоначално свидетелствахме в търговските райони — магазините и офисите във всеки град. Част от нашия запас с литература се състоеше от комплекти от по 9 книги и 11 брошури, които поради различните си цветове станаха известни като комплекти „дъга“.

След това решихме да посетим остров Занзибар, на около 30 километра от източния бряг. В продължение на векове Занзибар бил център на търговията с роби, но бил известен също с карамфиловите си дървета, чийто аромат можехме да усетим навсякъде из града. Беше доста трудно да намерим пътя си, защото градът беше изграден без план. Улиците криволичеха, отбиваха се по объркващ начин и установихме, че е лесно да изгубиш ориентация. Хотелът ни беше достатъчно удобен, но обкованите с гвоздеи врати и дебелите стени го правеха да прилича повече на затвор, отколкото на хотел. Все пак имахме добри резултати в службата и се радвахме, че араби, индийци и други хора с желание приемаха нашата литература.

Влакове, лодки и коли

Да се пътува из източна Африка в онези дни не беше лесно. Например по нашия път от Момбаса до планините на Кения влакът ни беше спрян от нашествие на скакалци. Милиони скакалци покриваха земята и релсите, които станаха твърде хлъзгави, за да може локомотивът да тегли вагоните. Единственото решение беше да се поливат релсите пред влака с врялата вода от локомотива. Така напредвахме бавно, докато накрая излязохме от гъмжилото от скакалци. И какво облекчение само изпитахме, когато влакът започна да се изкачва към по–висок район и можехме да се насладим на по–хладния планински климат!

Докато до крайбрежните градове лесно можеше да се стигне с влак или лодка, до отдалечените райони най–добре се стигаше с кола. Много се радвах, когато брат ми Джордж се присъедини към мене, след което успяхме да купим сравнително голям лекотоварен автомобил, достатъчно обширен, за да побере легла, кухня, складово отделение и прозорци с мрежи срещу комари. Имахме също високоговорители, монтирани на покрива. С такова оборудване можехме да свидетелстваме от дом на дом през деня и да каним хората на вечерни доклади, които бяха изнасяни по търговските площади. Един популярен запис, който пускахме, беше озаглавен „Дали в ада е горещо?“. Направихме и пътуване от ЮАР до Кения — едно 3000–километрово пътуване с нашия „подвижен дом“ — и бяхме доволни, че разполагахме с разнообразни брошури на няколко африкански езика, които местните хора радостно приемаха от нас.

За нас беше приятно преживяване, че при пътувания като това можехме да видим много представители на дивата природа на Африка. Разбира се, за да сме в безопасност след падането на мрака, оставахме вътре в пикапа, но беше доста укрепващо вярата да виждаш такова разнообразие от творенията на Йехова в естествената им среда.

Започва противопоставяне

Предпазните мерки срещу дивите животни изобщо не можеха да се сравнят с това, което трябваше да направим, когато срещахме различни представители на властта и някои разярени религиозни водачи, които започнаха доста открито да се противопоставят на нашата дейност по проповядване на Царството. Един от главните проблеми, с който трябваше да се борим, създаваше един фанатик, който наричаше себе си Муана Леса, тоест „Син Божи“, и неговата група, известна като Китауала, което за съжаление означава „Стражева кула“. Малко преди да пристигнем, този човек беше удавил много африканци, като твърдял, че ги покръства. Накрая той бил арестуван и обесен. По–късно имах възможността да разговарям с човека, който извършил екзекуцията му, за да му обясня, че Муана Леса няма нищо общо с нашето Дружество „Стражева кула“.

Имахме също трудности с много европейци, които главно поради финансови причини не се радваха на нашата образователна дейност. Управителят на един голям магазин се оплака: „Ако белият човек иска да остане в тази страна, то африканецът не трябва да открива как евтиният му труд бива експлоатиран.“ По същата причина началникът на една компания за добив на злато ясно и недвусмислено ми нареди да напусна неговия офис. След това той разгневено ме придружи по целия път до улицата.

Няма съмнение, че повлияно в голяма степен от такива религиозни и търговски противници, правителството на Родезия (сега Зимбабве) накрая ни нареди да напуснем страната. Ние обжалвахме това решение и успяхме да получим позволение да останем, но при условие че няма да проповядваме на африканци. Причината, изтъкната от един представител на властите, беше, че литературата ни била „неподходяща за ума на африканеца“. Но в други страни образователната ни дейност сред африканците не само че не беше смущавана, но дори беше приветствана. Една от тези страни беше Свазиленд.

Един крал ни приветства в Свазиленд

Свазиленд е малка независима страна с площ от 17 364 квадратни километра, разположена в Южна Африка. Точно тук се срещнахме с красноречивия крал Собуза ІІ, за когото стана дума в началото на този разказ. Той владееше много добре английски език, който усвоил, докато посещавал английски университет. Облечен неофициално, той ни посрещна много добре.

Нашият разговор с него се съсредоточи върху земния рай, който Бог е предвидил за хората с правилна нагласа. Макар че не се интересуваше пряко от тази тема, той изясни, че е силно загрижен относно един подобен въпрос. Кралят се беше посветил на това да подобри условията на живот на бедните и необразовани хора. Той не харесваше дейността на много мисионери от т. нар. християнство, които изглежда се интересуваха от повече църковни членове, отколкото от това да ги образоват. Но кралят беше запознат с работата на няколко от нашите пионери и ни похвали за библейската образователна дейност, особено щом сме готови да я провеждаме безплатно и без други задължения.

Библейското обучение се ускорява

През 1943 г. беше основано Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ за обучение на мисионери. Беше наблегнато на това да проследяваме всеки проявен интерес, вместо да се съсредоточаваме главно върху разпространяването на библейска литература. През 1950 г. Джордж и аз бяхме поканени да посетим 16–ия клас на Гилеад. Точно там срещнах за първи път Джейн Хайд, една чудесна сестра от Австралия, която беше назначена като мисионерка в Япония, след като и двамата завършихме Училището. Безбрачието беше все още много популярно по онова време, така че нашата дружба не се задълбочи.

След обучението ни в Гилеад, Джордж и аз получихме мисионерско назначение за Мавриций, един остров в Индийския океан. Сприятелихме се с хората там, научихме езика им и водехме домашни библейски изучавания. По–късно по–малкият ми брат Уилям и съпругата му Мюриъл също завършиха Гилеад. Те бяха изпратени в моя предишен проповеден район — Кения.

Бързо изминаха осем години и след това на международния конгрес в Ню Йорк през 1958 г. се срещнах още веднъж с Джейн Хайд. Подновихме нашата дружба и след това се сгодихме. Мисионерското ми назначение беше променено от Мавриций на Япония и там Джейн и аз се оженихме през 1959 г. Тогава започнахме много щастлив период от мисионерската си дейност в Хирошима, където по това време имаше само един малък сбор. Днес в този град има 36 сбора.

Сайонара, Япония!

С минаването на годините, поради здравословни проблеми мисионерската служба и за двама ни ставаше все по–трудна и накрая трябваше да напуснем Япония и да се установим в родната страна на Джейн, Австралия. Денят, в който напуснахме Хирошима, беше тъжен. На перона на гарата казахме „сайонара“, довиждане, на всички наши скъпи приятели.

Сега живеем в Австралия и правим най–доброто според ограничените си възможности, като продължаваме да служим на Йехова със сбор Армадейл в щата Нови Южен Уелс. Каква радост беше да споделяш съкровището на християнската истина с толкова много хора в продължение на почти осем десетилетия! Видях чудесното развитие на програмата за библейско обучение и лично бях свидетел на забележителни духовни събития. Няма човек или група от хора, които могат да твърдят, че заслугата за това е тяхна. Наистина, можем да заимстваме думите на псалмиста „от Господа е това, и чудно е в нашите очи“. — Псалм 118:23.

[Снимка на страница 28]

Брат ми Джордж с нашия дом на колела

[Снимка на страница 28]

Аз край езерото Виктория

[Снимка на страница 29]

Ученици от средните училища, които присъстваха на публичния доклад в Свазиленд през 1938 г.

[Снимки на страница 30]

С Джейн в деня на сватбата ни през 1959 г. и днес