Биографичен разказ

Йехова винаги се грижи за нас

РАЗКАЗАНО ОТ ЕНЕЛЕС МЗАНГА

Беше 1972 г. Десет млади мъже, членове на Младежкия съюз на Малави, се втурнаха в къщата ни, сграбчиха ме и ме повлякоха към недалечното поле със захарна тръстика. Там ме пребиха и ме оставиха полумъртва.

Много Свидетели на Йехова в Малави изтърпяха ожесточени атаки като тази. Защо бяха преследвани? Какво им помогна да издържат? Моля, позволете ми да ви разкажа историята на моето семейство.

РОДЕНА съм на 31 декември 1921 г. в религиозно семейство. Баща ми беше пастор в Централната африканска презвитерианска църква. Израснах в Нкома, един малък град близо до Лилонгве, столицата на Малави. На 15–годишна възраст станах съпруга на Емас Мзанга.

Веднъж един приятел на баща ми, също пастор, ни посети. Той беше забелязал, че близо до дома ни живееха Свидетели на Йехова и ни предупреди да не се забъркваме с тях. Каза ни, че Свидетелите имат бяс и че ако не сме внимателни, ние също можем да бъдем обладани от демони. Това предупреждение ни обезпокои дотолкова, че се преместихме в друго село, където Емас си намери работа като управител на магазин. Но скоро открихме, че новият ни дом също се намираше близо до Свидетели на Йехова!

Не след дълго обаче силната любов на Емас към Библията го подтикна да говори с един Свидетел. След като получил убедителни отговори на много от своите въпроси, Емас приел предложението на Свидетелите да изучават Библията с  него. Първоначално го провеждаха в магазина, където работеше, но по–късно седмичното му изучаване на Библията се провеждаше вкъщи. Всеки път, когато идваха Свидетелите на Йехова, аз напусках къщата, понеже се боях от тях. Въпреки това Емас продължи да изучава Библията. Шест месеца след като започна, той беше покръстен през април 1951 г. Само че не ми каза за това, защото се боял, че тази новина ще сложи край на брака ни.

Тежки седмици

Но един ден приятелката ми Елън Кадзалеро ми каза, че съпругът ми е бил покръстен като един от Свидетелите на Йехова. Кипнах от гняв! От този ден нататък не му говорех, нито му приготвях ядене. Спрях също да му нося и да му топля вода за къпане — работа, която според нашите обичаи влиза в задълженията на съпругата.

След като понасяше това отношение три седмици, Емас любезно ме помоли да седнем за малко и тогава ми каза защо е взел решение да стане Свидетел. Той ми прочете и обясни няколко стиха, като например 1 Коринтяни 9:16. Това дълбоко ме развълнува. Почувствах, че аз също трябва да участвам в проповядването на добрата новина. Така реших да започна изучаване на Библията със Свидетелите на Йехова. Още същата вечер, за голямо облекчение на моя любещ съпруг, му сготвих прекрасна вечеря.

Споделяме истината със семейството и приятелите си

Когато родителите ни чуха, че общуваме със Свидетели на Йехова, те твърдо ни се противопоставиха. Семейството ми ни написа писмо, в което се казваше, че не искат вече да ходим у тях. Реакцията им ни натъжи, но ние се доверихме в обещанието на Исус, че ще имаме много духовни братя и сестри, бащи и майки. (Матей 19:29)

Бързо напреднах в изучаването си на Библията и през август 1951 г. бях покръстена, само три месеца и половина след своя съпруг. Чувствах се задължена да споделя истината с приятелката си Елън. За щастие тя прие предложението ми за библейско изучаване. През май 1952 г. Елън беше покръстена и стана моя духовна сестра, което укрепи нашата връзка на приятелство. Днес ние все още сме най–добри приятелки.

През 1954 г. Емас беше назначен да посещава сборовете като окръжен надзорник. По това време вече имахме шест деца. В онези дни пътуващият надзорник, който имаше семейство, прекарваше една седмица, посещавайки някой сбор, а през следващата седмица си оставаше у дома при съпругата и децата. Въпреки това, когато Емас пътуваше, винаги се уверяваше, че ще проведа семейното ни изучаване на Библията. Опитвахме се да правим изучаването с нашите деца радостно. Говорехме също с искрено убеждение за любовта си към Йехова и към истината от неговото Слово, и участвахме в проповедната дейност като семейство. Тази духовна програма за обучение укрепи вярата на децата ни и ги подготви за преследването, пред което щяхме да се изправим.

Започва религиозно преследване

През 1964 г. Малави стана независима страна. Когато властите от управляващата партия научиха за нашата неутрална позиция спрямо политиката, се опитаха да ни накарат да си купим членски карти на партията. Тъй като Емас и аз отказахме, членовете на Младежкия съюз опустошиха полето ни с царевица — основният ни хранителен запас за следващата  година. Докато членовете на Младежкия съюз сечаха царевицата, те пееха: „На всички, които отказват да купят картата на Камузу [президентът Банда], термитите ще им изядат зелената царевица и тези хора ще плачат за нея.“ И въпреки тази загуба на храна, ние не се отчаяхме. Почувствахме грижата на Йехова. Той любещо ни укрепи. (Филипяни 4:12, 13)

В една късна вечер през август 1964 г. бях вкъщи сама с децата. Бяхме заспали, но се събудих от далечния звук на песен. Бяха Гулеуамкулу, страховито тайно общество от племенни танцьори, които нападат хората и се преструват на духовете на мъртви праотци. От Младежкия съюз бяха изпратили Гулеуамкулу да ни нападнат. Набързо разбудих децата и преди нападателите да достигнат дома ни, избягахме в храстите.

От скривалището си видяхме ярка светлина. Гулеуамкулу бяха хвърлили огън върху сламения покрив на къщата ни. Тя изгоря до основи, заедно с всичко, което имахме. Когато нападателите си тръгваха от димящите развалини на дома ни, ги чух да казват: „Запалихме хубав огън, за да се стопли тоя Свидетел!“ Колко благодарни бяхме на Йехова, че се отървахме живи! Вярно е, че бяха унищожили целия ни имот, но не унищожиха решимостта ни да уповаваме на Йехова, а не на човека. (Псалм 118:8)

Научихме, че Гулеуамкулу направили същото ужасно нещо с пет други семейства на Свидетели на Йехова от нашия край. Колко щастливи и благодарни бяхме, когато братята от съседните сборове ни се притекоха на помощ! Те построиха отново домовете ни и ни снабдиха с храна за няколко седмици.

Преследването се засилва

През септември 1967 г. през страната премина кампания от арести на всички Свидетели на Йехова. За да ни намерят, безмилостните и крайно агресивни млади мъже — членове на Младежкия съюз и Младите пионери на Малави, въоръжени с мачете — търсеха Свидетелите от врата на врата. Когато ги намираха, им предлагаха да им продадат от картите на политическата партия.

Като дойдоха у нас, те попитаха дали имаме карта на партията. Отговорих: „Не, не съм си купила. Няма да я купя сега, нито ще си я купя и за в бъдеще.“ Тогава сграбчиха мене и съпруга ми и ни отведоха в местното полицейско управление, без да ни дадат възможност да вземем нещо със себе си. Когато по–малките ни деца се върнали от училище, а нас ни нямало, много се притеснили. За щастие малко по–късно си дошъл по–големият ни син Даниел и от един съсед разбрал какво се случило. Той взел по–малките деца и незабавно се отправили към полицейския участък. Дойдоха точно когато полицаите ни качваха на камиони, за да ни отведат до Лилонгве. Децата дойдоха с нас.

В Лилонгве, в централното полицейско управление беше проведен инсцениран процес. Следователите ни попитаха: „Ще продължавате ли да бъдете Свидетели на Йехова?“ Ние отговорихме с „да“, макар този отговор автоматично да означаваше присъда за седем години затвор. За онези, които „ръководеха“ организацията, присъдата беше 14 години.

След като прекарахме нощта без храна и почивка, полицаите ни отведоха в затвора Мал. Там килиите бяха толкова препълнени, че не можахме да си намерим място за спане дори на пода! Тоалетната се състоеше от една единствена кофа във всяка претъпкана килия. Дажбите от храна бяха недостатъчни и лошо приготвени. След две седмици надзирателите забелязаха, че сме мирни хора и ни позволиха да използваме външната площадка за разходки в затвора. Това, че бяхме много, ни предоставяше възможност всеки ден да се насърчаваме един друг и да даваме чудесно свидетелство на другите затворници. За наша изненада, след като излежахме три месеца от присъдата си, бяхме освободени заради международния натиск, оказан върху правителството на Малави.

 Полицаите ни подканиха да се върнем по домовете си, но ни казаха също, че Свидетелите на Йехова в Малави са под забрана. Тази забрана продължи от 20 октомври 1967 г. до 12 август 1993 г. — почти 26 години. Това бяха трудни години, но с помощта на Йехова успяхме да удържим своя строг неутралитет.

Ловени като животни

През октомври 1972 г. един указ на правителството предизвика нова вълна от яростно преследване. Указът нареждаше Свидетелите на Йехова да бъдат уволнени от работа и всички от тях, живеещи по селата, да бъдат прогонени от домовете си. Свидетелите бяха ловени като животни.

По това време един млад християнски брат дойде у нас със спешно съобщение за Емас, че ‘Младежкият съюз крои планове да го обезглави, да набучи главата му на кол и да я отнесе на местните главатари’. Емас бързо напусна дома, но не и преди да уреди да го последваме колкото се може по–скоро. Набързо отпратих децата. Тогава, когато бях останала сама вкъщи, се появиха десетина души от Младежкия съюз, търсейки Емас. Те нахълтаха в дома ни, но откриха, че Емас го нямаше. Разгневени, мъжете ме повлякоха към близкото поле със захарна тръстика, където ме ритаха и удряха със стъбла от тръстиката. Оставиха ме полумъртва. След като дойдох в съзнание, се довлякох до вкъщи.

Същата вечер, под прикритието на тъмнината, Емас рискува живота си, като се върна у дома да ме потърси. Когато ме намери жестоко пребита, той заедно с един приятел, който имаше кола, внимателно ме пренесоха в нея. След това отпътувахме за дома на един брат в Лилонгве, където постепенно се възстановявах, а Емас започна да планира бягството ни от страната.

Бежанци, които няма къде да отидат

Дъщеря ни Динес и съпругът ѝ имаха 5–тонен камион. При тях на работа беше един шофьор, който преди е бил от Младите пионери на Малави, но който сега проявяваше съчувствие относно ситуацията ни. Той пожела да помогне на нас и на други Свидетели. Няколко вечери шофьорът качваше Свидетели от пригодените за тази цел скривалища. Тогава слагаше униформата си на Младите пионери на Малави и прекарваше натоварения камион през няколко полицейски поста. Той рискува много, за да помогне на стотици Свидетели да преминат границата със Замбия.

След няколко месеца властите от Замбия ни репатрираха в Малави, но ние не можехме да се върнем в родното си село. Всичко, което бяхме оставили, беше откраднато.  Бяха свалили дори ламарината от покрива. Тъй като нямаше безопасно място, където да идем, избягахме в Мозамбик и останахме две години и половина в бежанския лагер в Млангени. През юни 1975 г. обаче новото правителство в Мозамбик затвори лагера и ни принуди да се върнем обратно в Малави, където условията за народа на Йехова не се бяха променили. Нямахме друг избор, освен да избягаме за втори път в Замбия. Там стигнахме до бежанския лагер Чигумукир.

Два месеца по–късно конвой от автобуси и военни камиони спря до главния път и стотици тежко въоръжени замбийски войници нахлуха в лагера. Казаха ни, че за нас са били построени хубави къщи и че те ще ни осигурят транспорт, за да стигнем до там. Знаехме, че това не е вярно. Войниците започнаха да блъскат хората към камионите и автобусите и настана паника. Освен това започнаха да стрелят във въздуха с автоматичните си оръжия и хиляди наши братя се разпръснаха в ужас.

В объркването Емас беше ненадейно повален и стъпкан, но един от братята му помогна да стане. Помислихме, че това е началото на „голямата скръб“. Всички бежанци побягнаха обратно към Малави. Докато още бяхме в Замбия, стигнахме до една река и братята сформираха няколко човешки вериги, за да помогнат на всички да преминат безопасно. На другата страна на реката обаче ни причакваха замбийските войници и ни репатрираха принудително в Малави.

Връщайки се отново в Малави, не знаехме къде да отидем. Научихме, че на политическите митинги и по вестниците хората били предупреждавани да следят за „новите лица“, пристигащи в селата им, като възможни Свидетели на Йехова. Така решихме да отидем в столицата, където нямаше да се забелязваме толкова, колкото на село. Успяхме да наемем малка къща и Емас възобнови тайните си посещения до сборовете като пътуващ надзорник.

Посещаваме събранията на сбора

Какво ни помогна да останем верни? Събранията на сбора! В бежанските лагери в Мозамбик и Замбия ние свободно посещавахме събранията, провеждани в скромни Зали на Царството със сламени покриви. Ходенето на събрания в Малави беше опасно и трудно, но винаги си заслужаваше усилията. За да не ни открият, обикновено провеждахме събранията късно през нощта в отдалечени и изолирани места. И за да не привличаме внимание към събиранията ни, не изразявахме благодарността си с ръкопляскане на докладчика, а само си триехме ръцете една в друга.

Покръстванията се извършваха късно през нощта. Синът ни Абиуд беше покръстен при такива обстоятелства. След доклада за покръстването той и другите кандидати бяха заведени по тъмното до блатиста местност, където имаше изкопана недълбока дупка. Там бяха покръстени.

Малкият ни дом — сигурно убежище

През по–късните години от правителствената забрана домът ни в Лилонгве беше използван за сигурно място. От офиса на клона в Замбия тайно бяха доставяни до вкъщи поща и литература. Братята, които служеха като куриери, използващи велосипеди, идваха у нас, за да натоварят пратките от Замбия и да пренесат пощата и литературата до всички части на Малави. Списанията „Стражева кула“, които се разпространяваха, бяха тънки, понеже се печатаха на хартия за Библии. Това позволяваше на куриерите да разнасят двойно повече списания, отколкото би било възможно, ако се печатаха на обикновена хартия. Куриерите разнасяха също минииздания на „Стражева кула“, включващи само статиите за изучаване. Минисписанията лесно можеха да се скрият в джоба на ризата, защото се състояха от един лист хартия.

Тези куриери рискуваха свободата и живота си, минавайки през храсталаци, понякога в тъмнината на нощта, с кашони  забранена литература, натоварена нависоко на велосипедите им. Въпреки полицейските постове и другите рискове, те пътуваха стотици километри при всякакви метеорологични условия, за да доставят духовна храна на братята си. Колко смели бяха тези скъпи куриери!

Йехова се грижи за вдовиците

През декември 1992 г. Емас получи мозъчен удар, докато изнасяше доклад по време на служебна седмица. Впоследствие той не беше в състояние да говори повече. Не след дълго преживя втори удар, от което едната страна на тялото му се парализира. Въпреки че му беше трудно да се справя с влошеното си здраве, любещата подкрепа, която получихме от нашия сбор, разсея отчаянието ми. Грижих се за съпруга си до смъртта му през ноември 1994 г. на 76–годишна възраст. Бяхме женени 57 години и Емас видя прекратяването на забраната, преди да умре. Но аз все още скърбя по загубата на своя верен другар.

След като станах вдовица, зет ми пое отговорността да се грижи не само за жена си и петте си деца, но и за мене. За съжаление след кратко боледуване, той умря през август 2000 г. Как дъщеря ми да намери храна и подслон за нас? Отново разбрах, че Йехова се грижи за нас и наистина е „отец на сирачетата и съдия на вдовиците“. (Псалм 68:5) Чрез своите служители на земята Йехова ни осигури хубав нов дом. Как стана това? Когато братята и сестрите от нашия сбор видяха положението, в което се намирахме, само за пет седмици ни построиха къща! Дойдоха да помагат и братя зидари от други сборове. Любовта и добротата, която проявиха всички тези Свидетели, ни смая, защото къщата, която ни построиха, е по–хубава от домовете, в които много от тях живеят. Тази проява на любовта на сбора даде чудесно свидетелство на съседите ни. Когато си лягам да спя вечер, се чувствам все едно съм в рая! Да, прекрасният ни нов дом е направен от тухли и хоросан, но както забелязаха мнозина, това е къща наистина построена с любов. (Галатяни 6:10)

Йехова продължава да се грижи за мене

Макар и понякога да бях на ръба на крайното отчаяние, Йехова беше добър с мене. Седем от моите девет деца са още живи, а семейството ми сега наброява 123 души. Колко съм благодарна, че повечето от тях вярно служат на Йехова!

Днес, на 82–годишна възраст, съм изпълнена с радост, като виждам какво е извършил Божият дух в Малави. Само през последните четири години видях как броят на Залите на Царството нарасна от една до над 600. Сега имаме също и нов офис на клона в Лилонгве и се радваме на неограничен приток на укрепваща духовна храна. Наистина смятам, че съм изпитала изпълнението на Божието обещание, което се намира в Исаия 54:17, където сме уверѐни: „Ни едно оръжие, скроено против тебе, не ще успее.“ След като служих на Йехова повече от 50 години, съм убедена, че пред каквито и изпитания да се изправим, Йехова винаги ще се грижи за нас.

[Снимка на страница 24]

Съпругът ми Емас беше покръстен през април 1951 г.

[Снимка на страница 26]

Група смели куриери

[Снимка на страница 28]

Една къща, построена с любов