Биографичен разказ

„Що да въздам Господу?“

РАЗКАЗАНО ОТ МАРИЯ КЕРАСИНИС

На осемнайсет години бях голямо разочарование за родителите си, отхвърлена от семейството и обект на подигравки в селото. Молбите, натискът и заплахите, които бяха използвани, за да пречупят лоялността ми към Бога, не успяха. Бях уверена, че като се придържам лоялно към библейската истина, това ще ми донесе духовни благословии. Като мисля за над петдесетте години в служба на Йехова, мога само да се съглася с думите на псалмиста: „Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?“ (Псалм 116:12)

РОДЕНА съм през 1930 г. в село Ангелокастро, което е на около 20 километра от пристанището Кенхрея, на източната страна на Коринтския провлак, където през първи век бил основан християнски сбор. (Деяния 18:18; Римляни 16:1)

Семейството ми живееше спокойно. Баща ми, като кмет на селото, беше уважавана личност. Бях третото от пет деца. Родителите ми ни възпитаха като предани членове на Гръцката православна църква. Всяка неделя присъствах на литургията. Разкайвах се пред иконите, палех свещи в параклисите по селата и спазвах всички пости. Често си мислех да стана монахиня. След време бях първата в семейството, която разочарова родителите ни.

Развълнувана от библейската истина

Когато бях около осемнайсетгодишна, научих, че Катина, сестрата на един от зетьовете ми, която живееше в съседно село, чете издания на Свидетелите на Йехова и вече не ходи на църква. Това силно  ме обезпокои, затова реших да ѝ помогна да се върне към онова, което мислех, че е правилният път. Затова, когато тя ни посети, организирах да отидем на разходка с намерението да се отбием в дома на свещеника. Свещеникът започна разговора, като сипеше обиди срещу Свидетелите на Йехова и ги наричаше еретици, които подвели Катина. Обсъждането продължи три последователни вечери. Катина обори всичките му твърдения с добре подготвени библейски доказателства. Накрая свещеникът ѝ каза, че понеже е привлекателно и умно момиче, трябва да се радва на младостта си, докато може, и да прояви интерес към Бога едва когато остарее.

Не казах нищо на родителите си за това обсъждане, но следващата неделя не отидох на църква. По обед свещеникът дойде направо в магазина ни. Измислих извинението, че е трябвало да остана в магазина, за да помагам на татко.

— Това ли е наистина причината, или онова момиче ти е повлияло? — попита свещеникът.

— Вярванията на тези хора са по–добри от нашите — отговорих направо.

Като се обърна към баща ми, свещеникът каза:

— Господин Икономос, незабавно изгонете вашата роднина, тя ви подпали къщата.

Семейството ми се настройва против мене

Това стана към края на 40–те години, когато Гърция преживяваше болезнения период на гражданска война. Изплашен, че партизаните могат да ме хванат, татко уреди да напусна дома ни и да отида в къщата на сестра ми в селото, където живееше Катина. По време на двумесечния си престой там успях да разбера какво казва Библията по редица въпроси. Разочаровах се, когато научих, че доктрините на православната църква не бяха основани на Библията. Осъзнах, че Бог не желае да му се покланяме посредством икони, че многобройните религиозни традиции, като почитането на кръста, нямат християнски произход и че ако човек иска да бъде угоден на Бога, трябва да му се покланя „с дух и истина“. (Йоан 4:23; Изход 20:4, 5) Преди всичко научих, че Библията предлага светлата надежда за вечен живот на земята! Тези прекрасни библейски истини бяха едни от първите благословии на Йехова към мене.

Междувременно сестра ми и съпругът ѝ забелязаха, че не се прекръствам по време на хранене и не се моля пред иконите. Една вечер и двамата ме биха. На следващия ден реших да напусна дома им и да отида при леля си. Зет ми съобщи на баща ми. Скоро след това баща ми дойде разплакан и се опита да промени мнението ми. Зет ми падна на колене пред мене, като молеше да му простя, както и направих. За да приключим въпроса, те ме помолиха да се върна в православната църква, но аз останах непоколебима.

В селото на баща ми продължиха да ми оказват натиск. По никакъв начин не можех да се свържа с Катина и нямах нито литература, нито Библия. Бях толкова щастлива, когато една братовчедка се опита да ми помогне. Когато отиде в Коринт, тя попаднала на една Свидетелка и се върна обратно с книгата „Нека Бог бъде верен“ и с екземпляр от Християнските гръцки писания, които тайно започнах да чета.

В живота ми настъпва неочакван обрат

Яростното противопоставяне продължи три години. Не можех да се свържа със Свидетелите, нито можех да получавам някаква литература. Обаче без да подозирам, в живота ми щяха да настъпят важни промени.

Татко ми беше казал, че трябва да отида при чичо си в Солун. Преди да замина, посетих едно шивашко ателие в Коринт, за да си направя палто. Колко се изненадах, когато разбрах, че Катина работеше там! Бяхме много радостни да се видим след такъв дълъг период от време. Когато двете излизахме от ателието, срещнахме  един много приятен младеж, който се прибираше вкъщи след работа с колелото си. Казваше се Хараламбос. След като се опознахме, решихме да се оженим. Също така горе–долу по това време, на 9 януари 1952 г. символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване.

Хараламбос се беше покръстил по–рано. Той също се беше сблъскал с противопоставяне от страна на семейството си. Хараламбос беше много пламенен. Той служеше като помощник–служител в сбора и водеше много библейски изучавания. По това време братята му приеха истината и днес голяма част от членовете на семействата им също служат на Йехова.

Баща ми наистина хареса Хараламбос, така че даде съгласието си да се оженим, но не беше лесно да убедим майка ми. Въпреки всичко това Хараламбос и аз се оженихме на 29 март 1952 г. На сватбата ни дойдоха само по–големият ми брат и един братовчед. По това време не осъзнавах каква несравнима благословия щеше да се окаже Хараламбос — истински подарък от Йехова! Като негова съпруга, имах възможността да изградя живота си около службата на Йехова.

Укрепваме братята

През 1953 г. с Хараламбос решихме да се преместим в Атина. Понеже искаше да проповядва повече, съпругът ми остави семейния бизнес и си намери работа на половин работен ден. Следобедите ходехме заедно на служба и водехме много библейски изучавания.

Трябваше да бъдем изобретателни поради наложените от властите ограничения на проповедната ни служба. Например решихме да поставим един брой на списанието „Стражева кула“ на витрината на павилиона в центъра на Атина, където съпругът ми работеше на половин работен ден. Един високопоставен полицай ни каза, че списанието е забранено. Обаче попита дали може да получи екземпляр от него и да се осведоми в полицейското управление дали наистина е така. Когато го уверили, че списанието било законно, той се върна, за да ни каже. Веднага след като други братя, които имаха павилиони, чуха за това, също започнаха да поставят екземпляри от „Стражева кула“ по витрините си. Един мъж, който получи „Стражева кула“ от нашия павилион, стана Свидетел и днес служи като старейшина.

Радвахме се също да видим как най–малкият ми брат прие истината. Той беше дошъл в Атина, за да учи в колежа на търговската флота, и ние го взехме с нас на един областен конгрес. По това време конгресите се провеждаха тайно в гората. На него му хареса онова, което чу, но скоро след това започна да работи като моряк. По време на едно пътуване корабът му акостирал на пристанище в Аржентина. Там един мисионер се качил на кораба, за да проповядва, и брат ми помолил за нашите списания. Бяхме извън себе си от радост, когато ни писа: „Намерих истината. Абонирайте ме за списанията.“ Днес той и семейството му вярно служат на Йехова.

През 1958 г. съпругът ми беше поканен да служи като пътуващ надзорник. Тъй като дейността беше забранена, а условията бяха много тежки, надзорниците пътуваха без съпругите си. През октомври 1959 г. попитахме отговорните братя от клона в Атина дали мога да го придружавам. Те се съгласиха. Ние трябваше да посещаваме  и да укрепваме сборовете в централна и северна Гърция.

Не беше лесно да пътуваме. Много малка част от пътищата бяха асфалтирани. Понеже нямахме кола, пътувахме с обществения транспорт или в пикапи заедно с пилета и други стоки. Носехме гумени ботуши, за да минаваме през калните пътища. Тъй като във всяко село имаше военни части, трябваше да влизаме в селото под прикритието на нощта, за да не ни разпитват.

Братята много ценяха тези посещения. Макар че повечето от тях усилно работеха на нивите си, те полагаха големи усилия да посещават събранията, провеждани късно през нощта в различни домове. Братята също бяха много гостоприемни и даваха най–доброто, с което разполагаха, макар че нямаха много. Понякога спяхме с цялото семейство в една стая. Вярата, издръжливостта и пламенността на братята се оказаха друга богата благословия за нас.

Разширяваме службата си

През февруари 1961 г., докато бяхме на посещение в клона в Атина, ни попитаха дали бихме се съгласили да служим в Бетел. Отговорихме с думите на Исаия: „Ето ме, изпрати мене.“ (Исаия 6:8) Два месеца по–късно получихме писмо, в което ни казваха да пристигнем в Бетел възможно най–скоро. Така на 27 май 1961 г. започнахме да служим в Бетел.

Обикнахме новото си назначение и веднага се почувствахме като у дома си. Съпругът ми работеше в Отдела по службата и в Отдела за абонаменти, а по–късно служеше за известно време в Комитета на клона. Аз имах различни назначения в Бетел. Семейството се състоеше от 18 човека, но около пет години бяхме към 40 души, защото в Бетел се провеждаше училището за старейшини. Преди обед миех чиниите, помагах на готвача, оправях дванайсет легла и слагах масите за обяда. Следобед гладех дрехи и почиствах тоалетни и стаи. Веднъж седмично работех също в пералнята. Имаше много работа, но се радвах, че мога да помагам.

Бяхме много заети с назначенията си в Бетел, както и в проповедната служба. Често водехме до седем библейски изучавания. През почивните дни придружавах Хараламбос, когато изнасяше доклади в различни сборове. Бяхме неразделни.

Водехме библейско изучаване с едно семейство, което беше тясно свързано с Гръцката православна църква. Техен близък приятел беше един свещеник, който ръководеше издирването на еретици. В дома им имаше пълна стая с икони, където постоянно гореше тамян и по цял ден звучаха църковни химни. Известно време ги посещавахме в четвъртък, а техният приятел свещеник ги посещаваше в петък. Един ден ни помолиха непременно да ги посетим, защото имали изненада за нас. Първото нещо, което ни показаха, беше тази стая. Те бяха махнали всички икони и я бяха ремонтирали. Това семейство напредна в духовно отношение и двамата бяха покръстени. Като цяло имахме радостта да видим около петдесет души, с които изучавахме Библията, да отдадат живота си на Йехова и да се покръстят.

Специална благословия, на която се радвах, беше общуването с помазани братя. Посещенията на членове на Ръководното  тяло, като брат Нор, брат Франц и брат Хеншел, бяха изключително насърчаващи. След повече от четирийсет години все още смятам, че е голяма чест и привилегия да служа в Бетел.

Справяне със заболяване и загуба

През 1982 г. съпругът ми започна да проявява симптоми на болестта на Алцхаймер. До 1990 г. здравето му значително се беше влошило и накрая той се нуждаеше от постоянни грижи. През последните осем години от живота му изобщо не можехме да напускаме Бетел. Много скъпи братя в бетеловото семейство, както и отговорните надзорници, създадоха уредби, за да ни помогнат. Но въпреки любещата им подкрепа, дълги часове през деня и нощта трябваше да се грижа за съпруга си. Понякога беше изключително трудно и прекарах много безсънни нощи.

През юли 1998 г. скъпият ми съпруг почина. Макар че много ми липсва, намирам утеха във факта, че той е в добри ръце, и знам, че при възкресението Йехова ще си спомни за него, както и за милиони други хора. (Йоан 5:28, 29)

Благодарна за благословиите на Йехова

Макар че изгубих съпруга си, аз не съм сама. Все още имам привилегията да служа в Бетел и да се радвам на любовта и грижите на цялото бетелово семейство. В голямото ми семейство има духовни братя и сестри от цяла Гърция. Макар че сега съм над седемдесетгодишна, все още мога по цял ден да работя в кухнята и трапезарията.

През 1999 г. мечтата ми да посетя световната централа на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк се сбъдна. Не мога да опиша как се чувствах. Беше градивно и незабравимо преживяване.

Когато гледам назад, искрено вярвам, че не бих могла да изживея живота си по по–добър начин. Най–добрата кариера, която може да има човек, е да служи целодневно на Йехова. С увереност мога да кажа, че никога не ми е липсвало нищо. Йехова любещо се грижеше за мене и за съпруга ми както в духовно, така и във физическо отношение. От личен опит разбирам защо псалмистът попитал: „Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?“ (Псалм 116:12)

[Снимка на страница 26]

С Хараламбос бяхме неразделни

[Снимка на страница 27]

Съпругът ми в офиса си в Бетел

[Снимка на страница 28]

Според мене службата в Бетел е голяма привилегия