Биографичен разказ

Разчитахме на сила от Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ЕРЖЕЙБЕТ ХАФНЕР

„Няма да им позволя да те изгонят от страната“ — каза Тибор Хафнер, когато научи, че ми бяха наредили да напусна Чехословакия. След това добави: „Ако си съгласна, ще се омъжа за тебе и ще бъдем завинаги заедно.“

НА 29 ЯНУАРИ 1938 г., само няколко седмици след това неочаквано предложение за брак, се омъжих за Тибор, братът, който най–напред свидетелства на семейството ми. Не беше лесно да взема това решение. Току–що бях навършила 18 години и като целодневна служителка от Свидетелите на Йехова, исках да отдам младостта си единствено на служба към Бога. Плаках. Молих се. Едва след като се успокоих, осъзнах, че онова, което Тибор ми предлагаше, беше нещо повече от любезност, и почувствах, че искам да живея с този човек, който искрено ме обичаше.

Но защо имаше опасност да ме изгонят? Все пак живеех в страна, която се гордееше със своята демократична система и религиозна свобода. Смятам, че тук трябва да ви разкажа нещо повече за своето минало.

Родена съм на 26 декември 1919 г. в семейството на гръцки католици в село Шайосантпетер (Унгария), на около 160 километра източно от Будапеща. За съжаление баща ми починал още преди да се родя. Скоро след това майка ми се омъжила за вдовец с четири деца и ние сме се преместили в Лученец, очарователно градче в бивша Чехословакия. В онези години не беше лесно да живееш в семейство с втори баща и заварени братя и сестри. Като най–малкото от пет деца, се чувствах като петото колело на колата.  Икономическото положение беше тежко и ми липсваха не само материални неща, но и необходимото родителско внимание и обич.

Знае ли някой отговора?

Когато бях на 16 години, ме измъчваха сериозни въпроси. Прочетох с голям интерес историята на Първата световна война и бях изумена от това как са се избивали помежду си цивилизовани народи, които твърдели, че изповядват християнството. Освен това виждах как на много места се въоръжаваха все повече. Нищо от това не съответстваше на нещата, които учех в църквата за любовта към ближния.

Затова отидох при един католически свещеник и го попитах: „Като християни, на коя заповед трябва да се подчиняваме? Да отидем на война и да убиваме ближните си, или да ги обичаме?“ Подразнен от въпроса ми, той отговори, че поучава каквото му наредят властите. Нещо подобно се случи, когато посетих един калвинистки служител, а после един равин. Те не ми отговориха, а просто се учудиха на необичайния ми въпрос. Най–накрая отидох при един лютерански свещеник. Той се разсърди, но преди да си тръгна, ми каза: „Ако наистина искаш да научиш нещо по въпроса, питай Свидетелите на Йехова.“

Опитвах се да намеря Свидетелите, но без успех. Няколко дена по–късно, когато се връщах вкъщи от работа, видях, че вратата беше отворена наполовина. Един красив млад мъж четеше на майка ми от Библията. Веднага ми мина през ума: „Той трябва да е Свидетел на Йехова!“ Поканихме вкъщи този човек, Тибор Хафнер, и аз му зададох въпросите си. Вместо да каже личното си мнение, той ми показа какво казва Библията за белега на истинските християни, както и за времената, в които живеехме. (Йоан 13:34, 35; 2 Тимотей 3:1–5)

След няколко месеца се покръстих, още преди да навърша 17 години. Смятах, че всеки трябваше да чуе тези прекрасни истини, които аз открих с толкова усилия. Започнах да проповядвам целодневно, което беше доста трудно в Чехословакия към края на 30–те години на XX век. Макар че дейността ни беше официално регистрирана, ние се сблъскахме със силно противопоставяне, подстрекавано от духовниците.

Първият сблъсък с преследването

Един ден към края на 1937 г. проповядвах с друга сестра в едно село близо до Лученец. Не след дълго ни арестуваха и ни отведоха в затвора. „Тук ще умрете“ — каза пазачът, като затръшна вратата на килията ни.

До вечерта доведоха в килията още четири жени. Започнахме да ги утешаваме и да им свидетелстваме. Те се успокоиха и ние цяла нощ не спряхме да споделяме с тях библейската истина.

В шест сутринта пазачът ме извика да изляза от килията. Казах на моята партньорка: „Ще се срещнем отново в Божието Царство.“ Помолих я, ако оцелее, да разкаже на семейството ми какво се е случило. Казах една негласна молитва и тръгнах с пазача. Той ме заведе в апартамента си недалеч от затвора и каза: „Момиче, искам да те попитам нещо. Снощи каза, че името на Бога е Йехова. Можеш ли да ми го покажеш в Библията?“ Само каква изненада и облекчение! Той донесе Библията си. Показах му името Йехова, а също и на съпругата му. Задаваше много въпроси във връзка с нещата, които обсъдихме през нощта с четирите жени. Удовлетворен от отговорите, той помоли съпругата си да приготви закуска за мене и партньорката ми.

Няколко дни по–късно ни освободиха, но съдията реши, че тъй като бях унгарска гражданка, трябва да напусна Чехословакия.  Точно след този случай Тибор Хафнер ми предложи да му стана съпруга. Оженихме се и аз се преместих в къщата на родителите му.

Преследването се усилва

Продължихме да проповядваме заедно като семейство, макар че Тибор трябваше да се занимава и с организационна работа. През ноември 1938 г., само няколко дни преди да навлязат в града ни унгарските войници, се роди синът ни Тибор–младши. В Европа се задаваше Втората световна война. Унгария превзе голяма част от Чехословакия. Това увеличи преследването на Свидетелите на Йехова, които живееха в присъединените територии.

На 10 октомври 1942 г. Тибор замина за Дебрецен да се срещне с някои братя. Но този път не се върна. По–късно ми разказа какво се е случило. Вместо братята, на моста, където се състояла срещата, го чакали няколко полицаи, облечени в работни дрехи. Те чакали съпруга ми и Пал Нагяпал, които трябвало да пристигнат последни. Полицаите ги отвели в участъка и удряли босите им крака с палките си, докато двамата не загубили съзнание от болка.

След това им заповядали да си обуят ботушите и да се изправят. Въпреки болките, ги принудили да вървят до гарата. Полицаите довели и друг мъж, на когото главата била така обинтована, че едва виждал. Това бил брат Андраш Пилинг, който също дошъл за срещата. Съпругът ми бил отведен с влак и задържан в Алаг, близо до Будапеща. Един от пазачите, който видял пребитите крака на Тибор, казал саркастично: „Само колко жестоки могат да са някои хора! Не се притеснявай, ние ще те излекуваме.“ Други двама пазачи започнали да удрят Тибор по краката, като навсякъде пръскала кръв. След няколко минути той загубил съзнание.

На следващия месец дали под съд Тибор и още 60 други братя и сестри. Брат Андраш Барта, Дейнеш Фалювейги и Янош Конрад били осъдени на смърт чрез обесване. Брат Андраш Пилинг получил доживотна присъда, а съпругът ми бил осъден на 12 години затвор. Какво било престъплението им? Прокурорът ги обвинил в държавна измяна, в отказ от военна служба, в шпионаж и в клевета срещу най–святата църква. По–късно заменили смъртните присъди с доживотен затвор.

Последвах своя съпруг

Два дни след като Тибор замина за срещата в Дебрецен, бях станала преди шест и гладех дрехите ни. Внезапно някой почука на вратата. „Те са тук“ — помислих си аз. Шестима полицаи влязоха и ми съобщиха, че имат разрешение за обиск. Всички в къщата, както и тригодишният ни син, бяхме арестувани и отведени в полицейския участък. Още същия ден ни прехвърлиха в затвора в Петервашара (Унгария).

След като пристигнахме, вдигнах висока температура и бях отделена от другите затворнички. Когато се съвзех, в килията имаше двама войници, които спореха над мене. Единият каза: „Трябва да я убием! Аз ще я застрелям!“ Но другият искаше да провери състоянието ми, преди да направят нещо. Молех ги да ме оставят жива. Накрая си отидоха и аз благодарих на Йехова за помощта.

Надзирателите имаха специален метод за разпит. Наредиха ми да легна на пода с лице към земята, натъпкаха чорапи в устата ми, завързаха ръцете и краката ми и ме биха, докато не започнах да кървя. Спираха само когато единият от войниците казваше, че се е уморил. Питаха ме с  кого е трябвало да се срещне съпругът ми в деня, когато е бил арестуван. Не им казах, затова продължиха да ме бият три дни. На четвъртия ден ми позволиха да заведа сина си при майка ми. В ужасния студ навън аз носех детенцето си на изранения си гръб и вървях около 13 километра, докато стигна до гарата. Оттам продължих с влак до вкъщи, но същия ден трябваше да се върна обратно в затвора.

Бях осъдена на шест години затвор в Будапеща. Когато пристигнах, разбрах, че и Тибор беше там. Колко щастливи бяхме, когато получихме разрешение да се видим и да поговорим, макар и за няколко минути през железни решетки! Двамата чувствахме любовта на Йехова и бяхме укрепени от тези скъпоценни моменти. Преди да се срещнем отново, и двамата сме минали през ужасни изпитания, като всеки път сме се разминавали на косъм от смъртта.

От затвор на затвор

Около 80 сестри ни натъпкаха в една килия. Жадувахме за малко духовна храна, но изглеждаше невъзможно да се вкара нещо в затвора. Дали можехме да се снабдим с нещо от самия затвор? Нека ви разкажа какво направихме. Доброволно кърпех чорапите на служителите от затвора. В един чорап сложих листче с молба за каталожния номер на Библията от библиотеката в затвора. За да не заподозрат нищо, добавих още две заглавия.

На следващия ден получих друга купчина чорапи от служителите. В един от тях беше отговорът. След това дадох на пазача тези номера и помолих за книгите. Колко се радвахме само, когато получихме книгите, а също и Библията! Другите книги връщахме всяка седмица, но Библията запазвахме. Когато пазачът питаше за нея, винаги му казвахме: „Това е голяма книга и всяка иска да я прочете.“ Така успявахме да четем Библията.

Един ден един служител от затвора ме покани в канцеларията си. Изглеждаше необичайно любезен.

— Госпожо Хафнер, имам добра новина за вас — каза той. — Можете да си отидете вкъщи. Може би утре. Ако има влак, дори още днес.

— Би било чудесно — отговорих аз.

— Разбира се — отвърна той. — Вие имате дете и вярвам, че искате да го отгледате. След това добави: — Само подпишете това писмо.

— Какво представлява? — попитах аз.

— Не се притеснявайте — настоя служителят. — Просто подпишете и можете да си вървите. — След това ми каза: — Когато се приберете вкъщи, правете каквото искате. Но сега трябва да подпишете, че преставате да бъдете Свидетелка на Йехова.

Направих крачка назад и твърдо отказах.

— Тогава тук ще умрете! — изкрещя гневно той и ме отпрати.

През май 1943 г. бях преместена в друг затвор в Будапеща, а по–късно в село Марианостра, където живяхме в манастир заедно с около 70 монахини. Въпреки глада и другите трудности, ние пламенно споделяхме нашата надежда с тях. Една от монахините прояви истински интерес към нашето послание и каза: „Това са прекрасни неща. Никога преди не съм чувала подобно нещо. Моля ви, разкажете ми повече.“ Разказахме ѝ за новия свят и колко прекрасен ще бъде животът там. Докато говорехме, дойде игуменката. Веднага отведоха заинтересуваната монахиня. После я съблекли и я били жестоко с камшик. Когато отново я видяхме,  тя ни каза: „Моля ви, молете се на Йехова да ме запази и да ме отведе оттук. Искам да бъда Свидетелка на Йехова.“

След това бяхме прехвърлени в един стар затвор в Комарно, град на брега на река Дунав, на около 80 километра западно от Будапеща. Условията на живот бяха ужасни. Както някои други сестри, и аз се разболях много сериозно от тиф, като повръщах кръв и се чувствах много слаба. Нямахме лекарства и си мислех, че това е краят ми. Но тогава служителите в затвора търсеха някой, който да върши канцеларска работа. Сестрите препоръчали мене. Затова ми дадоха лекарства и аз се възстанових.

Отново със семейството си

Когато съветската армия наближи от изток, ни принудиха да се придвижваме на запад. Ако трябва да опиша целия ужас, който преживяхме, ще отнеме много време. Няколко пъти без малко да умра, но благодарение на закрилата на Йехова, оцелях. Когато войната свърши, бяхме в чешкия град Табор, на около 80 километра от Прага. Трябваха ни още три седмици, за да можем със зълва ми Магдалена да стигнем на 30 май 1945 г. до дома ни в Лученец.

Отдалече видях в двора свекърва си и скъпия си син Тибор. Очите ми се напълниха със сълзи и извиках: „Тибике!“ Той изтича и се хвърли в прегръдките ми. „Мамо, нали вече няма да ходиш никъде!“ Това бяха първите му думи към мене и аз никога няма да ги забравя.

Йехова беше милостив и към съпруга ми Тибор. От затвора в Будапеща той бил изпратен в трудовия лагер в Бор заедно с около 160 други братя. Много пъти били на прага на смъртта, но като група успели да оцелеят. Тибор се прибрал вкъщи на 8 април 1945 г., около месец преди мене.

След войната пак се нуждаехме от силата на Йехова, за да преживеем всички изпитания през следващите 40 години под комунистическо управление в Чехословакия. Тибор отново беше осъден на дълги години в затвора и аз трябваше сама да се грижа за сина ни. След като беше освободен, Тибор служеше като пътуващ надзорник. По време на 40–те години комунизъм използвахме всяка възможност, за да споделяме вярата си с другите. Успяхме да помогнем на много хора да научат истината. Така те станаха наши духовни деца.

Само колко се радвахме, когато през 1989 г. получихме религиозна свобода! Следващата година посетихме първия областен конгрес в страната ни след такъв дълъг период на забрана. Когато видяхме хиляди наши братя и сестри, които десетилетия наред бяха запазили лоялността си, знаехме, че Йехова е бил могъщ източник на сила за всеки един от тях.

Скъпият ми съпруг Тибор остана верен на Бога до смъртта си на 14 октомври 1993 г. Днес аз живея близо до сина ми в Жилина (Словакия). Почти нямам физически сили, но духът ми е силен, защото разчитам на подкрепата на Йехова. Изобщо не се съмнявам, че със сила от него мога да понеса всякакви изпитания в тази стара система. С нетърпение очаквам времето, когато благодарение на незаслужената милост на Йехова, ще имам възможност да живея вечно.

[Снимка на страница 20]

Четиригодишният ми син Тибор–младши, когото трябваше да оставя

[Снимка на страница 21]

Съпругът ми Тибор с други братя в Бор

[Снимка на страница 22]

С Тибор и Магдалена, моята зълва, през 1947 г. в Бърно

[Снимки на страница 23]

„Няколко пъти без малко да умра, но благодарение на закрилата на Йехова, оцелях.“