Биографичен Разказ

Самотен сирак намира любещ баща

РАЗКАЗАНО ОТ ДИМИТРИС СИДИРОПУЛОС

„Хайде, вземай оръжието и стреляй!“ — изръмжа офицерът, като ме караше да взема пистолета от ръката му. Със спокоен глас отказах да направя това. За ужас на войниците, които гледаха отстрани, над главата ми започнаха да свистят куршуми от пистолета на офицера. Смъртта изглеждаше неизбежна. За щастие оцелях. Това обаче не беше първият път, когато животът ми беше в опасност.

СЕМЕЙСТВОТО ми беше от едно малцинство близо до Кайсери в Кападокия (Турция). През първи век явно някои хора от този район приели християнството. (Деяния 2:9) В началото на XX век обаче нещата били коренно различни.

Първо бежанец, после сирак

Няколко месеца след като съм се родил през 1922 г. родителите ми били принудени да избягат в Гърция поради етнически конфликт. Те изпаднали в паника и единственото, което взели със себе си, съм бил аз, тяхното бебе на няколко месеца. След като преживели жестоки страдания, когато накрая стигнали в село Кириа, близо до Драма (северна Гърция), те били в окаяно състояние.

Когато бях на четири години и след като се беше родил по–малкият ми брат, татко почина. Той беше само на двайсет и седем години, но ужасните и мъчителни условия през онези години го съсипаха. Майка ми също изстрада много и скоро след това и тя почина. С брат ми останахме без нищо. Изпращаха ни от едно сиропиталище в друго и когато станах на дванайсет години, бях изпратен в дом за сираци в Солун, където получих обучение за механик.

 Израснах сред студените и негостоприемни стени на сиропиталищата и често се питах защо някои хора трябва да понасят толкова много страдания и несправедливости. Задавах си въпроса защо Бог позволява съществуването на такива печални условия. В часовете по вероучение ни учеха, че Бог е всемогъщ, но не ни даваха някакво разумно обяснение защо злото съществува и е толкова широко разпространено. Често се повтаряше, че гръцката православна църква е най–добрата религия. Когато попитах защо не всеки е православен, след като православието е най–добрата религия, не получих задоволителен отговор.

Все пак учителят ни дълбоко уважаваше Библията и така в съзнанието ни се запечата това, че тя е свещена книга. Директорът на сиропиталището имаше подобно отношение към Библията, но незнайно защо се въздържаше от участие в религиозните служби. Когато попитах защо е така, ми казаха, че той преди изучавал със Свидетелите на Йехова — религия, за която не бях чувал дотогава.

Бях на седемнайсет години, когато завърших образованието си в сиропиталището в Солун. Вече беше започнала Втората световна война и Гърция беше окупирана от нацистите. По улиците хората умираха от глад. Избягах в провинцията, за да оцелея, и работех на полето срещу нищожно заплащане.

Намирам отговорите в Библията

През април 1945 г. се върнах в Солун и тогава ме посети сестрата на един мой приятел от детството, с когото бяхме живели заедно в много от сиропиталищата. Сестра му Пасхалия ми каза, че брат ѝ е изчезнал и ме попита дали знам нещо за него. По време на разговора тя спомена, че е Свидетелка на Йехова и накратко говори за това, че Бог се интересува от хората.

Аз бях огорчен и имах много възражения срещу онова, което тя ми каза. Защо трябваше от малък да понасям толкова страдания? Защо останах сирак? Къде е Бог точно когато имаме най–голяма нужда от него? Тя отговори: „Сигурен ли си, че Бог е виновен за всичко това?“ С помощта на своята Библия тя ми показа, че Бог не причинява страданията на хората. Това ми помогна да разбера, че Създателят обича хората и скоро ще подобри условията в света. Тя използва стихове като Исаия 35:5–7 и Откровение 21:3, 4, за да ми покаже, че скоро войните, размириците, болестите и смъртта ще бъдат премахнати, а верните хора ще живеят вечно на земята.

Намирам си грижовно семейство

Разбрах, че братът на Пасхалия е бил убит в престрелка между партизански отряди. Посетих членовете на семейството ѝ, за да ги утеша, но по–скоро те бяха тези, които ми дадоха утеха от Светото писание. След време ги посетих отново, за да науча още утешителни мисли от Библията и не след дълго станах част от малката група Свидетели на Йехова, които се събираха тайно, за да изучават и да се покланят на Бога. Бях решен да продължа да се събирам с тях, независимо от това, че бяха забранени в страната.

Сред тази група смирени християни намерих сърдечната и любеща семейна атмосфера, която ми беше липсвала дотогава. Те ми оказаха духовната подкрепа и помощ, от която отчаяно се нуждаех. В тяхно лице открих самопожертвувателни и загрижени приятели, които бяха готови да ми помагат и да ме утешават. (2 Коринтяни 7:5–7) Което е още по–важно, те ми помогнаха да се приближавам до Йехова, когото вече чувствах като свой любещ небесен Баща. Особено ме привличаха неговите качества, като любов, състрадание и дълбока загриженост. (Псалм 23:1–6) Най–после си намерих духовно семейство и любещ Баща! Това наистина стопли сърцето ми! Не след дълго бях подтикнат да се отдам на Йехова и през септември 1945 г. се покръстих.

Като посещавах християнските събрания, не само придобивах все повече познание, но и вярата ми ставаше все по–силна.  Тъй като до мястото на събранието нямаше превоз, с други братя и сестри ходехме пеша шест километра и половина от нашето село до там, като по пътя водехме незабравими разговори на духовни теми. В края на 1945 г. научих, че съществува възможност да участвам в целодневната проповедна дейност и станах пионер. Беше изключително необходимо да поддържам здрави взаимоотношения с Йехова, тъй като скоро вярата и лоялността ми щяха да бъдат изпитани до краен предел.

Противопоставянето постига обратен ефект

Полицията често нахлуваше на местата, където се събирахме, и заплашваше със смърт. Поради гражданската война, която по онова време бушуваше в Гърция, в страната беше обявено военно положение. Бунтовнически отряди се нападаха взаимно с жестока омраза. Духовенството се възползваше от положението и караше властите да смятат, че ние сме комунисти и ги подтикваше да ни преследват ожесточено.

В продължение на две години ни арестуваха многократно и шест пъти ни осъждаха, като някои от присъдите бяха дори до четири месеца затвор. Затворите обаче вече бяха пълни с политически затворници, така че ни освобождаваха. Използвахме тази неочаквана свобода, за да проповядваме, но скоро след това отново бяхме арестувани — три пъти за една седмица. Знаехме, че много от братята ни бяха изпращани на заточение на пусти острови. Дали вярата ми щеше да е достатъчно силна, така че да устоя на такова изпитание?

Условията станаха изключително трудни, когато трябваше да се явявам всеки ден на полицейска проверка. За да ме държат под наблюдение, властите ме изпратиха в село Евозмос близо до Солун, където имаше полицейско управление. Взех си една стая под наем наблизо и започнах работа по къщите като занаятчия и лъсках медни съдове, за да се издържам. Този занаят ми помагаше да стигам лесно до домовете на хората, без това да буди подозрение у полицията, и така можех да пионерствам в околните села. В резултат на усилията ми много хора чуха добрата новина и някои от тях откликнаха благоприятно. След време над десет от тях станаха отдадени служители на Йехова.

В осем затвора за десет години

До края на 1949 г. бях под полицейско наблюдение, а след това се върнах в Солун и имах голямо желание да продължа целодневната си служба там. Точно когато си мислех, че изпитанията са свършили, през 1950 г. неочаквано получих повиквателна да служа в армията. Тъй като бях решен да остана неутрален като християнин, аз твърдо отказах да ‘се уча на война’. (Исаия 2:4) Това доведе до дълга и мъчителна обиколка из някои от най–ужасните затвори в Гърция.

Първоначално бях в град Драма. Още през първите няколко седмици, когато бях затворен там, новобранците започваха обучението си по стрелба. Един ден ме заведоха на стрелбището. Един от офицерите ме караше да взема пистолета от ръката му и ми нареди да стрелям. Аз отказах и той започна да стреля по мене. Когато другите офицери разбраха, че няма да отстъпя, започнаха да ме удрят ожесточено с юмруци. Те палеха цигари и ги гасяха в дланите ми. След това ме хвърлиха  в карцера за три дни. Болката от изгарянията беше много силна и имах белези по ръцете си много години след това.

Преди да ме изправят пред съда, ме прехвърлиха в един военен лагер в Ираклио (Крит). Там ме биха жестоко, за да пречупят лоялността ми. Страхувах се, че ще се поддам на натиска и затова се молех горещо на своя небесен Баща да ми дава сили. Спомнях си думите, записани в Йеремия 1:19: „Те ще воюват против тебе, но няма да ти надвият; защото Аз съм с тебе, за да те избавям, казва Господ.“ „Божият мир“ ми даваше спокойствие. Разбрах колко мъдро е да се уповаваме изцяло на Йехова. (Филипяни 4:6, 7; Притчи 3:5)

След това се проведе съдебен процес и бях осъден на доживотен затвор. На Свидетелите на Йехова се гледаше като на най–големите „врагове на държавата“. Започнах да излежавам присъдата си в криминалния затвор в Итседин, който се намира извън Ханя, където бях изолиран в единична килия. Итседин е древна крепост и килията ми беше пълна с плъхове. Увивах се от глава до пети с едно старо одеяло, така че плъховете да не се допират до тялото ми, когато пълзят по мене. Разболях се тежко от пневмония. Лекарят каза, че трябва да седя на слънце, и така можех да разговарям с много затворници на двора. Състоянието ми обаче се влоши и след като получих обилен кръвоизлив в белите дробове, ме прехвърлиха в болницата в Ираклио.

Духовното ми семейство от събратя по вяра отново беше до мене, когато се нуждаех от него. (Колосяни 4:11) Братята в Ираклио идваха при мене редовно, за да ме утешават и насърчават. Казах им, че ми трябва литература, за да свидетелствам на онези, които проявяваха интерес. Те ми донесоха куфар с двойно дъно, в който можех безопасно да крия литературата. Само колко е голяма радостта ми, че по време на престоя ми в различните затвори успях да помогна на поне шестима затворници да станат истински християни.

Междувременно войната вече беше свършила и присъдата ми беше намалена на десет години затвор. Остатъка от присъдата си излежавах в затворите в Ретимно, Йеди Куле и Касандра. След като прекарах почти десет години в осем затвора, бях освободен и се върнах в Солун, където християнските ми братя ме приеха сърдечно.

Духовно благополучие сред християнското братство

Свидетелите в Гърция вече имаха относителна свобода на поклонението.  Веднага използвах това, за да продължа с целодневната служба. Скоро след това получих и още една благословия, когато се запознах с Катина, вярна християнка, която обичаше Йехова и беше много активна в проповедната дейност. Оженихме се през октомври 1959 г. Раждането на дъщеря ни Агапи, както и това, че вече имах свое християнско семейство, също много ми помогна да превъзмогна тежките последствия от живота ми като сирак. И тримата бяхме щастливи най–вече за това, че можем да служим на нашия любещ небесен Баща, Йехова, и да чувстваме неговата закрила и грижа. (Псалм 5:11)

Наложи се да прекратя пионерската си служба поради обстоятелства, които не зависеха от мене, но подкрепях жена си, докато тя продължаваше с целодневната служба. Много значимо събитие в моя живот беше международният конгрес на Свидетелите на Йехова в Нюрнберг (Германия) през 1969 г. Подадох молба за паспорт, за да мога да пътувам до там. Когато съпругата ми отиде до полицейското управление, за да попита защо вече повече от два месеца не получавам паспорт, служителят извадил една дебела папка от чекмеджето и казал: „Искате този човек да получи паспорт, за да привлича и хората в Германия към своята религия? Няма да стане! Той е опасен човек.“

С помощта на Йехова и на някои братя бях включен в един групов паспорт и така беше възможно да посетя този чудесен конгрес. Най–високият брой на присъстващите беше 150 000 души и ясно виждах как духът на Йехова ръководи и обединява това духовно международно семейство. След време щях да изпитам в още по–голяма степен колко ценно е християнското братство.

През 1977 г. моята любима съпруга и вярна другарка почина. Правех всичко по силите си да възпитавам дъщеря си според принципите от Библията. Но не бях оставен сам в това. Моето духовно семейство отново ми се притече на помощ. Винаги ще съм признателен за подкрепата на братята през тези трудни времена. Някои от тях дори се преместиха за известно време у дома, за да се грижат за дъщеря ми. Никога няма да забравя тяхната себеотрицателна любов. (Йоан 13:34, 35)

Агапи порасна и се омъжи за един брат на име Илиас. Двамата имат четирима синове и всички те са в истината. През последните години на няколко пъти получавах удар и здравето ми доста се влоши. Дъщеря ми и семейството ѝ се грижат добре за мене. Независимо от лошото ми здраве имам много причини за радост. Спомням си времето, когато в целия Солун имаше само стотина братя, които се събираха тайно в частни домове. Сега в този район има около пет хиляди пламенни Свидетели. (Исаия 60:22) На конгресите млади братя идват при мене и ме питат: „Помниш ли как идваше да носиш списания у дома?“ Въпреки че родителите им може би не четели списанията, децата ги четели и напреднали духовно!

Като гледам растежа в организацията на Йехова, се уверявам, че си е заслужавало да издържа всички тези изпитания. Винаги казвам на внуците си и на други младежи да помнят своя небесен Баща в младостта си и той никога няма да ги остави. (Еклисиаст 12:1) Йехова беше верен на обещанието си и стана за мене ‘Баща на сирачетата’. (Псалм 68:5) Въпреки че като малък останах сирак, след време си намерих любещ Баща!

[Снимка на страница 22]

Работех като готвач в затвора в Драма

[Снимка на страница 23]

С Катина на сватбата ни през 1959 г.

[Снимка на страница 23]

Конгрес в гората близо до Солун в края на 60–те години на миналия век

[Снимка на страница 24]

С дъщеря ни през 1967 г.