Биографичен разказ

Макар и немощен, съм силен

РАЗКАЗАНО ОТ ЛЕОПОЛД ЕНГЛАЙТНЕР

Есесовският офицер извади пистолета си, допря го до главата ми и попита: „Готов ли си да умреш? Ще дръпна спусъка, защото ти наистина си безнадежден случай.“ „Готов съм“, отговорих, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. Стегнах се, затворих очи и зачаках да дръпне спусъка, но нищо не се случи. „Твърде глупав си, дори за да умреш!“, изкрещя той и махна пистолета от слепоочието ми. Как обаче се озовах в тази опасна ситуация?

РОДЕН съм на 23 юли 1905 г. в град Айген Фоглхуб, сгушен в австрийските Алпи. Баща ми работеше в дъскорезница, а майка ми беше дъщеря на местен фермер. Аз бях най–големият им син. Родителите ми бяха бедни, но трудолюбиви хора. Ранните си години прекарах в Бад Ишл, близо до Залцбург, заобиколен от живописни езера и изумителни планински върхове.

Като дете, често размишлявах за несправедливостите в живота, не само защото семейството ми беше бедно, но също и заради гръбначното изкривяване, което имах по рождение. Беше почти невъзможно за мене да стоя изправен поради болките в гърба, причинени от това увреждане. В училище бях освободен от часовете по физическо и така станах обект на подигравките на моите съученици.

В края на Първата световна война, малко преди да навърша четиринайсет години, реших, че е време да си потърся работа и така да избягам от бедността. Постоянно изпитвах ужасен глад и се чувствах отпаднал от високата температура,  причинена от испанския грип, който беше отнел живота на милиони хора. „За какво ни е слаб човек като тебе?“ — това беше начинът, по който повечето фермери отговаряха на молбата ми за работа. Въпреки това един добродушен фермер се съгласи да ме наеме.

Развълнуван от любовта на Бога

Макар че майка беше ревностна католичка, рядко ходех на църква, тъй като баща ми беше толерантен в това отношение. Колкото до мене, бях объркан от поклонението пред идоли, разпространено толкова широко в римокатолическата църква.

Веднъж през октомври 1931 г. един приятел ме покани да отидем заедно на религиозно събрание, организирано от Изследователите на Библията, както Свидетелите на Йехова бяха известни тогава. Там научих отговорите, които Библията дава на важни въпроси като „Дали поклонението на изображения е угодно на Бога?“ (Изход 20:4, 5), „Съществува ли огнен ад?“ (Еклисиаст 9:5), „Ще бъдат ли възкресени мъртвите?“ (Йоан 5:28, 29).

Най–силно впечатление ми направи това, че Бог не одобрява кръвопролитните войни, водени от човека, дори ако за тях се твърди, че са в Негово име. Научих, че „Бог е любов“ и притежава възвишено име, Йехова. (1 Йоан 4:8; Псалм 83:18) Бях развълнуван да открия, че посредством Царството на Йехова хората ще могат завинаги да живеят щастливо в един целосветски рай. Разбрах също за чудесната възможност някои несъвършени хора, които са призовани от Бога, да служат заедно с Исус в Божието небесно царство. Бях готов да дам за това Царство най–доброто, на което съм способен. Затова през май 1932 г. се покръстих и станах един от Свидетелите на Йехова. Тази стъпка изискваше смелост, като се има предвид религиозната предубеденост, която цареше по онова време в католическа Австрия.

Срещам презрение и противопоставяне

Родителите ми бяха ужасени, когато напуснах църквата, а свещеникът побърза да разгласи новината от амвона. Съседите плюеха пред краката ми, за да изразят своето презрение. Въпреки всичко бях решен да се присъединя към редиците на целодневните служители и през януари 1934 г. започнах пионерска служба.

Политическата ситуация ставаше много напрегната заради силното влияние, което нацистката партия придобиваше в нашата област. Докато бях пионер в Щирийската долина на река Енс, полицията непрекъснато беше по петите ми и поради това трябваше да бъда ‘разумен като змия’. (Матей 10:16) От 1934 до 1938 г. преследването беше станало част от моето ежедневие. Отказаха ми обезщетение за безработни, макар че нямах работа, и получих няколко присъди заради проповедната си дейност, четири от които бяха по–дълги.

Войските на Хитлер окупират Австрия

През март 1938 г. войските на Хитлер навлязоха в Австрия. За няколко дни над 90 000 души — около 2 процента от пълнолетното население — бяха арестувани и изпратени в затвори и концлагери, обвинени в противопоставяне на нацисткия режим. До известна степен Свидетелите на Йехова бяха готови за това, което предстоеше. През лятото на 1937 г. няколко членове на моя сбор изминаха с велосипеди разстоянието от 350 километра, за да присъстват на международния конгрес в Прага. Там те чули за жестокостите, на които били подложени братята ни в Германия. Беше ясно, че сега идва нашият ред.

От деня, в който войските на Хитлер нахлуха в Австрия, събранията и проповедната дейност трябваше да минат в нелегалност. През границата с Швейцария тайно се внасяше библейска литература,  но тя не беше достатъчна за всички. Затова и във Виена някои Свидетели скришом произвеждаха литература. Често служех като куриер, доставяйки духовна храна на братята.

В концлагер

На 4 април 1939 г. аз и трима други братя бяхме арестувани от Гестапо, докато чествахме в Бад Ишл Възпоменанието на Христовата смърт. Бяхме отведени с кола до полицейския участък в Линц. Това беше първото ми пътуване с автомобил, но бях твърде разтревожен, за да му се насладя. В Линц ме подложиха на серия от мъчителни разпити, но не се отказах от вярата си. Пет месеца по–късно ме изправиха пред съдия–следователя на Горна Австрия. Неочаквано наказателното дело срещу мене беше прекратено. И все пак това не беше краят на моето изпитание. Междувременно другите трима бяха изпратени в концентрационен лагер, където умряха верни до край.

На 5 октомври 1939 г., докато все още бях под арест, ми съобщиха, че ще бъда отведен в концлагера Бухенвалд в Германия. Специален влак чакаше нас, затворниците, на гарата в Линц. Товарните вагони имаха отделения, пригодени за по двама човека. С мене беше не кой да е, а бившият губернатор на Горна Австрия, д–р Хайнрих Глайснер.

С д–р Глайснер започнахме интересен разговор. Той прояви искрена загриженост за моето положение и остана шокиран, че дори по негово време Свидетелите на Йехова са срещали многобройни юридически проблеми в неговата област. Със съжаление ми каза: „Г–н Енглайтнер, не мога да променя стореното, но наистина искам да се извиня. Изглежда нашето правителство носи вина за неуспеха си да осигури справедливост. Ако някога се нуждаете от помощ, с готовност ще се опитам да направя за вас каквото е по силите ми.“ Пътищата ни отново се срещнаха след войната. Той ми помогна да получа държавна пенсия, като жертва на нацизма.

„Ще те застрелям“

На 9 октомври 1939 г. пристигнах в концлагера Бухенвалд. Скоро след това надзирателят в Бункера, лагерният затвор, беше информиран, че сред новодошлите има един Свидетел. Превърнах се в негова мишена. Той безмилостно ме преби. След като видя, че не може да ме накара да се отрека от вярата си, каза: „Ще те застрелям, Енглайтнер. Но преди да го направя, ще те оставя да напишеш на родителите си кратка бележка за сбогом.“ Мислех какви утешителни думи да им напиша, но всеки път точно когато започвах да пиша, той удряше десния ми лакът и така само драсках по листа. А той се присмиваше: „Какъв  идиот! Дори две прави линии не може да напише. Но това не го спира да чете Библията, нали?“

След това извади пистолета си, допря го до главата ми и ме увери, че ще дръпне спусъка, както разказах за това в началото. После ме натика в една малка претъпкана килия. Трябваше да прекарам нощта прав. Но и без това нямаше да мога да заспя, защото цялото тяло ме болеше. „Не си струва да умреш за някаква си глупава религия“ — тези думи бяха единствената „утеха“, която другите затворници можеха да ми дадат. От съседната килия д–р Глайснер беше чул за случилото се и замислено каза: „Преследването срещу християните отново показва грозното си лице.“

През лятото на 1940 г. на всички затворници беше наредено в неделя да се явят на работа в кариерата, въпреки че обикновено този ден беше почивен. Причината за това наказание беше „лошото поведение“ на някои от затворниците. Наредиха ни да носим големи камъни от кариерата до лагера. Двама затворници се опитаха да сложат на гърба ми един огромен камък, от чиято тежест почти паднах на земята. В този момент съвсем неочаквано на помощ дойде Артур Рьодл, страховитият Лагерфюрер, комендантът на лагера. Виждайки мъчителните ми усилия да нося камъка, той каза: „Никога няма да стигнеш до лагера с този камък на гръб! Веднага го пусни на земята!“ Това беше заповед, която изпълних с облекчение. Тогава Рьодл посочи един много по–малък камък, казвайки: „Вдигни този и го занеси в лагера. Ще ти е по–лесно да го носиш!“ След това, обръщайки се към нашия надзирател, нареди: „Нека Изследователите на Библията се върнат по бараките. За днес работиха достатъчно!“

В края на всеки работен ден винаги се радвах да бъда заедно с духовното си семейство. Имахме уредби за разпространение на духовна храна. Някой брат пишеше стих от Библията на парче хартия и след това го даваше на другите. Също така в лагера тайно беше внесена Библия. Тя беше разшита и разделена на отделни книги. За три месеца ми беше поверена книгата на Йов. Криех я в чорапите си. Разказът за Йов ми помогна да остана лоялен.

Най–накрая на 7 март 1941 г. зедно с други затворници бях прехвърлен в концлагера Нидерхаген. С всеки изминал ден състоянието ми се влошаваше. Един път наредиха на мене и на двама други братя да съберем инструментите в щайги. След като направихме това, заедно с друга група затворници тръгнахме обратно към бараките. Един есесовец забеляза, че изоставам. Това така го разяри, че без предупреждение грубо ме ритна в гръб и сериозно ме нарани. Въпреки ужасната болка, на другия ден пак бях на работа.

 Неочаквано освободен

През април 1943 г. концлагерът Нидерхаген беше евакуиран. Тогава бях прехвърлен в лагера на смъртта в Равенсбрюк. После през юни 1943 г. неочаквано ми беше предоставена възможност да напусна концентрационния лагер. Този път излизането ми не беше с условие официално да се отрека от вярата си. Единствено трябваше да се съглася до края на живота си да работя принудително в една ферма. Бях готов на това, за да избегна ужаса на лагера. Отидох при лагерния лекар за последен преглед. Изненадан да ме види, той възкликна: „Нали все още си от Свидетелите на Йехова!“ „Точно така, хер доктор“, отговорих му аз. „Е, в такъв случай не виждам защо трябва да те пускаме. От друга страна ще е такова облекчение да се отървем от окаяно същество като тебе.“

Това изказване не беше преувеличено. Здравословното ми състояние наистина беше окаяно. На места кожата ми беше изпохапана от въшки, от побоищата бях оглушал с едното ухо, а цялото ми тяло беше покрито с възпалени гнойни рани. След 46 месеца лишение, непрекъснат глад и насилствен труд тежах само 28 килограма. В това състояние напуснах Равенсбрюк на 15 юли 1943 г.

С влак, без никой да ме пази, бях изпратен обратно в родния си град, а после се явих в главното управление на Гестапо в Линц. Служителят ми даде документите за напускане и ме предупреди: „Ако си мислиш, че те пускаме, за да продължаваш с нелегалната си дейност, жестоко се лъжеш! Бог да ти е на помощ, ако отново те хванем да проповядваш.“

Най–после си бях вкъщи! Майка ми не беше променила нищо в стаята ми откакто бях арестуван на 4 април 1939 г. Дори Библията ми стоеше отворена на масата до леглото ми! Коленичих и казах една искрена молитва на благодарност.

Скоро бях изпратен да работя в една планинска ферма. Фермерът, един приятел от детинство, дори ми даваше малка заплата, въпреки че не беше длъжен да прави това. Преди войната този приятел ми беше разрешил да скрия малко библейска литература в къщата му. Радвах се, че мога добре да използвам този малък склад с литература, за да укрепна духовно. Всичките ми нужди бяха удовлетворени и бях решен да остана във фермата, докато свърши войната.

Укривам се в планината

И все пак тези спокойни дни на свобода не продължиха задълго. В средата на август 1943 г. ми беше наредено да се явя при военния доктор за медицински преглед. Отначало той определи, че поради състоянието на гърба ми не съм годен за редовна служба. Но след една седмица същият този лекар си промени становището: „Годен за редовна служба на фронтовата линия.“ За известно време военните бяха изгубили следите ми, но на 17 април 1945 г., малко преди края на войната, ме откриха. Бях призован за военна служба на фронтовата линия.

Взех малко дрехи и храна, а също и една Библия, и потърсих убежище в близките планини. Отначало можех да спя на открито, но после времето се влоши и натрупа половин метър сняг. Мокър до кости, стигнах до една планинска колиба, намираща се на 1200 метра надморска височина. Треперейки, запалих камината и успях да се стопля и да изсуша дрехите си.  От изтощение заспах на пейката до камината. Не след дълго обаче се събудих от остра болка. Бях се подпалил! Претъркулих се на пода, за да изгася пламъците. Целият ми гръб се покри с мехури.

С риск да бъда хванат, преди зазоряване се промъкнах обратно в планинската ферма, но жената на фермера беше толкова изплашена, че ме отпрати, казвайки, че са пуснали хайка след мене. Затова отидох при родителите си. В началото дори и те не искаха да ме приемат, но после ми позволиха да спя в плевнята, а майка ми се погрижи за раните ми. Те обаче бяха толкова притеснени от моето присъствие, че след два дни реших, че ще е най–добре отново да се скрия в планината.

На 5 май 1945 г. се събудих от силен шум. Видях да прелитат ниско съюзнически самолети. В този момент разбрах, че режимът на Хитлер е свален! Духът на Йехова ми беше дал сили да издържа това невероятно изпитание. Усетих истинността на думите, записани в Псалм 55:22, които толкова много ме утешаваха от началото на моите трудности. Бях ‘възложил грижите си на Йехова’ и макар че бях физически слаб, той ме подкрепяше като вървях през „долината на мрачната сянка“. (Псалм 23:4)

Силата на Йехова „в немощ се показва съвършена“

След войната нещата постепенно се нормализираха. В началото работех като наемен работник в планинската ферма на моя приятел. Едва след като американските окупационни части се намесиха през април 1946 г., бях освободен от доживотното си задължение да изпълнявам принудителен земеделски труд.

В края на войната братята в Бад Ишл и околностите започнаха редовно да провеждат събрания и да проповядват с подновени сили. Беше ми предложена работа като нощен пазач в една фабрика и така можех да продължа с пионерската служба. Накрая се устроих в района на Санкт Волфганг и през 1949 г. се ожених за Терезиа Курц, която имаше дъщеря от предишен брак. Прекарахме заедно 32 години, докато през 1981 г. моята скъпа съпруга почина. Грижех се за нея повече от седем години.

След смъртта на Терезиа продължих с пионерската служба, което ми помогна да преодолея силното чувство на загуба. Сега служа като пионер и старейшина в моя сбор в Бад Ишл. Понеже съм прикован към инвалидна количка, предлагам библейска литература и разговарям с хората за надеждата на Царството в парка в Бад Ишл или пред дома си. Приятните библейски разговори са източник на голяма радост за мене.

Поглеждайки назад, мога да потвърдя, че ужасните страдания, които се наложи да изтърпя, не ме озлобиха. Разбира се, имаше моменти, когато се чувствах съкрушен заради изпитанията. Но силната ми връзка с Йехова ми помогна да преодолея тези трудности. Думите, които Господарят казал на Павел — „силата Ми в немощ се показва съвършена“, се оказаха верни и в моя случай. Сега, когато съм почти на 100 години, мога да се присъединя към думите на апостол Павел: „Намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен.“ (2 Коринтяни 12:9, 10)

[Снимки на страница 25]

Арестуван от Гестапо, април 1939 г.

Обвинителният акт на Гестапо, май 1939 г.

[Източник]

Both images: Privatarchiv; B. Rammerstorfer

[Снимка на страница 26]

Близките планини осигурили убежище

[Информация за източника на снимката на страница 23]

Foto Hofer, Bad Ischl, Austria