Биографичен разказ

Издържам на изпитанията като войник на Христос

РАЗКАЗАНО ОТ ЮРИЙ КАПТОЛА

„Сега вече съм убеден, че наистина имаш вяра!“ Тези думи дойдоха от неочакван източник — от един офицер в съветската армия — и бяха много насърчителни в този момент. Очакваше ме дългогодишна присъда и се бях молил настоятелно на Йехова за неговата подкрепа. Предстоеше ми дълга борба, в която имах нужда от издръжливост и решителност.

РОДЕН съм на 19 октомври 1962 г. и израснах в западна Украйна. В годината, в която съм се родил, баща ми, който също се казваше Юрий, се запознал със Свидетелите на Йехова. Не след дълго той станал първият служител на Йехова в селото ни. Дейността му не останала незабелязана от властите, които се противопоставяли на Свидетелите на Йехова.

Повечето от съседите ни обаче уважаваха родителите ми поради християнските им качества и загрижеността им към другите. Родителите ми се възползваха от всяка възможност да внедряват в трите ми сестри и в мене любов към Бога от най–ранна възраст и това ми помогна да се справя с многото предизвикателства, с които се сблъсквах в училище. Едно от изпитанията беше изискването всеки ученик да носи значката на Ленинските октомврийчета. Поради християнския си неутралитет аз не я носех и се отличавах от останалите. (Йоан 6:15; 17:16)

Когато бях в трети клас, всички ученици трябваше да се присъединят към Комунистическата пионерска организация. Един ден изведоха нашия клас в двора  на училището за церемонията по приемането ни в организацията. Страхувах се, защото очаквах да ми се подиграват и да ме обиждат. Всички освен мене си бяха донесли новите пионерски връзки и учениците се бяха наредили в дълга редица пред директора, учителите и по–големите ученици. Когато казаха на по–големите ученици да завържат връзките на вратовете ни, аз наведох глава и гледах надолу, надявайки се никой да не ме забележи.

Изпратен в отдалечени затвори

Когато бях осемнайсетгодишен, ме осъдиха на три години затвор поради това, че спазвах християнски неутралитет. (Исаия 2:4) Първата година бях в град Трудовойе, Виницка област (Украйна). Там имаше около трийсет Свидетели на Йехова. Разделиха ни по двама и ни изпратиха в различни трудови групи, защото властите не желаеха Свидетелите да общуват помежду си.

През август 1982 г. с един друг Свидетел, Едуард, бяхме изпратени с влак заедно с други затворници в северен Урал. В продължение на осем дни понасяхме големи горещини, а и вагоните бяха претъпкани с хора. Накрая пристигнахме в затвора в Соликамск (Пермска област). Едуард беше разпределен в друга килия. След две седмици ме заведоха още по̀ на север до Велс (в района на Красновишерск).

Транспортното средство, с което трябваше да пътуваме, пристигна посред нощ и наоколо цареше пълен мрак. Въпреки това един офицер нареди на всички в нашата група да прекосят реката с лодка. Не се виждаше нито реката, нито лодката! Все пак опипом потърсихме лодката и накрая се препънахме в нея. Макар че бяхме уплашени, успяхме да преминем реката. Когато стигнахме до отсрещния бряг, се запътихме към една светлинка, която се виждаше на близкия хълм. Там имаше няколко палатки, които щяха да бъдат новият ни дом. Палатката, в която живеех, беше сравнително голяма и я делях с още около трийсет затворници. През зимата трябваше да издържаме на ниски температури, които понякога стигаха до –40^оС, а палатката ни съвсем не беше топла и уютна. Повечето от затворниците сечаха дървета, а аз строях бараки за затворниците.

Духовната храна достига отдалеченото ни жилище

Бях единственият Свидетел в лагера, но Йехова не ме изостави. Един ден пристигна колет от майка ми, която още живееше в западна Украйна. Когато пазачът го отвори, първото нещо, което видя, беше една малка Библия. Той я взе и започна да я прелиства. Опитвах се да измисля какво да кажа, за да не ми бъде конфискувано това духовно съкровище. „Какво е това?“ — попита грубо пазачът. Преди да успея да измисля какво да отговоря, един инспектор, който стоеше наблизо, отвърна: „А, това е речник.“ Аз си замълчах. (Еклисиаст 3:7) Инспекторът претърси колета и след това ми го даде заедно с ценната Библия. Бях толкова щастлив, че го почерпих с малко ядки, които бяха пристигнали с колета. Когато получих тази пратка, се уверих, че Йехова не ме е забравил. Той ми помагаше щедро и се грижеше за духовните ми нужди. (Евреи 13:5)

Не преставам да проповядвам

След няколко месеца изненадващо пристигна писмо от един християнски брат, затворен на около 400 километра от мястото, където живеех. Той ме молеше да намеря един човек, който е проявил интерес и вероятно е в моя лагер. Не беше разумно да се пише такова открито писмо, защото кореспонденцията ни се проверяваше. Не беше чудно, че един офицер ме извика в офиса си и строго ме предупреди да не проповядвам. След това ми нареди да подпиша документ, с който  заявявам, че ще престана да споделям вярванията си с другите. Отговорих, че не разбирам защо трябва да подписвам такъв документ, след като всички вече знаеха, че съм Свидетел на Йехова. Казах му, че другите затворници ме питат защо съм в лагера. Как трябва да им отговарям? (Деяния 4:20) Офицерът разбра, че не може да ме сплаши, затова реши да ме премести. Бях изпратен в друг лагер.

Преместиха ме на около 200 километра от там, в село Вая. Надзирателите в новия лагер уважиха християнската ми позиция и ми дадоха работа, която не е свързана с военните. Отначало работих като дърводелец, а после като електротехник. Но и този вид работа криеше предизвикателства. Веднъж ми казаха да взема инструментите и да отида в партийния клуб в селото. Войниците там се зарадваха, като ме видяха. Имаха проблем с лампите, осветяващи различни военни символи. Искаха да им помогна да ги поправим, защото трябваше да са готови за ежегодното честване на Деня на червената армия. След като обмислих в молитва какво да направя, им казах, че не мога да върша такава работа. Дадох им инструментите и си тръгнах. Докладваха за мене на заместник–директора и за моя изненада той изслуша обвиненията срещу мене и заяви: „Уважавам постъпката му. Той е принципен човек.“

Насърчение от неочакван източник

На 8 юни 1984 г., след точно три години в затвора, бях освободен. Когато се върнах в Украйна, трябваше да се регистрирам в милицията като бивш затворник. Служителите там ми казаха, че след шест месеца ще бъда извикан отново пред съда, затова е по–добре да напусна областта. Така че напуснах Украйна и след време си намерих работа в Латвия. Известно време имах възможността да проповядвам и да се събирам с малката група Свидетели, които живееха в столицата Рига и в околностите. Но само след една година отново бях извикан за военна служба. В офиса на наборната комисия казах на офицера, че и преди съм отказвал военна служба. Той в отговор изкрещя: „Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Да те видим какво ще кажеш на подполковника!“

Заведе ме в една стая на втория етаж, където подполковникът седеше зад дълга маса. Той ме изслуша внимателно, докато обяснявах позицията си, и след това ми каза, че имам още време да преосмисля решението си, преди да се изправя пред наборната комисия. Когато си тръгнахме от офиса на подполковника, офицерът, който преди ми се беше скарал, призна: „Сега вече съм убеден, че наистина имаш вяра!“ Когато се явих пред военната комисия, отново потвърдих неутралната си позиция и ме освободиха за известно време.

По това време живеех в едно общежитие. Една вечер се почука леко на вратата. Когато отворих, пред мене стоеше един господин с костюм и с куфарче в ръка.  Той се представи с думите: „Аз съм от Държавна сигурност. Разбрах, че имате някои затруднения и че ще бъдете изправен пред съда.“ Отговорих: „Да, така е.“ Господинът продължи: „Можем да ви помогнем, ако се съгласите да работите за нас.“ Аз заявих: „Не, в никакъв случай. Решен съм да остана лоялен на християнските си убеждения.“ Мъжът си тръгна, без да се опитва повече да ме убеждава.

Отново проповядвам в затвора

На 26 август 1986 г. Народният съд в Рига ме осъди на четири години принудителен труд и бях отведен в Централния затвор в Рига. Затвориха ме в огромна килия с още четирийсет затворници и аз се опитвах да проповядвам на всеки един от тях. Някои твърдяха, че вярват в Бога, а други само се присмиваха. Направи ми впечатление, че мъжете се бяха разделили на групички и след две седмици водачите на тези групички ми заявиха, че тъй като не се съобразявам с неписаните им правила, нямам право да проповядвам. Обясних им, че съм затворен точно поради това, че живея според различни закони.

Продължих да проповядвам предпазливо и открих няколко души, които проявяваха интерес към духовните неща. С четирима от тях имах възможността да изучавам. По време на нашите разговори те си записваха основните библейски учения. След няколко месеца бях изпратен в строго охранявания лагер във Валмиера, където работих като електротехник. Там можах да изучавам Библията с един друг електротехник, който четири години по–късно стана Свидетел на Йехова.

На 24 март 1988 г. ме преместиха в друг лагер. Това се оказа голяма благословия, защото там имах повече свобода. Възложиха ми да работя на различни строителни обекти и постоянно търсех възможности да проповядвам. Често бях извън лагера и проповядвах до късно вечерта, но никога след това не съм имал проблеми.

Йехова благослови усилията ми. В района живееха няколко Свидетели, но в самия град, където бях аз, имаше само една по–възрастна сестра — Вилма Круминя. Със сестра Круминя започнахме много библейски изучавания с млади хора. От време на време идваха братя и сестри от Рига, за да участват в проповедната служба с нас, а понякога идваха и някои редовни пионери чак от Ленинград (сега Санкт Петербург). С помощта на Йехова започнахме няколко библейски изучавания и скоро започнах да служа като пионер, отделяйки по деветдесет часа в проповедната дейност всеки месец.

На 7 април 1990 г. делото ми трябваше да бъде преразгледано в Народния съд във Валмиера. Когато започна разглеждането на делото, познах прокурора. С този млад мъж бяхме разговаряли преди върху Библията! Той също ме позна и се усмихна, но не каза нищо. Спомням си какво ми каза съдията в този ден: „Юрий, взетото преди четири години решение да бъдеш затворен, е било незаконно. Не е трябвало да те осъждат.“ Ето че изведнъж се оказах свободен!

Войник на Христос

През юни 1990 г. трябваше отново да се явя пред наборната комисия, за да получа разрешение за пребиваване в Рига. Това беше същият офис със същата дълга маса, където преди четири години бях заявил на подполковника, че няма да служа като войник. Този път той се изправи, стисна ръката ми и каза: „Срамота е, че трябваше да преживеете всичко това. Съжалявам, че се получи така.“

 Отговорих му: „Аз съм войник на Христос и трябва да живея съответно на това. С помощта на Библията и вие можете да имате онова, което Христос обещал на последователите си — щастлив живот и вечно бъдеще.“ (2 Тимотей 2:3, 4) Полковникът отговори: „Наскоро си купих Библия и сега я чета.“ Носех книгата „Ти можеш да живееш завинаги в рай на земята“ a. Отворих я на главата, в която се разглежда белегът за последните дни, и му показах как библейските пророчества се отнасят за наши дни. Той отново ми стисна ръката с голяма признателност и ми пожела успех в дейността.

По онова време нивите в Латвия наистина бяха бели за жетва. (Йоан 4:35) През 1991 г. започнах да служа като старейшина в сбора. В цялата страна имаше само двама старейшини! След една година единственият сбор в Латвия се раздели на две — латвийски сбор и руски сбор. Имах привилегията да служа заедно с руския сбор. Растежът беше толкова голям, че на следващата година сборът ни се раздели на три! Като гледам назад, виждам ясно как Йехова сам привличаше овцете си в своята организация.

През 1998 г. получих назначение като специален пионер в Елгава, град на четирийсет километра югозападно от Рига. Същата година бях един от първите братя в Латвия, които получиха покана да посетят Училището за подготовка на служители на руски език в Солнечное, близо до Санкт Петербург. Докато бях на това училище осъзнах колко е важно да имаме любеща нагласа спрямо хората, за да имаме успех в службата. Онова, което ми направи най–силно впечатление, дори повече от всичко, което учехме в училището, бяха любовта и вниманието, които бетеловото семейство и нашите преподаватели проявяваха към нас.

Друго важно събитие в живота ми беше това, че през 2001 г. се ожених за една мила християнка, Карина. Тя се присъедини към мене в специалната целодневна служба и всеки ден съм много насърчен, когато виждам съпругата ми да се връща от служба толкова щастлива. Наистина, да служиш на Йехова носи голяма радост. Трудностите по време на комунистическия режим ме научиха да разчитам напълно на него. Никоя жертва не е прекалено голяма за онези, които искат да запазят приятелството си с Йехова и да подкрепят върховенството му. Да помагам на другите да учат за Йехова придаде смисъл на моя живот. За мене е голяма чест да служа на Йехова като „добър войник Исус Христов“. (2 Тимотей 2:3)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 10]

Бях осъден на четири години принудителен труд в Централния затвор в Рига

[Снимка на страница 12]

На служба с Карина