Биографичен разказ

Примерът на моите родители ме укрепваше

РАЗКАЗАНО ОТ ЯНЕЗ РЕКЕЛ

Беше 1958 година. Със съпругата ми Станка бяхме високо в планината Караванке в Алпите, на границата между Югославия и Австрия, и се опитвахме да избягаме в Австрия. Това беше опасно, тъй като въоръжените гранични патрули на Югославия бяха решени да не допуснат никой да премине границата. Както вървяхме, стигнахме до ръба на една пропаст. Със Станка никога не бяхме виждали австрийската страна на планините. Отправихме се на изток, докато стигнахме стръмен склон, покрит с камъни и чакъл. Омотахме се с брезента, който носехме, и се спуснахме по склона към неизвестното.

НЕКА ви разкажа как се озовахме в тази ситуация и как верният пример на моите родители ми помогна да остана лоялен на Йехова във време на трудности.

Израснах в Словения, днес малка страна в централна Европа, разположена в Алпите. На север граничи с Австрия, на запад — с Италия, на юг — с Хърватия, и на изток — с Унгария. Но когато родителите ми, Франц и Розалия Рекел, били родени, Словения била част от Австро–унгарската империя. В края на Първата световна война Словения станала част от нова държава, наречена Кралството на сърби, хървати и словенци. През 1929 г. името на държавата било сменено на Югославия, което буквално означава „Южна Славия“. Роден съм на 9 януари същата година, в покрайнините на село Подхом, близо до живописното Бледско езеро.

 Майка ми беше възпитана като католичка. Един от нейните чичовци беше свещеник, а три от лелите ѝ бяха монахини. Тя имаше силно желание да притежава своя Библия, да я чете и да я разбира. Баща ми обаче нямаше добро мнение за религията. Той беше отвратен от участието на религията в Голямата война от 1914–1918 г.

Научаваме истината

Известно време след войната братовчедът на майка ми Янез Брайес и съпругата му Анчка, станаха Изследователи на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова. По това време те живееха в Австрия. От 1936 г. нататък Анчка започна често да посещава майка ми. Тя ѝ донесе Библия, която майка ми веднага прочете, заедно с броеве на „Стражева кула“ и други библейски издания на словенски. Но тъй като Хитлер завзе властта над Австрия през 1938 г., Янез и Анчка се върнаха в Словения. Спомням си, че те бяха образовани, прозорливи и обичаха истински Йехова. Те често обсъждаха библейски истини с майка ми, което я подтикна да отдаде живота си на Йехова. Тя беше покръстена през 1938 г.

Майка ми причини вълнения в областта, когато престана да спазва небиблейски обичаи, като например празнуването на Коледа, когато отказа да яде кървавица и особено когато изгори всички идоли, които имахме вкъщи. Не след дълго се появи противопоставяне. Лелите на майка ми, монахините, ѝ писаха, като се опитваха да я убедят да се върне към поклонението на Мария и към църквата. Но когато тя им отговори и ги помоли да ѝ обяснят конкретни библейски въпроси, не получи никакъв отговор. Дядо ми също силно ѝ се противопоставяше. Той не беше лош човек, но беше под голям натиск от страна на роднините ни и от обществото. Затова много пъти унищожаваше библейската литература на майка ми, но Библията не докосна. Той я молеше на колене да се върне в църквата. Стигна дотам, че дори я заплаши с нож. Баща ми обаче му каза категорично, че няма да позволи да се отнасят така с нея.

Баща ми продължи да подкрепя правото на майка ми да чете Библията и да взема лични решения относно вярванията си. През 1946 г. той също беше покръстен. Виждайки как Йехова укрепва майка ми да устоява смело на страната на истината въпреки противопоставянето и как я възнаграждава за нейната вяра, бях подтикнат да развия лични взаимоотношения  с Бога. Извлякох също голяма полза от това, че майка ми редовно ми четеше на глас Библията и основаните на нея издания.

Майка ми водеше също дълги дискусии със сестра си Мария Репе и в крайна сметка двамата с леля Мария бяхме покръстени на един и същи ден в средата на юли 1942 г. Един брат дойде да изнесе кратък доклад и бяхме покръстени у нас в голямо дървено корито.

Принудителен труд по време на Втората световна война

През 1942 г., в разгара на Втората световна война, Германия и Италия превзеха Словения и си я поделиха с Унгария. Родителите ми отказаха да се присъединят към нацистката организация „Фолксбунд“. Аз отказвах да казвам „Хайл Хитлер“ в училище. Явно моят учител беше уведомил властите за това.

Качиха ни на влак, който да ни откара до една крепост близо до Хютенбах (Бавария), която беше използвана като трудов лагер. Баща ми уреди да работя и живея при семейството на местния хлебар. Тогава се научих на този занаят, което по–късно се оказа много полезно. След време останалата част от моето семейство (включително леля Мария и нейното семейство) бяха прехвърлени в лагера в Гунценхаузен.

В края на войната възнамерявах заедно с една група да пътувам до мястото, където бяха родителите ми. Вечерта преди да замина, неочаквано дойде баща ми. Не знам какво щеше да стане с мене, ако бях отишъл с групата, тъй като всички в нея бяха съмнителни хора. Отново изпитах любещата грижа на Йехова в това, че използваше родителите ми да ме защитава и обучава. С баща ми вървяхме три дни, за да се срещнем с цялото семейство. До юни 1945 г. всички се бяхме прибрали вкъщи.

След войната комунистите под водачеството на президента Йосип Броз Тито дойдоха на власт в Югославия. Така ситуацията за Свидетелите на Йехова си остана трудна.

През 1948 г. дойде един брат от Австрия и ние го поканихме у нас. Навсякъде, където той отиваше, полицията го следеше и арестуваше братята, които беше посетил. Баща ми също беше арестуван за това, че го е приел в дома си и че не е съобщил за него в полицията. Вследствие на това той беше две години в затвора. Този период беше труден за майка ми не само защото баща ми го нямаше, но и защото тя знаеше, че на двамата с по–малкия ми брат ни предстоеше да се сблъскаме с въпроса за неутралитета.

В затвор в Македония

През ноември 1949 г. получих повиквателна заповед за военна служба. Отидох да се представя и да обясня, че съвестта ми не ми позволява да служа в армията. Властите не ме изслушаха, а ме качиха на един влак с новобранците, които трябваше да отидат в Македония, на другия край на Югославия.

В продължение на три години бях откъснат от семейството си и братството и нямах никаква литература, нито Библия. Беше много трудно. Подкрепяше ме това, че размишлявах за Йехова и за примера на неговия Син, Исус Христос. Примерът на родителите ми също ме укрепваше. Освен това постоянните молитви за сили ми помагаха да не изпадна в отчаяние.

 След това бях изпратен в затвора в Идризово, близо до Скопие. Затворниците в него имаха различни работни назначения. В началото работех като чистач и куриер между офисите. Макар че един от затворниците, който преди служел в тайната полиция, ме тормозеше, имах добри служебни отношения с всички — с пазачите, със затворниците и дори с директора на затворническата фабрика.

По–късно научих, че в пекарната в затвора се нуждаеха от пекар. Няколко дни след това управителят дойде по време на проверката на присъстващите. Той се приближи към редицата, застана пред мене и ме попита: „Ти пекар ли си?“ „Да, господине“ — отговорих му аз. „Утре сутрин да се явиш в пекарната“ — каза той. Затворникът, който ме тормозеше, минаваше често покрай пекарната, но не можеше да ми направи нищо. Работех там от февруари до юли 1950 г.

Тогава бях прехвърлен в бараките в град Волкодери, в южна Македония, близо до езерото Преспа. От намиращия се наблизо град Отесово имах възможност да пиша писма до вкъщи. Работех в една бригада за строеж на пътища, но по–голямата част от времето прекарвах в пекарната, което правеше нещата по–лесни. През ноември 1952 г. бях освободен.

Докато не бях в Подхом, в областта беше сформиран сбор. Отначало сборът се събирал в малък хотел в град Сподне Горе. По–късно баща ми предоставил една стая от къщата за събранията на сбора. Радвах се, че можах да се присъединя към тях, когато се върнах от Македония. Възобнових отношенията си със Станка, с която се бях запознал, преди да отида в затвора. На 24 април 1954 г. се оженихме. Но спокойствието ми беше кратковременно.

В затвор в Марибор

През септември 1954 г. получих отново повиквателна. Този път бях осъден на почти четири години затвор в Марибор, който се намира на източната граница на Словения. Веднага щом имах възможност, си купих хартия и моливи. Започнах да записвам всичко, което си спомнях — стихове, цитати от „Стражева кула“ и мисли от други християнски издания. Четях записките си и добавях към тях, когато се сещах за нещо друго. Накрая тефтерчето, което си бях направил, беше пълно. Това ми помогна да остана съсредоточен върху истината и да запазя духовността си силна. Молитвата и размисълът бяха безценна помощ за моята духовност, като ме правеха по–смел в споделянето на истината с другите.

По това време ми позволяваха веднъж в месеца да получавам писмо и да имам 15–минутно посещение. Станка пътуваше цяла нощ с влак, за да бъде рано при мене в затвора и да може да се върне обратно на същия ден. Тези посещения бяха много насърчителни за мене. След това измислих как да се сдобия с Библия. Със Станка седяхме един срещу друг на една маса и един пазач ни наблюдаваше. Когато пазачът не гледаше, аз пуснах в чантата ѝ писмо, в което я молех следващия път да ми донесе Библия.

Станка и родителите ми решили, че това е прекалено рисковано, затова накъсали страници от Християнските гръцки писания и ги сложили в питки хляб. По този начин получих Библията, от която се нуждаех. По същия начин получавах и статии от „Стражева кула“, написани на ръка от  Станка. Веднага ги преписвах и унищожавах оригинала, така че ако някой ги намери, да не разбере от къде съм ги получил.

Тъй като постоянно проповядвах, другите затворници ми казваха, че ще си имам проблеми. Веднъж участвах в оживен разговор на библейска тема с един от затворниците. Чухме как в ключалката се превъртя ключ и влезе един от пазачите. Веднага си помислих, че ще ме преместят в единична килия. Но пазачът нямаше такова намерение. Той беше чул разговора и искаше да се присъедини. Удовлетворен от отговорите на своите въпроси, той си тръгна и заключи вратата след себе си.

През последния месец от моята присъда комисарят, назначен да превъзпитава затворниците, ме похвали за моята непоклатима позиция за истината. Приех това като признание за моите усилия да известявам името на Йехова. През май 1958 г. бях отново освободен от затвора.

Бягство в Австрия, след което отиваме в Австралия

През август 1958 г. майка ми почина. Тя беше болна от известно време. През септември 1958 г. получих трета повиквателна. Още същата вечер със Станка взехме важното решение да преминем границата, за което споменах в началото. Без да казваме на никого, напълнихме две раници, взехме брезент и излязохме през прозореца, като се отправихме към австрийската граница, на запад от връх Стол. Изглежда Йехова ни отвори пътя, защото знаеше, че се нуждаем от малко облекчение.

Австрийските власти ни изпратиха в бежански лагер близо до Залцбург. По време на шестте месеца, прекарани там, непрекъснато бяхме с местните Свидетели и много малко време бяхме в лагера. Другите в лагера бяха учудени колко бързо сме си намерили приятели. Тогава за първи път посетихме конгрес и за първи път проповядвахме свободно от къща на къща. Когато трябваше да си тръгнем, ни беше много трудно да се разделим с тези скъпи приятели.

Австрийските власти ни предложиха да имигрираме в Австралия. Никога не ни е минавало през ум, че ще заминем толкова далече. Пътувахме с влак до Генуа (Италия) и оттам се качихме на кораб за Австралия. Накрая се установихме в град Улонгонг (Нов Южен Уелс). Там на 30 март 1965 г. се роди синът ни Филип.

Животът в Австралия ни предостави много възможности за служба, включително това да проповядваме на други имигранти от областта, която преди беше позната като Югославия. Много сме благодарни за благословиите на Йехова, и най–вече за това, че можем да му служим като обединено семейство. Филип и съпругата му Сузи имат привилегията да служат в клона на Свидетелите на Йехова в Австралия и дори имаха възможността да бъдат две години в клона в Словения.

Въпреки предизвикателствата на напредналата възраст и здравословните проблеми, със съпругата ми продължаваме да се радваме на службата ни за Йехова. Толкова съм благодарен за хубавия пример на моите родители! Той продължава да ме укрепва и ми помага да правя онова, което апостол Павел казал: „Радвайте се в надеждата, в скръб бивайте твърди, в молитва постоянни.“ (Римляни 12:12)

[Снимка на страници 16, 17]

Родителите ми в края на 20–те години на XX век

[Снимка на страница 17]

Майка ми (вдясно) с Анчка, от която научи истината

[Снимка на страница 18]

Със съпругата ми Станка скоро след като се оженихме

[Снимка на страница 19]

Сборът, който се събираше в нашия дом през 1955 г.

[Снимка на страница 20]

Със съпругата ми, синът ни Филип и неговата съпруга Сузи