Биографичен разказ

Йехова ‘удовлетвори желанията на сърцето ми’

РАЗКАЗАНО ОТ ДОМИНИК МОРГУ

През декември 1998 г. най–после бях в Африка! Мечтата ми още от детинство се беше сбъднала. Винаги се вълнувах при мисълта за саваната и очарователния животински свят в Африка, а сега самата аз бях там! Но и още една моя мечта се беше сбъднала — бях целодневна проповедничка в чужда страна. Навярно за много хора това изглеждаше невъзможно. Имам много слабо зрение и вървя по прашните пътища на африканските села с помощта на куче водач, обучено да води слепи хора по улиците на европейските градове. Нека да ви разкажа как стана възможно да служа в Африка и как Йехова ‘удовлетвори желанията на сърцето ми’. (Псалм 37:4, НС)

РОДЕНА съм на 9 юни 1966 г. в южната част на Франция в семейство със седем деца — две момчета и пет момичета, — от които аз съм най–малкото. Родителите ни се грижеха за нас с много любов. Имаше обаче едно нещо, което помрачаваше живота ми. Подобно на баба ми, майка ми и една от сестрите ми, и аз страдам от наследствена болест, при която постепенно се ослепява.

В юношеските си години се сблъсках с расизъм, предубеденост и лицемерие, заради което започнах да се бунтувам. Точно през този труден за мене период се преместихме в департамента Еро. Там се случи нещо прекрасно.

Една неделя сутрин две Свидетелки на Йехова дойдоха на вратата ни. Майка ми ги познаваше и ги покани да влязат. Едната от жените попита майка ми дали си  спомня, че преди време е обещала един ден да започне да изучава Библията. Майка ми си спомни и попита: „Кога започваме?“ Уговориха се да се срещат всяка неделя сутрин и така майка ми започна да учи за „истината на добрата новина“. (Галатяни 2:14)

Проглеждам духовно

Майка ми полагаше огромни усилия да разбере и да запомни онова, което учеше. Тъй като беше сляпа, трябваше да запаметява всичко. Свидетелките проявяваха голямо търпение. Аз винаги се криех в стаята си, когато те идваха, и излизах оттам едва след като си тръгваха. Един следобед обаче Йожени, едната Свидетелка, ме видя и ме заговори. Тя ми каза, че Божието Царство ще премахне лицемерието, омразата и предубедеността в света. Думите ѝ бяха: „Само Бог може да разреши тези проблеми.“ Попита ме дали искам да науча повече и на следващия ден аз също започнах да изучавам Библията.

Всичко, което научавах, беше ново за мене. Разбрах, че Бог допуска временно злото на земята и има основателни причини за това. (Битие 3:15; Йоан 3:16; Римляни 9:17) Научих също, че Йехова не ни е оставил без надежда. Той ни е дал прекрасно обещание за вечен живот на една райска земя. (Псалм 37:29; 96:11, 12; Исаия 35:1, 2; 45:18) В този рай зрението ми, което тогава постепенно отслабваше, ще се възвърне. (Исаия 35:5)

Започвам целодневна служба

На 12 декември 1985 г. символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода, както вече беше направила и сестра ми Мари–Клер. Скоро след това брат ми Жан–Пиер и скъпата ми майка също се покръстиха.

В сбора, с който се събирах, имаше няколко редовни пионери, или целодневни проповедници. Насърчаваше ме тяхната радост и пламенност в службата. Дори Мари–Клер, която имаше очно заболяване и беше с шина на единия си крак, също започна целодневна служба. До ден днешен тя продължава да ме насърчава в духовно отношение. Тъй като и в сбора, и в семейството си бях заобиколена от пионери, това ми помогна да развия силно желание самата аз също да участвам в целодневната служба. Затова през ноември 1990 г. започнах да служа като пионерка в град Безие. (Псалм 94:17–19)

Как се справях с обезсърчението

Когато излизах на служба, другите пионери бяха много внимателни и ми помагаха. Въпреки това понякога се чувствах обезсърчена поради ограниченията си и си мислех колко хубаво би било, ако можех да правя повече. Йехова ме подкрепяше през тези периоди на обезсърчение. С помощта на „Показалеца на изданията на „Стражева кула“ търсех биографични разкази на пионери, които също като мене имат проблеми със зрението. a Бях изненадана, че те са толкова много! Тези практични и насърчителни разкази ми помогнаха да ценя онова, което мога да правя, и да приемам ограниченията си.

За да се издържам финансово, почиствах различни търговски центрове заедно с други Свидетели. Един ден забелязах как колегите ми чистят отново местата, които току–що бях почистила. Явно не се бях справила както трябва. Отидох при Валерѝ, пионерката, която отговаряше за нашата група за почистване, и я помолих да ми каже честно дали не затруднявам другите. Тя любещо остави на мене да преценя кога вече няма да съм в състояние да върша тази работа. През март 1994 г. напуснах тази работа.

Отново се почувствах безполезна. Усърдно се молех на Йехова и знам, че той чу молбите ми. Изучаването на Библията и на християнските издания отново ми помогна много. Все пак, макар че зрението ми отслабваше, желанието ми да служа на Йехова се засилваше. Какво можех да направя?

 Дълъг списък от чакащи, а после бързо решение

Подадох молба за обучение в Центъра за рехабилитация на слепи и хора с увредено зрение в град Ним и бях приета там за три месеца. Това се оказа много полезно за мене. Разбрах повече за болестта си и се научих да се приспособявам към нея. Това, че бях заедно с хора, страдащи от най–различни заболявания, ми помогна да ценя още повече християнската си надежда. Аз поне имах цел в живота и можех да правя нещо смислено. Освен това научих брайловата азбука на френски език.

Когато се върнах у дома, семейството ми забеляза колко много ми беше помогнало обучението. Имаше обаче едно нещо, което не харесвах — белият бастун, който трябваше да използвам. Беше ми много трудно да свикна с тази „пръчка“. Мислех си, че щеше да е по–добре да имам друг помощник, може би куче водач.

Подадох молба за такова куче, но ми казаха, че списъкът на чакащите е много дълъг. Освен това от съответната организация трябваше да проучат нещата, защото куче водач не се осигурява на всекиго. След време една жена от ръководството на едно сдружение на слепите, ми каза, че местният тенис–клуб дарява куче водач за някой човек от нашия квартал, който е сляп или е с частично увредено зрение. Тя се беше сетила за мене и ме попита дали бих искала кучето. Приех това като намеса от страна на Йехова и се съгласих. Въпреки това трябваше още да чакам.

Продължавам да си мисля за Африка

Докато чаках, насочих мислите си в друга посока. Както разказах по–горе, още от детството си много обичах Африка. Макар че зрението ми се влошаваше, интересът ми към този континент нарастваше, особено след като вече знаех колко много хора там се интересуват от Библията и искат да служат на Йехова. Преди време бях споменала  на Валерѝ, че бих искала да отида в Африка. Попитах я дали ще ме придружи. Тя се съгласи и написахме писма до няколко клона в африкански страни, в които се говори френски.

Получихме отговор от Того. Помолих Валерѝ да ми прочете писмото. То беше много насърчително, затова тя каза: „Добре, да отидем, защо не?“ Отново писахме до братята в клона и се свързахме със Сандра, пионерка в Ломе, столицата на Того. С Валерѝ решихме да заминем на 1 декември 1998 г.

В Африка всичко беше толкова различно, но същевременно прекрасно! Когато пристигнахме в Ломе и слязохме от самолета, почувствахме как африканската жега ни обгърна от всички страни като одеяло. Посрещна ни Сандра. С нея не се бяхме виждали досега, но веднага се почувствахме като стари приятелки. Малко преди да пристигнем, Сандра и партньорката ѝ Кристин били назначени като специални пионерки в Таблигбо, градче във вътрешността на страната. Имахме привилегията да отидем с тях на новото им назначение. Останахме там около два месеца, но когато си тръгвахме, бях сигурна, че ще се върна отново.

Възхитена да бъда отново в Того

Когато се върнахме във Франция, веднага започнах да се приготвям за второ пътуване до Того. С помощта на семейството си успях да уредя нещата така, че да остана там шест месеца. През септември 1999 г. отново се качих на самолета за Того. Този път обаче бях сама. Можете да си представите как се чувстваха близките ми, когато ме видяха да тръгвам сама, въпреки здравословните си проблеми! Но нямаше причина за безпокойство. Уверих родителите си, че моите приятели в Того, които чувствах като свое семейство, ще ме посрещнат в Ломе.

Само колко вълнуващо беше да бъда отново в тази страна, където толкова много хора се интересуват от Библията! Често може да се види как хората седят на улицата и четат Свещеното писание. В Таблигбо те канят просто за да разговаряте за Божието Слово. Каква привилегия беше да живея в скромния дом на две сестри, които служеха като специални пионерки! Освен това се докоснах до една коренно различна култура, до съвсем друг начин на мислене. Най–силно впечатление ми направи това как нашите братя и сестри в Африка поставят интересите на Царството на първо място в живота си. Например големите разстояния, които трябва да извървят пеша до Залата на Царството, не им пречат да посещават събранията. Научих много важни неща и от тяхната топлота и гостоприемство.

Един ден, когато се прибрах от служба, казах на Сандра, че ме е страх да се върна във Франция. Зрението ми се беше влошило още повече. Мислех си за многолюдните, шумни улици в Безие, за стълбищата в блоковете и за многото други неща, които представляват трудност за човек с увредено зрение. За разлика от улиците Безие,  тези в Таблигбо, макар че не са асфалтирани, са тихи. По тях няма много хора, нито голямо движение. Щеше да ми бъде трудно да се справям във Франция, след като бях свикнала вече с живота в Таблигбо.

Два дни по–късно се обади майка ми, за да ми каже, че от училището за кучета водачи ме очакват. Един млад лабрадор ритривър на име Осеан щеше да стане моите „очи“. Ето как отново получих онова, което ми беше необходимо, и безпокойството ми изчезна. След шест прекрасни месеца, прекарани в служба в Таблигбо, се върнах във Франция, за да се запозная с Осеан.

След няколко месеца обучение ми повериха Осеан. Отначало не беше лесно. Трябваше да се научим да се разбираме. Постепенно обаче осъзнах колко много се нуждая от Осеан. Всъщност, сега тя е като част от мене. Как реагираха хората в Безие, когато отивах на вратата им с куче? Повечето се отнасяха към мене с голямо уважение и бяха много любезни. Осеан стана „героинята“ на квартала. Тъй като много хора се чувстват неловко в присъствието на някой инвалид, това, че кучето беше с мене, ми помагаше да говоря свободно за здравословния си проблем. Хората се отпускаха и ме изслушваха. Присъствието на Осеан всъщност се оказа най–добрият начин за започване на разговори.

В Африка с Осеан

Не бях забравила Африка и започнах да се подготвям за третото си пътуване. Този път Осеан ме придружи. С мене дойде и една млада семейна двойка — Антъни и Аврора, а също и приятелката ми Каролин. И тримата бяха пионери, като мене. На 10 септември 2000 г. пристигнахме в Ломе.

Отначало много хора се страхуваха от Осеан. Малцина от жителите на Ломе бяха виждали толкова голямо куче, понеже повечето кучета в Того са малки. Когато виждаха специалния ѝ повод, някои хора си мислеха, че това е свирепо куче, което трябва да се усмирява. А Осеан се беше настроила да ме защитава от всичко, което ѝ се стори опасно. Въпреки това тя бързо свикна с новата обстановка и се отпусна. Когато е със специалния повод, тя знае, че е на работа и е послушна и отговорна, като стои неотлъчно до мене. Когато е свободна, Осеан е игрива, дори понякога прекалява със закачките. Много е весело, когато сме заедно.

Всички бяхме поканени да останем при Сандра и Кристин в Таблигбо. За да помогнем на местните братя и сестри да свикнат с Осеан, ги канехме на гости и им обяснявахме какво прави кучето водач, защо ми трябва такова куче и как те трябва да се държат с него. Старейшините ми разрешиха Осеан да идва с мене в Залата на Царството. Тъй като в Того това е много необичайно, беше направено специално съобщение, с което да се обясни на сбора причината за тази уредба. Осеан ходеше с мене на служба само когато правех повторни посещения или водех библейски изучавания, защото тогава другите възприемаха по–лесно присъствието ѝ.

За мене продължава да бъде голямо удоволствие да проповядвам в този район. Трогната съм от съобразителността и вниманието на хората, които често са мили към мене, като например ми предлагат стол, за да седна. През октомври 2001 г. майка ми ме придружи в четвъртото ми пътуване до Того. Тя остана с мене три седмици, след което се върна във Франция, щастлива и доволна, че съм добре.

Изключително съм признателна на Йехова за това, че можах да служа в Того. Уверена съм, че Йехова ще продължава ‘да удовлетворява желанията на сърцето ми’, докато и аз продължавам да давам всичко от себе си в неговата служба. b

[Бележки под линия]

[Снимки на страница 10]

Винаги се вълнувах при мисълта за саваната и очарователния животински свят в Африка

[Снимка на страница 10]

Осеан ме придружаваше, когато правех повторни посещения

[Снимка на страница 11]

Старейшините бяха съгласни да водя Осеан със себе си на събранията