Биографичен разказ

Йехова ми помогна да го намеря

РАЗКАЗАНО ОТ ФЛОРЪНС КЛАРК

Държах ръката на тежко болния си съпруг. Тъй като бях вярваща, се молех на Бога съпругът ми да се възстанови и обещах, че ако той остане жив, ще търся Бога, докато го намеря. Тогава щях да Му принадлежа завинаги.

РОДЕНА съм с името Флорънс Чулънг на 18 септември 1937 г. в аборигенското селище Умбулгури в района на отдалеченото плато Кимбърли в Западна Австралия.

Спомням си с нежни чувства детството — онези безгрижни, щастливи дни. Макар че от църквата научих някои основни неща за Бога и за Библията, майка ми беше тази, която ме учеше на християнските принципи. Тя редовно ми четеше Библията и така от малка обикнах духовните неща. Възхищавах се също на една моя леля, която беше мисионерка в своята църква. Дълбоко в сърцето си исках да последвам нейния пример.

В нашето селище, познато преди като Форест Ривър Мишън, образованието беше от първи до пети клас. Всяка сутрин ходех само по два часа на училище. Това означаваше, че образованието ми беше твърде ограничено, заради което баща ми много се безпокоеше. Той искаше децата му да имат по–добро образование и затова реши семейството ни да напусне Умбулгури и да се премести в град Уиндам. Денят, в който напуснахме Умбулгури, беше тъжен за мене, но в Уиндам можех да посещавам пълна програма от учебни занятия през следващите четири години — от 1949 до 1952 г. Много съм благодарна на татко, че ми осигури такова образование.

 Майка ми работеше при местния лекар и затова, когато завърших училище на петнайсет години, той ми предложи работа като медицинска сестра в болницата в Уиндам. Аз с радост приех предложението му, тъй като по онова време беше трудно да се намери работа.

Няколко години по–късно срещнах Алек, един бял мъж, който работеше като говедар. През 1964 г. се оженихме в град Дарби, където редовно посещавах англиканската църква. Един ден Свидетелите на Йехова дойдоха на моята врата. Казах им, че категорично не се интересувам от това, за което говорят, и ги помолих да не идват повече. Въпреки това, нещо, което те ми казаха, ме заинтригува, а именно, че Бог има лично име — Йехова.

„Не можеш ли да се помолиш сама?“

През 1965 г. животът започна да става много труден. Съпругът ми претърпя три сериозни злополуки — две с коня си и една с колата. За щастие той се оправи и се върна на работа. Но скоро след това Алек отново пострада с коня си. Този път имаше тежки наранявания по главата. Когато отидох в болницата, лекарят ми каза, че съпругът ми ще умре. Бях съсипана. Една медицинска сестра помолила местния католически свещеник да дойде при мене, но той казал: „Не мога да дойда днес. Утре!“

Исках свещеникът да е до мене, за да се помолим заедно, и споделих това с монахинята. Тя отговори: „Какво ти става? Не можеш ли да се помолиш сама?“ Затова започнах да се моля на църковните статуи за помощ, но нямаше резултат. Съпругът ми умираше. Мислех си: „Как ще се справям, ако той умре?“ Безпокоях се и за трите си деца — Кристин, Нанет и Джефри. Какъв ли живот ще имат те без баща? За щастие три дни по–късно съпругът ми дойде в съзнание и беше изписан от болницата на 6 декември 1966 г.

Въпреки че като цяло състоянието му се подобри значително, той беше получил увреждане на мозъка. Страдаше от известна загуба на паметта и беше склонен към насилие и промени в настроението. Беше му трудно да се справя с децата и ставаше много агресивен, ако те не се държаха като възрастни хора. Беше трудно да се грижа за него. На практика трябваше да му помагам във всичко. Дори го учех отново да чете и да пише. Напрежението от грижите за него и в същото време за другите домакински задължения ми се отрази негативно и получих нервна криза. Седем години след злополуката на съпруга ми двамата се съгласихме да се разделим за малко, докато здравето ми се подобри.

Взех децата и се преместихме на юг в град Пърт. Преди това обаче сестра ми беше започнала да изучава Библията със Свидетелите на Йехова в Кунунура, малък град в Западна Австралия. Тя ми показа една илюстрация от книгата „Истината, която води към вечен живот“ *, представяща библейското обещание за рай на земята. В същата книга тя ми показа, че Бог има име — Йехова, и това привлече вниманието ми. Тъй като в моята църква никога не ми бяха казвани тези неща, реших, че щом се установим в Пърт, ще се обадя на Свидетелите на Йехова.

Малко се колебаех обаче да се свържа с тях. Една вечер се позвъни на вратата ни. Синът ми отиде до вратата, след което бързо се върна при мене и ми каза: „Мамо, тук са онези хора, на които искаше да се обадиш.“ Бях малко изненадана и казах: „Кажи им, че ме няма!“ Но той отвърна: „Мамо, знаеш, че не бива да лъжа.“ Приех уместната му забележка и отидох да отворя. Когато поздравих гостите, забелязах, че бяха малко объркани. Те търсеха някой друг, който се беше преместил. Поканих ги и ги засипах с въпроси, на  които получих удовлетворяващи отговори от Библията.

От следващата седмица започнах редовно да изучавам Библията със Свидетелите с помощта на книгата „Истината, която води към вечен живот“. Изучаването събуди отново любовта ми към духовните неща. Две седмици по–късно посетих Възпоменанието на смъртта на Исус Христос. Започнах да посещавам събранията всяка неделя, а не след дълго посещавах и събранията през седмицата. Започнах също да споделям с другите това, което научавах. Открих, че като помагам на другите да научат библейските истини, се подобрява душевното и емоционалното ми здраве. След шест месеца бях покръстена на един областен конгрес в Пърт.

Като напредвах в духовно отношение, започнах да разбирам възгледа на Йехова относно светостта на брака, както и библейския принцип от 1 Коринтяни 7:13, който гласи: „Нека жената, чийто мъж не е във вярата, но е съгласен да живее с нея, не го напуска.“ Този стих ме подтикна да се върна отново при Алек.

Отново в Дарби

Пристигнах отново в Дарби на 21 юни 1979 г., след като бях разделена със съпруга си в продължение на повече от пет години. Разбира се, изпитвах смесени чувства и се чудех как той ще реагира на завръщането ми. За моя изненада, той се зарадва, че се връщам при него, макар че изрази известно разочарование от това, че съм станала Свидетелка на Йехова. Той веднага ми предложи да посещавам неговата църква — онази, която посещавах, преди да се преместя в Пърт. Обясних му, че не мога да направя това. Усърдно се стараех да уважавам главенството му и правех най–доброто като християнска съпруга. Опитвах се да говоря с него за Йехова и за Неговите чудесни обещания за бъдещето, но той не прояви интерес.

След време обаче Алек не само прие моя нов начин на живот, но и започна да ме подкрепя финансово, за да мога да посещавам конгресите и седмичните събрания. Бях много благодарна, че ми купи кола, която да използвам в християнската служба, тъй като това е ценна придобивка в този отдалечен район на Австралия. Различни братя и сестри, както и окръжният надзорник, често оставаха при нас за няколко дни. Това даде възможност на Алек да опознае Свидетелите и изглежда, че тяхната компания му харесваше.

Чувствах се като Езекиил

Радвах се, когато у нас идваха братя и сестри, но все пак имаше и едно предизвикателство. Бях единствената Свидетелка на Йехова в Дарби. Най–близкият сбор беше в град Брум, на 220 км разстояние. Затова реших да направя всичко възможно, за да разпространявам добрата новина. С помощта на Йехова се организирах и започнах да проповядвам от врата на врата. Това беше трудна задача, но непрекъснато си повтарях думите на апостол Павел: „За всичко имам сили благодарение на онзи, който ми дава сила.“ (Филипяни 4:13)

Местните духовници не одобряваха дейността ми и особено това, че свидетелствах на другите аборигени. Те се опитаха да ме сплашат и да ме накарат да спра да проповядвам. Но тяхното противопоставяне укрепи още повече решимостта ми да продължавам и аз редовно се молех на Йехова за помощ. Често си повтарях насърчителните думи, отправени към Езекиил: „Ето, направих лицето ти твърдо против техните лица, и челото ти твърдо против техните чела. Като адамант по– твърд от кремък направих челото ти; да се не боиш от тях, нито да се ужасиш от погледа им.“ (Езекиил 3:8, 9)

Няколко пъти членовете на едно църковно сдружение се приближаваха до мене, докато пазарувах. Те ми се подиграваха със силен глас, вдигайки голям шум, с цел да привлекат вниманието на другите купувачи. Но аз не им обръщах внимание. Веднъж, докато правех повторно посещение на една жена, която прояви интерес, пасторът от местната църква дойде и ме обвини, че не вярвам в Исус. Той грабна Библията от ръката ми, размаха я пред лицето ми и след това отново ми я върна. Гледайки го в очите, аз любезно, но решително цитирах Йоан 3:16 и го уверих, че вярвам в Исус. Той беше смаян от отговора ми и си тръгна, без да каже нищо повече.

Радвах се да проповядвам на аборигените в Дарби. Един местен свещеник се опитваше да ми попречи да стигна до хората в една определена област, но след време той беше преместен на друго място. По този начин успях да занеса библейското послание там. Винаги съм искала да бъда мисионерка като леля си и ето че вече участвах в мисионерска дейност, като помагах на другите да научат повече за Божието Слово. Много от аборигените откликнаха добре на моето свидетелстване и започнах няколко библейски изучавания.

Осъзнавам, че съм в духовна нужда

В продължение на пет години бях единствената Свидетелка на Йехова в Дарби. Беше трудно да остана духовно силна без насърчението на редовните събрания със събратята по вяра. Веднъж се чувствах много потисната и излязох с колата, за да се разсея. Когато се прибрах късно следобед, вкъщи ме чакаше една сестра  Свидетелка със седемте си деца. Те ми донесоха литература от сбора в Брум, който беше на километри разстояние. Оттогава нататък тази сестра, Бети Бътърфийлд, идваше в Дарби веднъж в месеца и оставаше при мене за почивните дни. Ние проповядвахме заедно, след което изучавахме статията от „Стражева кула“ у дома. На свой ред аз пътувах веднъж месечно до Брум.

Братята в Брум ме подкрепяха и понякога предприемаха дългото пътуване до Дарби, за да ми помагат в проповедната служба. Те подканяха братята или сестрите от други градове, които щяха да минат през Дарби, да ме посетят и да участват с мене в службата. Тези братя и сестри ми носеха също записи на публичните доклади на аудиокасети. Някои се присъединяваха към мене в изучаването на „Стражева кула“. Тези кратки посещения бяха много насърчителни.

Повече помощ

В продължение на няколко години се радвах на допълнителна подкрепа, когато Артър и Мери Уилис, една двойка пенсионери от южната част на Западна Австралия, идваха да ми помагат за три месеца през по–студения сезон. Брат Уилис водеше повечето събрания и организираше службата. Заедно пътувахме до по–отдалечените места на платото Кимбърли, за да посетим фермите за добитък там. Всеки път, когато брат и сестра Уилис си заминаваха, усещах огромна празнота.

После, към края на 1983 г., получих добрата новина, че в Дарби ще дойде да живее едно семейство — Дани и Дениз Стърджън и техните четирима синове. След като те пристигнаха, провеждахме редовни седмични събрания и участвахме заедно в проповедната служба. През 2001 г. беше сформиран сбор. Днес в Дарби има силен сбор от 24 вестители на Царството, в който двама старейшини и един помощник–служител се грижат добре за нашите духовни нужди. Понякога на събранията идват почти 30 души.

Сърцето ми се стопля, когато виждам как Йехова ми е помагал и продължава да ми помага да му служа. Макар че все още не се е присъединил към мене във вярата, съпругът ми продължава да ме подкрепя по други начини. Петима членове на семейството ми станаха покръстени Свидетели — двете ми дъщери, две от внучките ми и моята племенница. Освен това още няколко от роднините ми изучават Библията с народа на Йехова.

Аз съм истински признателна на Йехова за това, че ми помогна да го намеря. Решена съм да му бъда предана завинаги. (Псалм 65:2)

[Бележки под линия]

[Карта/Снимки на страница 15]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

АВСТРАЛИЯ

Уиндам

Платото Кимбърли

Дарби

Брум

Пърт

[Източници]

Кенгуру и птица–лира: Lydekker; коала: Meyers

[Снимка на страница 14]

Като медицинска сестра в болницата в Уиндам през 1953 г.

[Снимка на страница 15]

Сборът в Дарби през 2005 г.