Биографичен разказ

Решени да служим на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ РАЙМО КУОКАНЕН

През 1939 г. в Европа избухна Втората световна война и Съветският съюз нападна родната ми страна Финландия. Баща ми отиде да воюва на фронта във финландската армия. Скоро след това градът ни беше бомбардиран от руски самолети и майка ми ме изпрати да живея при баба ми на по–безопасно място.

ПРЕЗ 1971 г. служех като мисионер в Уганда (Източна Африка). Един ден, докато проповядвах от врата на врата, покрай мене минаха тичешком много хора, които бяха изплашени. Чух изстрели и започнах да тичам към къщи. Тъй като изстрелите започнаха да се чуват по–отблизо, скочих в канавката край пътя. Така успях да допълзя до вкъщи, докато куршумите свистяха над главата ми.

Уви, не можех да избегна влиянието на Втората световна война. Но защо двамата с жена ми бяхме готови да рискуваме живота си по време на размириците в Източна Африка? Отговорът на този въпрос е тясно свързан с нашата решимост да служим на Йехова.

Засяване на семето на решимостта

Роден съм през 1934 г. в град Хелзинки. Баща ми беше бояджия и един ден работата му го отведе в сградата, в която се намираше клонът на Свидетелите на Йехова във Финландия. Свидетелите там му разказали за своите събрания на сбора. Когато се прибра вкъщи,  той разказа това на майка ми. Тя не започна веднага да посещава събранията, но по–късно разговаряше на различни библейски теми с една своя колежка, която беше Свидетелка. Скоро майка ми започна да прилага това, което научаваше, и през 1940 г. беше покръстена като Свидетелка на Йехова.

Точно преди това баба ми ме беше взела при нея на село по време на войната. Майка ми започна да пише от Хелзинки на нея и на по–малката си сестра за вярванията на Свидетелите на Йехова. И двете проявиха интерес и започнаха да споделят с мене онова, което научаваха. Някои пътуващи представители на Свидетелите идваха в дома на баба ми и ни насърчаваха, но аз още не бях решен да служа на Бога.

Започва моето теократичното обучение

Когато през 1945 г. войната свърши, се върнах в Хелзинки и майка ми започна да ме води на събранията на Свидетелите на Йехова. Понякога, вместо да отида с нея, ходех на кино. Но после тя ми разказваше за доклада, който беше чула на събранието, и винаги наблягаше на една определена мисъл: Армагедон е много близо. Аз се убедих в това и престанах да пропускам събранията. С нарастване на разбирането ми за библейската истина нарасна и желанието ми да участвам във всички дейности на сбора.

Особено се радвах, когато посещавах конгресите. През 1948 г. присъствах на един областен конгрес близо до дома на баба ми, където прекарвах лятната си ваканция. Един мой приятел щеше да бъде покръстен на този конгрес и ме покани и аз да направя същото. Казах му, че не си нося бански, но той ми предложи, след като бъде покръстен, да използвам неговия. Съгласих се и бях покръстен на 27 юни 1948 г., когато бях на тринайсет години.

След конгреса някои приятели на майка ми ѝ казали, че съм покръстен. Следващия път, когато се видяхме, тя искаше да знае защо съм взел такова важно решение, без да се посъветвам с нея. Обясних ѝ, че разбирам основните учения на Библията и че знам, че нося отговорност пред Йехова за поведението си.

Решимостта ми расте

Братята в сбора ми помогнаха да укрепя решимостта си да служа на Йехова. Те идваха с мене в службата от къща на къща и ми възлагаха задачи в събранието почти всяка седмица. (Деяния 20:20) Когато бях на шестнайсет години, изнесох първия си публичен доклад. Скоро след това бях назначен като отговорник за библейските изучавания в сбора. Всички тези духовни дейности ми помогнаха да стана по–зрял. Но все още трябваше да преодолея страха от човека.

По това време съобщавахме публичния доклад на областния конгрес с помощта на огромни плакати, които бяха прикрепвани отпред и отзад на носещия ги човек. Поради тази причина някои хора ни наричаха „ходещи сандвичи“.

Веднъж, когато носех такива плакати, бях на ъгъла на една тиха улица и видях група мои съученици да идват право към мене. Като минаваха покрай мене, се притесних много, усещайки техните погледи. Помолих се на Йехова за смелост и застанах неподвижно с моите плакати. Преодоляването на страха от човека в този случай ме подготви за по–голямото изпитание, свързано със запазването на християнския неутралитет.

По–късно бях призован за военна служба заедно с много други млади Свидетели. Отидохме във военната база, както ни беше наредено, но с уважение отказахме да облечем униформата. Бяхме арестувани и скоро след това осъдени на шест месеца затвор. Трябваше също да излежим и осемте месеца, които бяха определени за военната служба. Така че прекарахме общо четиринайсет месеца в затвора заради своята неутрална позиция.

Всеки ден се събирахме в бараките на затвора да обсъждаме Библията. През тези месеци много от нас прочетоха Библията по два пъти. Когато присъдата ни изтече, повечето от нас излязоха от затвора още  по–силно решени да служат на Йехова. И до днес много от тази група млади Свидетели служат вярно на Йехова.

Като излязох от затвора, отидох да живея при родителите си. Малко след това се запознах с Вера, една пламенна Свидетелка, която беше покръстена отскоро. С нея се оженихме през 1957 г.

Вечер, която промени живота ни

Една вечер бяхме посетени от някои отговорни братя от клона на страната и единият от тях ни попита дали не бихме искали да започнем пътуваща служба в окръга. След като цяла нощ се молихме, се обадих в клона и казах, че приемаме. Да започнем целодневна служба означаваше да напусна своята добре платена работа, но ние бяхме решени да поставяме Царството на първо място в живота си. Когато започнахме пътуваща служба през декември 1957 г., аз бях на 23 години, а Вера — на 19. В продължение на три години се радвахме да посещаваме и да насърчаваме сборовете на Свидетелите на Йехова във Финландия.

Към края на 1960 г. получих покана за Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Бруклин (Ню Йорк). Трима души от Финландия трябваше да отидем на специален десетмесечен курс на обучение относно организацията на работата в клона. Нашите съпруги останаха да работят в клона във Финландия.

Точно преди да завърши курса, ми казаха да отида в офиса на Нейтън Нор, който тогава надзираваше дейността на Свидетелите на Йехова по целия свят. Брат Нор предложи на двамата с жена ми мисионерско назначение в Малгашката република, днешен Мадагаскар. Писах на Вера, за да я питам какво мисли за това назначение, и тя веднага ми отговори, че е съгласна. Когато се върнах във Финландия, се заехме с подготовките за живота в Мадагаскар.

Радост и разочарование

През януари 1962 г. отлетяхме за Антананариво, столицата на страната, облечени с кожени шапки и дебели палта, тъй като във Финландия беше зима. Но в тропическата жега на Мадагаскар бързо сменихме дрехите си. Първият ни мисионерски дом представляваше малка къща с една спалня. Тъй като там вече живееше една двойка мисионери, ние с Вера спяхме на верандата.

Започнахме да учим френски, един от официалните езици в Мадагаскар. Беше доста трудно, защото не говорехме и двамата един език с учителката ни, сестра Карбоно. Тя използваше английски, за да ни учи на френски, но Вера пък не говореше английски. Затова превеждах на Вера на финландски напътствията на сестра Карбоно. След това разбрахме, че Вера разбира граматическите термини по–добре на шведски и затова започнах да ѝ обяснявам френската граматика на шведски. Не след дълго напреднахме с френския и се заехме да учим малгашки, местният език.

Моето първо библейско изучаване в Мадагаскар беше с един мъж, който говореше само малгашки. Аз намирах библейските стихове на финландски, след което ги намирахме и на малгашки. Не можех много да му обяснявам стиховете, но скоро този мъж започна да цени библейската истина и напредна до покръстване.

 През 1963 г. Милтън Хеншел от централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин посети Мадагаскар. Скоро след това в Мадагаскар беше установен нов клон и аз бях назначен за негов надзорник, в допълнение на службата ми като окръжен и областен надзорник. През целия този период Йехова ни благославяше богато. От 1962 до 1970 г. броят на вестителите в Мадагаскар нарасна от 85 на 469 души.

Когато един ден през 1970 г. се върнахме вкъщи от проповедна служба, намерихме на вратата си известие, според което всички мисионери на Свидетелите на Йехова трябваше да се явят в канцеларията на министъра на вътрешните работи. Там един служител ни каза, че по заповед на правителството трябва веднага да напуснем страната. Когато попитах поради какво престъпление трябва да бъдем депортирани, служителят каза: „Господин Куоканен, нищо лошо не сте направили.“

„Тук сме от осем години — казах аз. — Това е домът ни. Не можем да си тръгнем просто така.“ Въпреки усилията ни всички мисионери трябваше да напуснем страната в рамките на една седмица. Клонът беше затворен и един местен Свидетел започна да се грижи за дейността. Преди да напуснем скъпите си братя в Мадагаскар, получихме ново назначение в Уганда.

Започваме отначало

Няколко дни след като напуснахме Мадагаскар, пристигнахме в Кампала, столицата на Уганда. Веднага започнахме да учим луганда, много мелодичен език, но доста труден. Другите мисионери помогнаха на Вера да научи първо английски, на който можехме резултатно да проповядваме.

Горещият и влажен климат на Кампала се отразяваше зле на здравословното състояние на Вера. Затова бяхме назначени в Мбарара, друг град в Уганда с по–умерен климат. Ние бяхме първите Свидетели там и още на първия ден в проповедната служба бяхме благословени с хубаво преживяване. Докато говорех с един мъж в дома му, жена му излезе от кухнята. Името ѝ беше Маргарет и тя беше чула моето представяне. Вера започна да изучава Библията с  нея и тя напредна добре в духовно отношение. Беше покръстена и стана пламенна вестителка на Царството.

Размирици по улиците

През 1971 г. мирът в Уганда беше нарушен от гражданска война. Веднъж имаше сражение около нашия мисионерски дом в Мбарара. Именно тогава имах преживяването, което описах в началото на разказа си.

Вера беше вече вкъщи, когато се прибрах, пълзейки в канавката и скрит от погледа на войниците. В един ъгъл на къщата направихме „укрепление“ от дюшеци и мебели. Останахме вкъщи цяла седмица, като слушахме новините по радиото. Понякога в стените на къщата рикошираха куршуми, а ние се криехме в нашето „укрепление“. Вечер не използвахме светлина, за да не се разбере, че сме в къщата. Веднъж войниците дойдоха до външната врата и говореха на висок глас. Ние стояхме неподвижно и се молехме на Йехова. След края на сраженията нашите съседи дойдоха и ни благодариха за това, че са били в безопасност. Те мислеха, че Йехова е защитил всички нас, и ние бяхме съгласни с тях.

Нещата се успокоиха, докато един ден чухме по радиото, че правителството на Уганда е забранило дейността на Свидетелите на Йехова. Говорителят съобщи, че всички Свидетели трябва да се върнат към предишната си религия. Опитах се да разговарям с правителствените служители по този въпрос, но без успех. Тогава отидох в канцеларията на президента Иди Амин и поисках да си уговоря среща с него. Секретарката ми каза, че президентът е много зает. Ходих там много пъти, но така и не успях да се срещна с него. В крайна сметка, през юли 1973 г. трябваше да напуснем Уганда.

Назначени за една година, но оставаме десет

Когато се разделяхме с братята си в Уганда, отново изпитахме същата тъга, както когато бяхме изгонени от Мадагаскар. Преди да заминем за новото си назначение в Сенегал, отидохме до Финландия. Там това назначение беше отменено и братята ни казаха да останем във Финландия. Изглеждаше, че службата ни като мисионери беше приключила. Във Финландия служехме като специални пионери и отново в пътуващата служба в окръга.

През 1990 г. противопоставянето в Мадагаскар намаля и от централата в Бруклин ни изненадаха, като ни попитаха дали бихме отишли там за една година. Ние искахме да заминем, но имахме две големи предизвикателства. Баща ми, който беше възрастен, се нуждаеше от грижите ни, а Вера продължаваше да изпитва проблеми със здравето. През ноември 1990 г. бях наскърбен от смъртта на баща ми, но подобряващото се здравословно състояние на Вера ни даде надежда, че ще се върнем към мисионерската служба. През септември 1991 г. се върнахме в Мадагаскар.

Назначението ни в Мадагаскар беше за една година, но продължи десет. През това време броят на вестителите нарасна от 4000 на 11 600 души. Изпитвах голяма радост от мисионерската служба. Но понякога се чувствах обезсърчен и се питах дали не пренебрегвам физическите и емоционалните потребности на жена си. Йехова даде и на двама ни сили да продължим. Накрая, през 2001 г., се завърнахме във Финландия и сега работим в клона там. Продължаваме да бъдем пламенни в дейността за Царството и все още пазим скъп спомен за Африка. Решени сме да вършим волята на Йехова, където и да ни назначи той. (Исаия 6:8)

[Карта на страница 12]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

ФИНЛАНДИЯ

ЕВРОПА

[Карта на страница 14]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

АФРИКА

МАДАГАСКАР

[Карта на страница 15]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

АФРИКА

УГАНДА

[Снимка на страница 14]

На сватбата ни

[Снимки на страници 14, 15]

От пътуваща служба в окръга във Финландия през 1960 г. ... в мисионерска служба в Мадагаскар през 1962 г.

[Снимка на страница 16]

С Вера днес