Биографичен разказ

Служа с радост въпреки заболяването си

РАЗКАЗАНО ОТ ВАРНАВАС СПЕТСИОТИС

През 1990 г., когато бях на 68 години, се парализирах напълно. Но вече петнайсет години служа радостно като целодневен служител на остров Кипър. Какво ми дава сили да бъда активен в службата на Йехова въпреки заболяването си?

РОДЕН съм на 11 октомври 1922 г. в семейство с девет деца — четири момчета и пет момичета. Живеехме в село Ксилофагу (Кипър). Въпреки че родителите ми бяха сравнително заможни, изхранването на такова голямо семейство изискваше усилна работа на полето.

Баща ми, Антонис, беше ученолюбив и любознателен по природа. Скоро след като съм се родил, баща ми забелязал при учителя на селото трактат, озаглавен „Амвон на народа“, издаден от Изследователите на Библията (както тогава били известни Свидетелите на Йехова). Той започнал да го чете и веднага бил завладян от съдържанието му. В резултат на това баща ми и един негов приятел Андреас Христу, били едни от първите на острова, които се присъединили към Свидетелите на Йехова.

Растеж въпреки противопоставянето

След време и двамата получили повече библейска литература от Свидетелите на Йехова. Не след дълго започнали да споделят с другите от селото истините от Библията, които научавали. Но проповедната им дейност предизвикала силно противопоставяне от духовенството на гръцката православна църква и от други,  които смятали, че Свидетелите на Йехова оказват покваряващо влияние.

Много от жителите на селото проявяваха уважение към тези двама учители на Библията. Баща ми беше добре познат със своята доброта и щедрост. Много често той помагаше на бедните семейства. Понякога излизаше тихо през нощта и оставяше зърно или хляб пред вратата на бедните. Това безкористно християнско поведение правеше посланието на двамата проповедници по–привлекателно. (Матей 5:16)

Вследствие на това около дванайсет човека откликнаха на библейското послание. След като получиха по–добро разбиране за истината, те решиха да се събират по домовете да изучават Библията като група. През 1934 г. Никос Матеакис, целодневен служител от Гърция, пристигна в Кипър, за да се срещне с групата в Ксилофагу. С търпение и решителност брат Матеакис помогна на групата да бъде по–организирана и да получи по–добро разбиране на Писанието. Тази група стана ядрото на първия сбор на Свидетелите на Йехова в Кипър.

С развитието на християнската дейност и тъй като все повече хора приемаха библейската истина, братята осъзнаха необходимостта от постоянно място за събранията. Най–големият ми брат Йоргос и съпругата му Елени ни предложиха помещение, което те използваха като хамбар и беше близо до дома им. Ние го ремонтирахме и превърнахме в подходящо място за събранията. Така братята вече се събираха в своята първа собствена Зала на Царството на острова. Само колко благодарни бяха те! И какъв стимул беше това за по–нататъшния растеж!

Правя истината своя

През 1938 г., когато бях на 16 години, реших да стана дърводелец. Затова баща ми ме изпрати в столицата на Кипър, Никозия. Предвидливо той уреди да отседна в дома на Никос Матеакис. Този верен брат все още е споменаван на острова заради  своята пламенност и гостоприемство. Неговият нестихващ ентусиазъм и голяма смелост бяха едни от качествата, необходими на всеки християнин в Кипър в онези дни.

Брат Матеакис ми помогна изключително много да придобия повече познание върху Библията и да напредна духовно. Докато бях при него, присъствах на всички събрания, провеждани в дома му. За първи път усетих как любовта ми към Йехова расте. Бях решен да изградя пълноценни взаимоотношения с него. След няколко месеца попитах брат Матеакис дали мога да го придружа в проповедната служба. Това беше през 1939 г.

След известно време се върнах вкъщи да се видя със семейството си. Дните, прекарани с баща ми, засилиха убеждението ми, че съм намерил истината и смисъла на живота. През септември 1939 г. започна Втората световна война. Много момчета на моята възраст се записаха като доброволци в армията, но следвайки напътствията от Библията, аз реших да остана неутрален. (Исаия 2:4; Йоан 15:19) През същата година се отдадох на Йехова и през 1940 г. бях покръстен. За първи път усетих, че вече не се страхувам от човека!

През 1948 г. се ожених за Ефтерпия. Бяхме благословени с четири деца. Скоро след като станахме родители, осъзнахме, че трябва да полагаме големи усилия, за да ги възпитаме в ‘умственото ръководство, идващо от Йехова’. (Ефесяни 6:4) Молитвите ни и усилията ни бяха съсредоточени върху това да внедрим в децата си силна любов към Йехова и уважение към неговите закони и принципи.

Здравословни проблеми поставят пред мене предизвикателство

През 1964 г., когато бях на 42 години, започнаха да ми се схващат дясната ръка и десният крак. Постепенно това засегна и лявата ми страна. Поставиха ми диагноза мускулна атрофия — нелечима болест, която води до пълна парализа. Бях страшно шокиран от новината. Нещата се развиха толкова бързо и неочаквано! Бях обзет от гняв и негодувание и си мислех: „Защо трябваше да ми се случи това? С какво го заслужих?“ След време обаче успях да преодолея първоначалния шок от  диагнозата. Но бях обзет от притеснение и чувство на несигурност. Много въпроси се въртяха в главата ми. Дали ще се парализирам напълно и ще завися изцяло от другите? Как ще се справям? Ще мога ли да се грижа за нуждите на семейството си — за съпругата ми и четирите ни деца? Сърцето ми се свиваше при тези мисли.

В този критичен момент от моя живот, повече от всякога почувствах необходимостта да се обърна в молитва към Йехова и да споделя с него съвсем искрено грижите и притесненията си. Молех се ден и нощ със сълзи на очите. Скоро след това се успокоих. Утешителните думи от Филипяни 4:6, 7 се оказаха верни в моя случай: „Не се безпокойте за нищо, но във всичко чрез молитви и усърдни молби, заедно с изрази на благодарност, разкривайте исканията си пред Бога и мирът от Бога, който превъзхожда всички мисли, ще пази сърцата ви и мисловните ви способности посредством Христос Исус.“

Как се справям с парализата

Състоянието ми се влошаваше. Осъзнах, че трябва да се приспособя към новите си обстоятелства. Тъй като не можех повече да работя като дърводелец, реших да си намеря друга, по–лека работа, която да е подходяща за моето физическо състояние и да ми дава възможност да издържам семейството си. Започнах да продавам сладолед от една малка каравана. Правех това близо шест години, докато болестта ми не ме прикова на инвалидна количка. След това трябваше отново да сменям работата си с по–лека, съответстваща на състоянието ми.

След 1990 г. здравето ми се влоши дотолкова, че вече не можех да върша каквато и да било светска работа. Сега вече завися напълно от грижите на другите, дори за неща, които са обикновени за един здрав човек. Имам нужда от помощ, за да си легна, да се измия, да се облека. За да посещавам християнските събрания, трябва да ме заведат до колата с инвалидната количка, след това да ме вдигнат от нея и да ме сложат в колата. Когато пристигнем до Залата на Царството, трябва отново да ме вдигнат, да ме сложат в инвалидната количка и да ме закарат в залата. По време на събранието до мене има електрическа печка, за да ми топли краката.

Въпреки парализата обаче, посещавам доста редовно всички събрания. Разбирам, че това е мястото, където Йехова ни учи, и където общуването с моите духовни братя и сестри ми носи истинска утеха и е източник на подкрепа и насърчение. (Евреи 10:24, 25) Това че духовно зрели братя и сестри ме посещават редовно е от голяма помощ за мене. Мога да кажа, че се чувствам като Давид: ‘Чашата ми прелива.’ (Псалм 23:5)

Моята скъпа съпруга ми е чудесен помощник през всичките тези години. Децата ми също ме подкрепят. От няколко години насам те ми помагат в ежедневните нужди. Това, което правят, не е никак лесно, и с течение на годините става все по–трудно да се грижат за мене. Те са истински пример на търпение и жертвоготовност и аз се моля Йехова да продължава да ги благославя.

Друга чудесна мярка, която Йехова е осигурил, за да укрепва служителите си, е молитвата. (Псалм 65:2) В отговор на искрените ми молби към него, Йехова ми дава необходимата сила, за да продължавам да бъда във вярата през всичките тези години. Особено когато се чувствам потиснат, молитвата ми дава спокойствие и ми помага да запазя радостта си. Постоянното общуване с Йехова ме освежава и обновява решимостта ми да продължавам напред. Напълно съм убеден, че Йехова чува молитвите на своите служители и им дава вътрешния мир, от който се нуждаят. (Псалм 51:17; 1 Петър 5:7)

И най–вече духът ми се съживява, като се замисля за това, че Бог в крайна сметка  ще изцели всички, които са благословени с живот в рая под управлението на неговия син, Исус Христос. Много пъти, когато размишлявам за тази чудесна надежда, по лицето ми се стичат сълзи от радост. (Псалм 37:11, 29; Лука 23:43; Откровение 21:3, 4)

В целодневна служба

През 1991 г., след като анализирах ситуацията си, осъзнах, че най–добрият начин да не се отдам на самосъжалението, е да бъда зает в споделянето на добрата новина за Царството с другите. През тази година започнах целодневна служба.

Тъй като съм инвалид, по–голямата част от свидетелстването ми е чрез писма, макар че не ми е лесно да пиша и се изискват големи усилия от моя страна. Трудно ми е да държа здраво химикала в ръката си, която е отслабнала от мускулната атрофия. Но с постоянство и молитви, успявам да свидетелствам чрез писане на писма вече 15 години. Използвам и телефона, за да проповядвам на хората. Не изпускам възможност да говоря за надеждата си за новия свят и за рая на земята на роднини, приятели и съседи, които ме посещават в дома ми.

В резултат на това имах много насърчителни случки. Много се радвах да видя как един от моите внуци, с когото изучавах Библията преди дванайсет години, напредна духовно и показа признателност за библейската истина. Подбуден от своята обучена от Библията съвест, той остана лоялен и твърд по въпроса за християнския неутралитет.

Много съм щастлив, когато хората, на които пиша, се свързват с мене за повече информация относно Библията. Понякога някои поръчват повече библейска литература. Например една госпожа ми се обади и ми благодари за насърчителното писмо, което бях написал на съпруга ѝ. Мислите в писмото били много интересни за нея. Това доведе до много обсъждания на Библията с нея и съпруга ѝ в моя дом.

Имам чудесна надежда

През годините бях свидетел на това как в тази част на света броят на вестителите на Царството нараства. Малката Зала на Царството близо до дома на брат ми Йоргос беше разширявана и обновявана няколко пъти. Тя е хубаво място за поклонение, използвано от два сбора на Свидетелите на Йехова.

Баща ми почина през 1943 г. на 52–годишна възраст. Но само какво духовно наследство остави след себе си! Осем от неговите деца приеха истината и все още служат вярно на Йехова. В село Ксилофагу, където е роден баща ми, и в съседните села, сега има три сбора с общо 230 вестители.

Тези чудесни резултати са източник на голяма радост за мене. Сега, когато съм на 83 години, повтарям с увереност думите на псалмиста: „Лъвчетата търпят нужда и глад; но ония, които търсят Господа, няма да бъдат в оскъдност за никое добро.“ (Псалм 34:10) С нетърпение очаквам времето, когато ще се изпълни пророчеството, записано в Исаия 35:6: „Тогава куцият ще скача като елен.“ Дотогава съм решен да продължавам да служа радостно на Йехова въпреки заболяването си.

[Карта на страница 17]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

ТУРЦИЯ

СИРИЯ

ЛИВАН

КИПЪР

Никозия

Ксилофагу

Средиземно море

[Снимка на страница 17]

Първата Зала на Царството в Ксилофагу, която се използва и до днес

[Снимки на страница 18]

С Ефтерпия през 1946 г. и днес

[Снимка на страница 20]

Радвам се да свидетелствам по телефона и чрез писма