Биографичен разказ

Постоянството носи радост

РАЗКАЗАНО ОТ МАРИО РОША ДИ СОУСА

„Вероятността г–н Роша да преживее операцията е малка.“ Въпреки мрачната прогноза на лекаря, днес, 20 години по–късно, все още служа като целодневен проповедник при Свидетелите на Йехова. Какво ми помогна да постоянствам през всичките тези години?

ДЕТСТВОТО ми премина във ферма близо до Санту Естеван, село в щата Баѝя в североизточна Бразилия. Когато бях на седем години, започнах да помагам на баща си във фермата. Всеки ден след училище, той ми възлагаше определена работа. След време, винаги когато отиваше по работа в град Салвадор, столицата на щата, баща ми ме оставяше да се грижа за фермата.

Въпреки че не разполагахме с електричество, течаща вода и други съвременни удобства, бяхме щастливи. Играех си с хвърчило или с дървени колички, които правехме заедно с моите приятели. Също така свирех на кларинет по време на религиозни шествия. Пеех и в църковния хор на местната църква и там видях една книга, „История Саграда“ (Свещена история), която събуди интереса ми към Библията.

През 1932 г., когато бях 20–годишен, североизточна Бразилия беше сериозно засегната от продължителна суша. Тъй като добитъкът ни умря, а реколтата се провали, се преместих в Салвадор, където започнах работа като ватман. След време наех една къща и взех семейството си при себе си. През 1944 г. баща ми почина и ме остави да се грижа за майка ми, осемте ми сестри и тримата ми братя.

 От ватман ставам евангелизатор

Едно от първите неща, които направих, когато пристигнах в град Салвадор, беше да си купя Библия. След като няколко години посещавах баптистката църква, се сприятелих с Дурвал, един колега ватман. С него често водехме дълги разговори за Библията. Един ден той ми даде брошурата „Къде са мъртвите?“ *. Въпреки че вярвах в безсмъртието на душата, ми беше любопитно да проверя библейските стихове, посочени в брошурата. За моя изненада Библията потвърждаваше това, че душата, която е съгрешила, ще умре. (Езекиил 18:4)

Забелязвайки моя интерес, Дурвал помолил Антонио Андраде, един целодневен служител при Свидетелите на Йехова, да ме посети у дома. След третото посещение Антонио ме покани заедно с него да споделям библейските учения с другите. Той говори на първите две врати, след което ми каза: „Сега е твоят ред.“ Бях силно притеснен, но за моя радост едно семейство ме изслуша с интерес и прие двете книги, които им предложих. И до днес изпитвам същото това радостно чувство, когато срещна някого, който се интересува от библейската истина.

На 19 април 1943 г., на Възпоменанието на Христовата смърт, бях покръстен във водите на Атлантическия океан, близо до Салвадор. Тъй като липсваха опитни братя, бях назначен да помагам на групата Свидетели, които се събираха в дома на брат Андраде, на една тясна улица, свързваща горната и долната част на град Салвадор.

Противопоставяне в началото

На нашата християнска дейност не се гледаше с одобрение по време на Втората световна война (1939–1945 г.). Някои държавни служители ни смятаха за американски шпиони, тъй като повечето ни издания идваха от САЩ. В резултат на това арестите и разпитите бяха нещо обичайно. Когато някой Свидетел не се върнеше от проповедна служба, стигахме до извода, че е бил задържан и отивахме в полицията, за да издействаме освобождаването му.

През август 1943 г. Адолф Месмер, Свидетел от Германия, пристигна в Салвадор, за да помогне при организирането на нашия първи конгрес. След като властите дадоха разрешение, пуснахме обяви в местните вестници за публичния доклад „Свободата в новия свят“. Табели с обяви бяха сложени по витрините на някои магазини, а също и по трамваите. През втория ден на конгреса обаче един полицай ни уведоми, че разрешението ни за събиране е било отменено. Под натиска на архиепископа на Салвадор началникът на полицията беше издал заповед за прекратяване на конгреса. Въпреки това през април следващата година получихме разрешение за изнасяне на обявения публичен доклад.

 Поставям си цел

През 1946 г. получих покана да присъствам на Теократичния конгрес „Радостни народи“ в град Сан Паулу. Капитанът на един товарен кораб в Салвадор се съгласи да ни вземе на борда, ако не ни пречи да спим на палубата. Въпреки че ни връхлетя буря, по време на която всички се разболяхме от морска болест, след четиридневно плаване пристигнахме благополучно в Рио де Жанейро. Местните Свидетели ни подслониха за няколко дена, преди да продължим пътуването си с влак. Когато пристигнахме на гарата в Сан Паулу бяхме посрещнати от малка група, носеща надписи „Добре дошли, Свидетели на Йехова“.

Скоро след като се върнах в Салвадор, разговарях с Хари Блек, един мисионер от САЩ, относно желанието си да стана пионер, както се наричат целодневните служители при Свидетелите на Йехова. Хари ми напомни, че имам семейни отговорности и ме посъветва да проявя търпение. В крайна сметка след време братята и сестрите ми вече можеха да се издържат сами и през юни 1952 г. бях назначен да служа като пионер в един малък сбор в Илеус, намиращ се на 210 километра южно от Салвадор.

Прояви на щедрост

На следващата година бях назначен в Жекие, голям град в централната част на щата, където нямаше нито един Свидетел. Първият човек, който посетих, беше местният свещеник. Той ми обясни, че градът е негов и ми забрани да проповядвам там. Предупреди паството си, че е пристигнал „фалшив пророк“ и изпрати съгледвачи, които да следят всяка моя крачка. Въпреки това през този ден успях да разпространя над 90 библейски издания и започнах четири изучавания. Само след две години в Жекие вече имаше Зала на Царството и 36 Свидетели! Днес в този град има осем сбора и около 700 Свидетели на Йехова.

През първите няколко месеца в Жекие живях в една малка стая под наем в покрайнините на града. След това срещнах Мигел Ваш ди Уливейра, собственикът на хотел „Судоесте“, един от най–добрите хотели в Жекие. Мигел прие да изучава Библията и настоя да се преместя в една от стаите в неговия хотел. Мигел и неговата съпруга по–късно станаха Свидетели.

Друг скъп спомен от времето, което прекарах в Жекие, е свързан с Луиш Котрен, гимназиален учител, с когото изучавах Библията. Той предложи да ми помогне да подобря познанията си по португалски и математика. Имах само основно образование и затова с готовност приех неговото предложение. Седмичните уроци след библейското изучаване на Луиш ме подготвиха за допълнителните отговорности, които получих от организацията на Йехова.

Ново предизвикателство

През 1956 г. бях поканен в клона в Бразилия, който тогава се намираше в Рио де Жанейро, за да получа обучение за окръжен надзорник, както се наричат пътуващите служители при Свидетелите на Йехова. Курсът на обучение, на който присъстваха още осем души, продължи малко повече от месец. Към края на курса получих назначение в Сан Паулу, което събуди притеснения в мене. Питах се: „Какво ще правя аз, един чернокож, сред всички онези италианци? Дали ще ме приемат?“ *

 Първият сбор, който посетих, беше в областта Санту Амару и бях насърчен да видя, че Залата на Царството е пълна с братя и сестри и заинтересувани хора. Онова, което ме убеди, че опасенията ми са неоснователни, беше фактът, че всички 97 вестители в сбора участваха заедно с мене в службата в събота и неделя. Тогава си казах: „Те наистина са мои братя и сестри.“ Топлотата на тези скъпи събратя ми вдъхна смелост да постоянствам в пътуващата служба.

Магарета, коне и мравояди

Сред най–големите трудности за пътуващите надзорници по онова време бяха продължителните пътувания до сборовете и малките групи от Свидетели в отдалечените райони. По тези места общественият транспорт беше несигурен или изобщо не съществуваше, а повечето пътища представляваха тесни и прашни пътеки.

За да решат този проблем, някои окръзи купуваха магаре или кон, с които окръжният надзорник да се придвижва. Много пъти в понеделник оседлавах коня, натоварвах багажа си и яздех по 12 часа до следващия сбор. В Санта Фе ду Сул братята имаха едно магаре на име Дораду (Златко), което знаеше как да стигне до групите за изучаване на книга в отдалечените райони. Дораду спираше пред всяка от фермите и търпеливо чакаше да отворя портите им. След посещението си, заедно с Дораду тръгвахме към следващата група.

Липсата на надеждни средства за комуникация също правеше пътуващата служба трудна. Например, за да посетя малка група Свидетели, които се събираха в една ферма в щата Мату Гросу, трябваше да прекося с лодка река Арагуя, след което да яздя около 25 километра през гората. При един от случаите писах на тази група за своето посещение, но явно писмото се беше загубило, тъй като никой не ме чакаше, когато прекосих реката. Беше късно следобед, затова помолих собственика на един малък бар да наглежда багажа ми, а аз тръгнах пеш, като взех със себе си само куфара.

Скоро се стъмни. Докато неуверено се придвижвах в тъмнината, чух сумтенето на мравояд. Бях чувал, че мравоядът може да се изправи на задните си крака и да убие човек с мощните си предни лапи. Затова, когато чуех някакъв шум от храстите, внимателно пристъпвах напред, държейки куфара пред себе си за защита. След няколко часа ходене стигнах до малък поток. За съжаление в тъмното не забелязах, че на отсрещната страна имаше ограда от бодлива тел. С един скок прескочих потока, приземих се право върху оградата и, разбира се, се порязах!

Накрая пристигнах във фермата, където бях посрещнат от кучешки лай. Тъй като по онова време беше нещо обичайно крадците на овце да нападат нощем, веднага след като вратата се отвори, аз  се представих. Вероятно съм бил окаяна гледка с разкъсани, окървавени дрехи, но независимо от това братята се зарадваха да ме видят.

Въпреки трудностите това бяха щастливи времена. Наслаждавах се на дълги пътувания на кон или пеша, понякога си почивах в сянката на дърветата, слушах песента на птиците и гледах как лисиците притичват пред мене по онези безлюдни пътища. Друга причина за радост беше това, че моите посещения настина помагаха на братята. Много от тях ми изпращаха благодарствени писма. Други ми благодаряха лично, когато се срещахме по време на конгресите. Колко се радвах да видя как различни хора преодоляват своите проблеми и напредват в духовно отношение!

Най–накрая помощник!

През годините в пътуващата служба, често бях сам и това ме научи да разчитам на Йехова като на ‘скала моя и крепост моя’. (Псалм 18:2) Освен това разбирах, че като неженен мога изцяло да се съсредоточа върху интересите на Царството.

През 1978 г. обаче се запознах с една сестра пионерка на име Жулия Такахаши. Тя се беше отказала от добре платена работа като медицинска сестра в голяма болница в Сан Паулу, за да служи там, където нуждата от вестители на Царството е по–голяма. Християнските старейшини, които я познаваха, се изказаха положително за нейните духовни качества и уменията ѝ като пионер. Както можете да си представите, решението ми да се оженя след толкова много години беше изненада за някои. Един мой добър приятел не можеше да повярва и обеща 270 килограмов бик, ако наистина се оженя. Изядохме този бик на сватбеното ни тържество на 1 юли 1978 г.

Постоянствам, въпреки лошото здраве

Жулия се присъедини към мене в пътуващата служба и в продължение на осем години заедно посещавахме сборовете в южна и югоизточна Бразилия. Тогава започнаха проблемите ми със сърцето. На два пъти припаднах, докато разговарях с домакините в проповедната служба. Имайки предвид моите ограничения, приехме назначението като специални пионери в Биригуи, щата Сан Паулу.

Свидетелите в Биригуи предложиха да ме закарат на лекар в град Гояния, намиращ се на около 500 километра. След като състоянието ми се стабилизира, бях опериран и ми беше поставен пейсмейкър. Оттогава изминаха около 20 години. Въпреки че имах още две операции на сърцето, все още активно участвам в правенето на ученици. Като много други лоялни християнски съпруги, Жулия винаги е била постоянен източник на подкрепа и насърчение за мене.

Макар че здравословните проблеми ограничават дейността ми и понякога са причина за обезсърчение, аз все още продължавам да служа като пионер. Припомням си това, че Йехова никога не ни е обещавал, че животът в тази стара система ще бъде като път осеян с рози. Щом от апостол Павел и от други верни християни в миналото се е очаквало да постоянстват въпреки трудностите, нима същото изискване не важи и за нас днес? (Деяния 14:22)

Наскоро попаднах на първата Библия, която си бях купил през 30–те години на миналия век. От вътрешната страна на корицата ѝ бях написал 350 — броят на вестителите на Царството в Бразилия, когато започнах да посещавам християнските събрания през 1943 г. Изглежда невероятно, но днес в Бразилия има над 600 000 Свидетели. Каква привилегия е да имам малък дял в този растеж! Йехова наистина ме възнагради богато за това, че постоянствах. Подобно на псалмиста и аз мога да кажа: ‘Господ извърши велики неща за нас, от които се изпълнихме с радост.’ (Псалм 126:3)

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 9]

Свидетели оповестяват публичния доклад на първия конгрес в град Салвадор през 1943 г.

[Снимка на страница 10]

Свидетели, които пристигат в Сан Паулу за конгреса „Радостни народи“ през 1946 г.

[Снимки на страници 10, 11]

В пътуващата служба в края на 50–те години на XX век

[Снимка на страница 12]

Със съпругата ми Жулия