Биографичен разказ

Най–накрая семейството ни се обедини!

РАЗКАЗАНО ОТ СУМИКО ХИРАНО

Бях намерила най–добрия начин на живот и исках съпругът ми да го сподели с мене. Щяха да изминат четирийсет и две години преди това да стане.

ОЖЕНИХМЕ се през 1951 г., когато бях на 21 години. През следващите четири години ни се родиха двама синове и животът ми изглеждаше благословен във всяко отношение.

Един ден през 1957 г. по–голямата ми сестра ми каза, че я посещава една мисионерка от Свидетелите на Йехова. Макар че беше будистка, сестра ми беше започнала да изучава Библията с мисионерката и ме насърчи да направя същото. Аз се съгласих. Посещавах протестантска църква и щях да покажа на Свидетелите на Йехова, че грешат — или поне така си мислех.

Скоро осъзнах колко малко знам за Библията. Трябваше да питам мисионерката „Кой е Йехова?“. Никога не бях чувала това име в моята църква. Мисионерката, Дафни Кук (по–късно Петит), ми показа думите от Исаия 42:8, където се казваше ясно, че Йехова е името на Всемогъщия Бог. Дафни отговори на всичките ми въпроси с помощта на Библията.

Зададох същите въпроси и на служителя в църквата, където ходех. Той ми отговори: „Да задаваш въпроси е грях. Просто вярвай на онова, което ти се казва.“ Макар че знаех, че задаването на въпроси не е погрешно, в продължение на шест месеца ходех на църква всяка неделя сутрин, а следобед посещавах събранията на Свидетелите на Йехова.

Какво влияние оказа това на брака ми

Бях развълнувана от нещата, които научавах от Библията, и ги споделях със  съпруга си Казухико. След всяко изучаване и събрание му разказвах какво съм научила. Това стана причина между нас „да задухат студени ветрове“. Той не искаше да ставам Свидетелка на Йехова. Но изучаването на Библията беше толкова удовлетворяващо, че продължих да изучавам и да се събирам със Свидетелите.

Преди да тръгна за събрание, приготвях на Казухико някое от любимите му ястия, но той започна да ходи на ресторант. Когато се връщах от събрание, той не беше в добро настроение и не искаше да говори. След два или три дена настроението му се подобряваше, но отново идваше време за събрание.

Горе–долу по това време се разболях от туберкулоза — болест, която вече беше отнела живота на няколко души от семейството на съпруга ми. Казухико беше силно разтревожен и ми каза, че когато се възстановя, ще мога да правя каквото поискам. Единствената ми молба към него беше да гледа по–благосклонно на това, че посещавам събранията. Той се съгласи.

Бяха ми необходими шест месеца, за да се възстановя, и използвах това време за усилено изучаване на Библията. Опитвах се да намеря несъответствия в ученията на Свидетелите на Йехова и бях решила, че ще спра да изучавам, ако намеря дори само едно. Но така и не успях. Вместо това, видях ясно грешките на протестантската църква. Разбрах за любовта и справедливостта на Йехова и за ползата, която имаме, ако живеем според законите на Бога.

След като оздравях, съпругът ми удържа на думата си и нямаше против да посещавам събранията. Напредвах в духовно отношение и през май 1958 г. бях покръстена като Свидетелка на Йехова. Копнеех семейството ми да се присъедини към мене в поклонението на истинския Бог.

Помагам на децата си в духовно отношение

Синовете ми винаги бяха с мене на събранията и в проповедната служба, но някои неща, които се случиха, ми показаха, че те придобиват по–голямо познание от Библията. Един ден, докато шестгодишният ми син Масахико си играеше близо до дома ни, чух силен шум и писък. Една съседка се втурна в къщата ни и извика, че синът ми го блъснала кола. Беше ли мъртъв? Опитах се да запазя спокойствие, докато тичах навън. При вида на смачканото му колело направо изтръпнах, но след малко го видях да идва към мене, наранен съвсем леко. Прегръщайки ме, той каза: „Мамо, Йехова ми помогна, нали?“ Като го видях жив и като чух тези чудесни думи, се разплаках.

При друг случай, когато бяхме на служба, срещнахме възрастен човек, който се развика: „Какво си мислиш, че правиш, като влачиш това малко дете със себе си? Направо ми е жал за него.“ Преди да успея да му отговоря, осемгодишният Томойоши каза: „Дядо, майка ми не ме принуждава да проповядвам. Проповядвам, защото искам да служа на Йехова.“ Възрастният мъж се стъписа и не можа да каже нито дума.

В духовно отношение децата ми нямаха баща. От мене зависеше да ги уча на библейските  истини, макар че аз самата имах още много да уча. Развивах своята любов, вяра и пламенност и се опитвах да им давам добър пример. Всеки ден благодарях на Йехова в молитва пред децата си. Разказвах им случките, които имах в проповедната служба. Това ги насърчаваше. Когато след време ги попитаха защо са станали пионери, или целодневни служители при Свидетелите на Йехова, те отговориха: „Майка ни служеше като пионерка и виждахме, че беше щастлива. Ние също искахме да бъдем щастливи.“

Много внимавах да не говоря критично за баща им или за някого от сбора. Съзнавах, че отрицателните думи можеха да навредят на децата ми и да станат причина те да изгубят уважението си както към онзи, за когото става въпрос, така и към този, който говори по такъв начин.

Преодоляване на пречките за напредъка

През 1963 г. работата на съпруга ми ни отведе в Тайван. Той ми каза, че ако проповядвам на японското население там, това ще доведе до проблеми и може да ни върнат в Япония, което ще създаде трудности на компанията, за която работи. Съпругът ми искаше да ни отдалечи от Свидетелите.

В Тайван, където всички събрания се провеждаха на китайски, братята и сестрите ни приеха радушно. Реших да науча китайски, за да свидетелствам на местните хора, вместо на японците. Така щях да избегна проблемите, за които съпругът ми беше споменал.

Приятелството ни със Свидетелите в Тайван ни укрепваше. Особено голяма подкрепа ни оказваше една мисионерска двойка, Харви и Кати Логан. Брат Логан стана духовен баща на синовете ми. Той им помогна да видят, че службата на Йехова съвсем не е безрадостен и ограничаващ начин на живот. Мисля, че именно в Тайван синовете ми решиха да служат на Йехова.

Томойоши и Масахико ходеха в американско училище, където научиха английски и китайски. Това образование ги подготви за бъдещите им отговорности като служители на истинския Бог, Йехова. Много съм благодарна на Йехова, че през този труден за нас период ни дари с трайни благословии. След три и половина незабравими години в Тайван семейството ни се върна в Япония.

Момчетата вече бяха на юношеска възраст и искаха да бъдат независими. Прекарвахме дълги часове в обсъждане на библейските принципи и Йехова им помогна през тези трудни години. След като завърши гимназия, Томойоши стана пионер. През първите няколко години от службата си като пионер той успя да помогне на  четирима души да достигнат до отдаване и покръстване. Масахико последва примера на брат си и стана пионер веднага след завършване на средното си образование. През първите четири години като пионер Масахико помогна на четирима младежи да станат Свидетели на Йехова.

Впоследствие Йехова благослови синовете ми още по–богато. Томойоши изучаваше със съпруга на една жена, на която бях помогнала да научи библейските истини. Двете им дъщери също станаха Свидетелки. По–късно Томойоши се ожени за по–голямата сестра, Нобуко, а Масахико — за по–малката, Масако. Томойоши и Нобуко днес служат в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк), а Масахико и Масако са мисионери в Парагвай.

Съпругът ми постепенно се променя

През онези години съпругът ми изглеждаше безразличен към истината, но някои неща показваха, че той се променя. Когато другите ми се противопоставяха, той защитаваше вярванията ми и всъщност подкрепяше библейската истина, без да го осъзнава. Освен това Казухико помагаше на някои Свидетели в материално отношение. В кратка реч на сватбата на единия от синовете ни, той каза: „Да учиш хората да живеят по правилен начин, е най–хубавата, но и най–трудната работа. Моите синове и техните съпруги са избрали този най–труден път за своя кариера. Моля ви, подкрепяйте ги.“ Всичко това ме караше да мисля, че вероятно един ден Казухико ще се присъедини към нас в службата на Йехова.

Стремях се да организирам нещата така, че съпругът ми да може да общува с други Свидетели. Канех го на християнските събрания, на конгресите и на Възпоменанието на Христовата смърт. Когато работата му позволяваше, той присъстваше на тези събирания, макар и неохотно. Неведнъж си мислех, че вече е готов да приеме библейско изучаване и затова канех християнски старейшини на гости. Той обаче отказваше да изучава. Чудех се къде беше проблемът.

Тогава си припомних думите на апостол Петър: „Вие, жени, подчинявайте се на своите мъже, за да може онези, които не са послушни на словото, да бъдат спечелени без думи, чрез вашите постъпки, като наблюдават добродетелното ви поведение, придружено от дълбоко уважение.“ (1 Петър 3:1, 2) Осъзнах, че не винаги прилагах този съвет. За да се придържам по–пълно към тези думи, трябваше да подобря духовността си.

През 1970 г. започнах пионерска служба точно с тази цел. Изминаха десет години, а след това още десет, но все още не виждах промяна в духовното състояние на съпруга си. Веднъж една изучаваща ми каза: „Сигурно не е лесно да помагаш на другите хора, когато не можеш да помогнеш дори на собствения си съпруг.“ Това ми подейства обезсърчаващо, но не се отказах.

Към края на 80–те години на XX век, родителите ни наближаваха края на живота си. Грижите за тях и за останалите задължения, които имах, ме изтощаваха и ме караха да се чувствам напрегната. Години наред родителите ни се противопоставяха на вярата ми в Йехова, но аз се опитвах да проявявам колкото се може повече любов към тях. Малко преди смъртта си майка ми, която беше на 96 години, ми каза: „Сумико, ако бъда възкресена, ще се присъединя към твоята религия.“ Осъзнах, че усилията ми не са били напразни.

Съпругът ми забелязваше всичко, което правех за родителите ни. В знак на признателност той започна да посещава събранията редовно, като правеше това в продължение на години, но без да напредва в духовно отношение. Аз продължавах да се опитвам да му угодя. Канех приятелите му и дори чуждестранните му бизнес партньори на гости. Ходех с него на почивка. Когато изискването за часовете на пионерите беше намалено на 70 часа на месец, прекарвах повече време с него.

След пенсионирането дойде промяната

През 1993 г. съпругът ми се пенсионира. Мислех си, че сега най–после ще има време да изучава Библията. Но той каза, че да се  покланя на Бога само защото разполага с време би било богохулство. Затова беше решил, че ще се покланя на Бога, когато сърцето му го подтикне към това, без аз да го карам.

Един ден Казухико ме попита дали съм готова да прекарам остатъка от дните си, живеейки само за него. Това ме нарани, защото откакто се омъжих за него, се стремях да правя всичко, което е по силите ми, за да му угодя. Толкова се стараех да го направя щастлив, но той чувстваше, че в живота си поставях Йехова преди него. След като размишлявах известно време, му отговорих, че не мога да направя за него нищо повече от това, което вече правя. Но добавих също, че ако се присъедини към мене в поклонението на Бога, ще можем да започнем заедно един чудесен нов живот, който ще продължи не само още няколко години, но през цялата вечност. Минаваха дни, но отговор нямаше. Накрая Казухико ме попита: „Ще изучаваш ли Библията с мене?“ Всеки път, когато си спомня тези думи, сърцето ми започва да тупти от вълнение.

Първоначално уредих един християнски старейшина да изучава със съпруга ми, но той ми каза, че няма да изучава с никого другиго освен с мене. Така започнахме да изучаваме Библията всеки ден. Тъй като служех в китайски сбор, а съпругът ми владееше китайски, изучавахме на този език. Освен това заедно прочетохме цялата Библия за по–малко от година.

По това време един старейшина от китайския сбор и неговата съпруга започнаха да проявяват по–голямо внимание към нас. Въпреки че бяха по–млади от децата ни, те станаха наши истински приятели. Много други Свидетели също обръщаха специално внимание на съпруга ми. Канеха ни на гости и разговаряха с Казухико като с техен баща. Това го правеше много щастлив.

Един ден получихме покана за сватба, която беше адресирана до съпруга ми. Признанието на неговото главенство докосна сърцето му и той реши да дойде на сватбата. Не след дълго Казухико започна да общува повече със Свидетелите и се съгласи да изучава Библията с един старейшина. Изучаването на Библията, посещаването на събранията и любовта на сбора помогнаха на съпруга ми да напредне в духовно отношение.

Най–накрая семейството ни се обедини

През декември 2000 г. съпругът ми беше покръстен в символ на отдаването си на Йехова. Синовете ни и техните съпруги дойдоха от далече, за да видят това съвременно „чудо“. Бяха необходими 42 години, но най–накрая вече сме обединено семейство.

Сега всяка сутрин двамата обсъждаме текста за деня и четем от Библията. Всеки ден разговаряме на духовни теми и участваме в духовни дейности. Понастоящем съпругът ми служи като помощник–служител в сбора и наскоро изнесе на китайски публичен доклад, основан на Библията. Благодарна съм на Йехова, че ни обедини. Искам да възхвалявам неговото име заедно с всички близки и скъпи за мене хора и да подкрепям неговото върховенство през цялата вечност.

[Карта на страница 13]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

КИТАЙ

КОРЕЙСКА НАРОДНОДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА

РЕПУБЛИКА КОРЕЯ

Японско море

ЯПОНИЯ

Токио

Източнокитайско море

ТАЙВАН

Тайпе

[Снимка на страница 12]

Със семейството ми през 1958 г. — годината, когато бях покръстена

[Снимки на страница 13]

Когато се преместихме от Токио в Тайпе, получихме духовна подкрепа от приятели като Харви и Кати Логан

[Снимка на страница 15]

Днес семейството ми е обединено в истинското поклонение