Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Нашата борба да останем духовно силни

Нашата борба да останем духовно силни

Биографичен разказ

Нашата борба да останем духовно силни

Разказано от Ролф Брюгемайер

Първото писмо, което получих в затвора, беше от един приятел, който ми пишеше, че майка ми и по–малките ми братя Петер, Йохен и Манфред също са били арестувани. Това означаваше, че двете ни по–малки сестри оставаха сами, без родители и без по–големите си братя. Защо властите в Източна Германия преследваха нашето семейство? Какво ни помогна да останем духовно силни?

ВТОРАТА световна война преобърна мирното ни детство и станахме свидетели на жестокостите на войната. Баща ни влезе в немската армия и умря като военнопленник. Така че майка ми Берта трябваше да се грижи сама за шест деца на възраст от една до шестнайсет години.

Поради нещата, които виждаше в църквата, където ходеше, майка ми напълно се разочарова от религията и повече не искаше да чуе каквото и да било за Бога. Но един ден през 1949 г. Илзе Фукс, внимателна дребна жена, дойде на нашата врата да говори за Божието Царство. Въпросите и разсъжденията, които тя използваше, събудиха любопитството на майка ми. Тя започна да изучава Библията и това ѝ вдъхна надежда.

Отначало ние, момчетата, бяхме скептично настроени. Първо нацистите, а после комунистите даваха големи обещания, които само водеха до разочарование. Бяхме подозрителни към всякакви нови обещания, но когато разбрахме, че някои Свидетели са били в концентрационни лагери, защото са отказали да подкрепят войната, това ни направи силно впечатление. На следващата година майка ми, Петер и аз се покръстихме.

По–малкият ни брат Манфред също се покръсти, но явно библейската истина не беше пуснала корени в сърцето му. Когато през 1950 г. комунистите забраниха дейността ни и брат ми беше подложен на натиск от тайната милиция — небезизвестното Щази, — той издаде къде се провеждаха събранията ни. Впоследствие майка ми и другите ми братя бяха арестувани.

Служейки под забрана

Поради забраната трябваше да пренасяме тайно библейска литература в Източна Германия. Аз бях куриер и вземах литературата от западната част на Берлин, където тя не беше забранена, и я пренасях през границата. Неведнъж успявах да избягам от милиционерите, но през ноември 1950 г. бях арестуван.

Служителите на Щази ме хвърлиха в подземна килия. Не ми беше разрешено да спя през деня, а през нощта ме разпитваха и понякога ме биеха. Нямах връзка със семейството си до март 1951 г., когато майка ми, Петер и Йохен дойдоха на съдебното дело по моя случай. Получих шестгодишна присъда.

Петер, Йохен и майка ми бяха арестувани шест дена след делото. След това наша духовна сестра се грижеше за сестра ми Ханелоре, която беше на единайсет години, а една от лелите ми взе при себе си Сабине, която беше на седем. Пазачите от Щази се отнасяли към майка ми и към братята ми като към опасни престъпници, като дори им взели връзките за обувките и ги принуждавали да стоят изправени по време на разпитите. Всеки от тях също получи шестгодишна присъда.

През 1953 г. с няколко други затворници Свидетели получихме задачата да построим военно летище, но отказахме да направим това. Властите ни наказаха с 21 дена изолация — без работа, без писма и със съвсем малко храна. Някои от християнските ни сестри заделяха хляб от собствените си малки дажби и ни го носеха тайно. Така се запознах с Ани, една от тези сестри, и впоследствие се ожених за нея, след като тя беше освободена през 1956 г., а аз — през 1957 г. Една година след сватбата се роди дъщеря ни Рут. Петер, Йохен и Ханелоре се ожениха горе–долу по същото време.

Около три години след като бях освободен, бях арестуван отново. Един от офицерите на Щази се опитваше да ме убеди да стана предател. Той каза: „Драги г–н Брюгемайер, моля Ви, бъдете разумен. Знаете какво е да бъдете в затвора и ние не бихме искали да изпитате отново същото. Можете да продължавате да сте Свидетел, да изучавате и да говорите за Библията, когато си поискате. Само искаме да ни държите в течение. Помислете за съпругата си и за дъщеричката си.“ От последното изречение ме заболя много. Но знаех, че докато съм в затвора, Йехова ще се грижи за семейството ми по–добре от самия мене и той наистина направи така!

Властите се опитаха да накарат Ани да работи целодневно, така че други хора да се грижат за Рут през седмицата. Тя отказа и работеше през нощта, за да може да се грижи за Рут през деня. Духовните ни братя бяха много грижовни и даваха на съпругата ми толкова неща, че тя дори имаше какво да споделя с другите. Аз прекарах в затвора още почти шест години.

Как запазвахме вярата си жива в затвора

Когато отново отидох в затвора, съкилийниците ми Свидетели много искаха да разберат какво е било публикувано в изданията ни в последно време. Бях много щастлив, че бях изучавал внимателно списание „Стражева кула“ и бях посещавал събранията редовно, така че можах да бъда източник на духовно насърчение за тях!

Когато помолихме пазачите за една Библия, те отговориха: „Да дадеш на Свидетелите на Йехова Библия е толкова опасно, колкото да дадеш на престъпник в затвора инструменти, за да избяга.“ Всеки ден братята, които поемаха ръководството, избираха стих от Библията, който да обсъдим. При ежедневните ни половинчасови разходки в двора за нас не беше толкова важно да правим упражнения и да дишаме чист въздух, колкото да извлечем полза от стиха за деня. Макар че трябваше да стоим на разстояние от пет метра един от друг и не ни беше разрешено да си говорим, намирахме начини да си предаваме стиха за деня. Когато се връщахме в килиите, събирахме изказванията, които всеки беше успял да чуе, и провеждахме ежедневното си обсъждане на Библията.

След време някой ни издаде и аз бях хвърлен в единична килия. Само каква благословия се оказа това, че бях научил няколкостотин стиха наизуст! Така запълвах дните с размисъл върху различни теми от Библията. След това бях прехвърлен в друг затвор, където пазачът ме сложи в килия с още двама Свидетели и за наша огромна радост ни даде една Библия. След шест месеца, прекарани в единична килия, бях благодарен, че отново мога да обсъждам библейски въпроси със събратя по вяра.

Брат ми Петер разказа какво му помогнало да издържи в друг затвор: „Представях си какъв ще бъде животът в новия свят и занимавах ума си с мисли от Библията. Ние Свидетелите се укрепвахме взаимно, като си задавахме библейски въпроси или се изпитвахме върху Библията. Животът не беше лесен. Имаше случаи, когато единайсет затворници бяха в килия с големина дванайсет квадратни метра. Там трябваше да ядем, да спим, да се мием, дори да ходим по нужда. Ставахме доста раздразнителни.“

Другият ми брат, Йохен, разказва за своите преживявания в затвора: „Пеех песните, които можех да си спомня от песнопойката. Всеки ден размишлявах върху някой стих, който бях научил наизуст. След като бях освободен, продължих да поддържам добра програма за приемане на духовно ръководство. Всеки ден четях библейския стих за деня заедно със семейството си. Подготвяхме се също за всички събрания.“

Майка ми е освободена от затвора

След малко повече от две години в затвора, майка ми беше освободена. Тя използваше свободата си да изучава Библията с Ханелоре и Сабине, като им помогна да положат добра основа за вярата си. Тя ги научи също да се справят с различните трудности, които възникваха в училище поради вярата им в Бога. Ханелоре разказва: „Нямаше значение какви ще са последствията, защото у дома се насърчавахме взаимно. Това, че бяхме сплотени като семейство, компенсираше всякакви трудности, които понасяхме.“

Тя разказва още: „Освен това осигурявахме духовна храна на братята си, когато бяха в затвора. Преписвахме на ръка с малки букви върху хартия с восък цели броеве на „Стражева кула“. После увивахме листовете в непромокаема хартия и ги скривахме в сини сливи, които им изпращахме с месечния колет. Каква радост беше да получим отговор, че сливите са били ‘много вкусни’! Бяхме изцяло погълнати от работата си и мога да кажа, че това наистина беше прекрасно време.“

Живот под забрана

Петер разказва какъв беше животът десетилетия наред под забрана в Източна Германия: „Събирахме се на малки групи в частни домове, като пристигахме и си тръгвахме по различно време. На всяко събрание се уговаряхме за следващия път. Правехме това с помощта на знаци и бележки, защото съществуваше постоянна опасност да ни подслушват от Щази.“

Ханелоре казва: „Понякога получавахме записи с програмата на различни конгреси. Това винаги беше повод за радостно събиране. Малката ни група се събираше, за да слуша библейски напътствия в продължение на няколко часа. Макар че не можехме да виждаме докладчиците, слушахме внимателно и си правехме записки.“

Петер разказва: „Братята ни от други страни правеха големи жертви, за да ни осигуряват основана на Библията литература. През десетилетието преди падането на Берлинската стена през 1989 г. те печатаха изданията за нас в малък формат. Някои рискуваха да изгубят автомобилите си, парите си и дори свободата си, за да пренасят тайно духовна храна в Източна Германия. Една вечер двойката Свидетели, които чакахме, не се появи. Милицията беше открила литературата и беше конфискувала автомобила на това семейство. Въпреки опасностите, дори не сме си помисляли да спрем дейността си, за да водим по–спокоен живот.“

Манфред, по–малкият ми брат, който ни предаде през 1950 г., разказва какво му помогна да възвърне вярата си и да я поддържа силна: „След като бях задържан за няколко месеца, се преместих в Западна Германия и оставих пътя на библейската истина. Върнах се в Източна Германия през 1954 г. и на следващата година се ожених. Малко след това съпругата ми прие истината от Библията и през 1957 г. се покръсти. След време съвестта ми започна да ме измъчва и с помощта на съпругата си се върнах в сбора.

Моите духовни братя, които ме познаваха, преди да напусна истината, ме приеха отново много любещо, сякаш нищо не се беше случило. Прекрасно е да бъдеш приветстван със сърдечна усмивка и прегръдка. Толкова съм щастлив, че се помирих с Йехова и с братята си.“

Духовната борба продължава

Всеки от семейството ни трябва да води усилна битка за вярата. Брат ми Петер споделя: „Днес, както никога досега, сме заобиколени от много неща, които биха могли да ни отвлекат вниманието, и от многобройни изкушения в материално отношение. Когато бяхме под забрана, бяхме доволни от онова, което имахме. Например никой от нас не искаше да е в друга група за изучаване поради лични съображения и не се оплакваше, че събранията са прекалено далече или твърде късно. Всички се радвахме да сме заедно, макар че някои от нас трябваше да чакат до единайсет часа̀ вечерта, за да им дойде редът да си тръгнат от събранието.“

През 1959 г. майка ми реши да се премести в Западна Германия със Сабине, която тогава беше на шестнайсет години. Те искаха да служат там, където нуждата от вестители на Царството е по–голяма, и от клона ги насочиха към град Елванген в провинция Баден–Вюртемберг. Пламенността на майка ми, въпреки че здравето ѝ не беше много добро, подтикна Сабине да стане пионерка, когато навърши осемнайсет години. Когато тя се омъжи, майка ми, тогава на 58–годишна възраст, се научи да шофира, за да може да участва по–пълно в проповедната дейност. Тя много обичаше службата до смъртта си през 1974 г.

През 1965 г., когато бях излежал почти шест години от втората си присъда, бях депортиран в Западна Германия, без семейството ми да знае за това. След време обаче съпругата ми Ани и дъщеря ни Рут дойдоха при мене. Обърнахме се към клона с въпроса дали не бихме могли да служим там, където има нужда от повече вестители, и бяхме помолени да отидем в град Ньордлинген в провинция Бавария. Там израснаха дъщеря ни Рут и синът ни Йоханес. Ани стана пионерка. Нейният хубав пример подтикна Рут също да започне пионерска служба веднага след като завърши училище. И двете ни деца се ожениха за пионери. Днес те имат семейства и сме благословени с шест прекрасни внучета.

През 1987 г. се възползвах от възможността да се пенсионирам по–рано и се присъединих към Ани в пионерската служба. След три години бях поканен в клона в Зелтерс, за да помагам при разширяването на сградите. След това помогнахме за строежа на първата конгресна зала на Свидетелите на Йехова в бивша Източна Германия, в град Глаухау, за която по–късно бяхме назначени да се грижим. Поради здравословни причини трябваше да се върнем при дъщеря си в сбора в Ньордлинген, където служим като пионери.

За моя огромна радост всичките ми братя и сестри и повечето от членовете на семейството ни продължават да служат на нашия прекрасен Бог, Йехова. През годините разбрахме, че стига да останем духовно силни, можем да изпитаме истинността на думите, записани в Псалм 126:3: ‘Господ извърши велики неща за нас, от които се изпълнихме с радост.’

[Снимка на страница 13]

На сватбата ни през 1957 г.

[Снимка на страница 13]

Със семейството ми през 1948 г.: (отпред, отляво надясно) Манфред, Берта, Сабине, Ханелоре, Петер; (отзад, отляво надясно) аз и Йохен

[Снимки на страница 15]

Книга с малък формат, използвана по време на забраната, и техника за подслушване на Щази

[Източник]

Forschungs- und Gedenkstätte NORMANNENSTRASSE

[Снимка на страница 16]

С братята и сестрите ми: (отпред, отляво надясно) Ханелоре и Сабине; (отзад, отляво надясно) аз, Йохен, Петер и Манфред