Биографичен разказ

Правилните решения доведоха до благословии за цял живот

Разказано от Пол Кушнир

ПРЕЗ 1897 г. моите баба и дядо емигрирали от Украйна в Канада и се установили близо до Йорктън (провинция Саскачеван). Те пристигнали там с четирите си деца — три момчета и едно момиче. През 1923 г. момичето, Маринка, станало моя майка. Аз бях седмото ѝ дете. Животът по онова време беше прост, но спокоен. Имахме питателна храна и топли дрехи, а правителството осигуряваше някои основни услуги. Приятелски настроени съседи бяха готови да си помагат взаимно с по–трудната работа. През зимата на 1925 г. ни посети един Изследовател на Библията, както тогава бяха познати Свидетелите на Йехова. Това посещение ни подтикна да вземем решения, за които съм признателен и до днес.

Истината от Библията достига дома ни

Майка ми прие няколко брошури от този Изследовател на Библията и не след дълго разбра, че това е истината. Тя напредна духовно много бързо и се покръсти през 1926 г. Когато майка ми стана Изследователка на Библията, отношението на цялото ни семейство към живота коренно се промени. Домът ни беше отворен за най–различни гости. Пътуващи надзорници, наричани тогава пилигрими, и други Изследователи на Библията често отсядаха при нас. През 1928 г. един пътуващ надзорник ни показа „Драмата Еврика“, опростен вариант на „Фотодрамата за сътворението“. Той взе назаем от нас децата една играчка жаба, която при натискане издаваше звук. Когато натиснеше жабата, беше време да се смени кадъра. Ние много се гордеехме със своя принос в представянето на драмата!

Един пътуващ надзорник, Емил Зариски, често ни посещаваше с караваната си. Понякога го придружаваше вече порасналият му син, който насърчаваше нас, децата, да мислим за целодневна служба, тоест да станем пионери. Гостуваха ни и много  пионери. Веднъж майка ни услужи на един пионер с риза, която да носи, докато тя поправи неговата. Когато си тръгна, той без да иска я взе със себе си. След много време ни я изпрати обратно и се извини за закъснението, като писа: „Не можех да си позволя необходимите десет цента за пощенски разходи.“ Как искахме да беше задържал ризата! Надявах се, че един ден и аз ще мога да подражавам на тези самопожертвувателни пионери. Много съм признателен за гостоприемния дух на майка ми, който обогати живота ни и увеличи любовта ни към братството. (1 Петър 4:8, 9)

Татко не стана Изследовател на Библията, но и не ни се противопоставяше. През 1930 г. той дори позволи на братята да използват големия му навес за еднодневен конгрес. Макар че бях само на седем години, радостта и достойнството на това събитие ми направиха силно впечатление. Татко почина през 1933 г. Майка ми остана вдовица с осем деца, но решимостта ѝ да ни води по пътя на истинското поклонение не отслабна ни най–малко. Тя ме водеше на всяко събрание. Тогава събранията ми изглеждаха безкрайни и ми се искаше да съм заедно с другите деца, които можеха да си играят навън. Но от уважение към майка ми оставах на мястото си. Когато готвеше, тя често цитираше някой стих и ме изпитваше къде се намира той в Библията. През 1933 г. имахме необикновено богата реколта и майка ми използва допълнителните приходи, за да купи кола. Някои съседи я критикуваха, че изразходва неразумно парите, но тя се надяваше, че колата ще ни помага в теократичните дейности, за което се оказа права.

Как други хора ми помогнаха да взема правилни решения

В живота на всеки млад човек идва време, когато трябва да вземе решения, от които зависи бъдещето му. Когато това време дойде за по–големите ми сестри Хелън и Кей, те станаха пионерки. Сред пионерите, които ни бяха гостували, беше един чудесен младеж на име Джон Язевски. Майка ми помоли Джон да остане за известно време, за да ни помага с работата във фермата. По–късно Джон се ожени за Кей и двамата служеха като пионери недалече от нашия дом. Когато бях на дванайсет години, те ме поканиха да ги придружавам в проповедната служба по време на училищната ваканция. Така можах да вкуся малко от пионерския живот.

След време с брат ми Джон успявахме горе–долу сами да се справяме с работата, така че през летните месеци майка ни можеше да служи като помощна пионерка, както се нарича тази служба днес. Тя използваше двуколка, теглена от един упорит стар кон, който баща ми беше нарекъл Сол. За майка ми обаче той беше кротко и послушно животно. С Джон харесвахме работата във фермата, но всеки път, когато майка ни се връщаше от служба и разказваше какви преживявания е имала, желанието ни да работим във фермата намаляваше, а любовта ни към пионерската служба растеше. През 1938 г. увеличих участието си в службата и на 9 февруари 1940 г. се покръстих.

По–късно бях назначен като служител в сбора. Грижех се за документацията на сбора и се радвах на всеки напредък. Имах собствен проповеден район на около петнайсет километра от дома. През зимата ходех пеша дотам всяка седмица и оставах една или две нощи на тавана в дома на едно семейство, което се интересуваше от Библията. След един разговор с лутеранския проповедник в градчето, при който не бях особено тактичен, той ме заплаши с полицията, ако не оставя паството му на мира. Това само засили решимостта ми да продължавам.

През 1942 г. сестра ми Кей и съпругът ѝ Джон решиха да посетят конгреса  в Кливлънд (Охайо, САЩ). Много се зарадвах, когато ме поканиха да отида с тях. Това беше едно от най–хубавите преживявания в живота ми. Този конгрес затвърди целите ми за бъдещето. Когато брат Нейтън Нор, който по онова време ръководеше световната дейност, отправи въздействаща покана за десет хиляди пионери, веднага реших, че ще бъда един от тях!

През януари 1943 г. Хенри, един пътуващ служител, посети нашия сбор. Той изнесе много въздействащ доклад, който ни изпълни с ентусиазъм. В деня след доклада температурата навън беше –40°C и заради силния северозападен вятър ни се струваше още по–студено. Обикновено при такова застудяване оставахме на топло, но Хенри имаше голямо желание да отидем на служба. Заедно с него и още няколко души се качихме в теглена от коне затворена шейна, в която имаше печка с дърва, и отидохме в едно село на разстояние от единайсет километра. Отидох сам да посетя едно семейство с пет момчета. Те се съгласиха да изучавам Библията с тях и след време приеха истината.

Проповядваме под забрана

По време на Втората световна война дейността за Царството в Канада беше забранена. Трябваше да крием библейската литература и във фермата имаше много възможности за това. Полицията често ни посещаваше, но не откриваше нищо. Когато проповядвахме, използвахме само Библията. Събирахме се на малки групи и с брат ми Джон бяхме назначени да пренасяме тайно литература и писма.

По време на войната сборът ни участваше в кампанията за разпространяване на брошурата „Краят на нацизма“ из цялата страна. Излязохме посред нощ. Доста се притеснявах, когато се промъквахме тихо до всяка къща и оставяхме брошурата на прага. Това беше най–опасното нещо, което някога съм правил. Само какво облекчение беше да разпространим и последния екземпляр от тази брошура! Тогава бързо се върнахме в колата, уверихме се, че всички са налице, и потънахме в тъмнината на нощта.

Пионерска дейност, затвор и конгреси

На 1 май 1943 г. се сбогувах с майка си. С двайсет канадски долара в портфейла и с един малък куфар се отправих към първото си пионерско назначение. Брат Том Трууп и милото му семейство от Куил Лейк (провинция Саскачеван) ме приеха гостоприемно. Другата година отидох в един отдалечен район в Уейбърн в същата провинция. Докато проповядвах на улицата на 24 декември 1944 г., бях арестуван. След като прекарах известно време в един местен затвор, бях изпратен в трудов лагер в град Джаспър (провинция Албърта). Там бях с други Свидетели, заобиколен от величието на творенията на Йехова — канадските Скалисти планини. В началото на 1945 г. служителите в лагера ни позволиха да присъстваме на едно събрание в град Едмънтън. Брат Нор разказа вълнуващи сведения за напредъка на дейността по целия свят. Копнеехме за деня, когато ще бъдем свободни и отново ще можем да участваме пълно в службата.

Когато бях освободен, отново започнах да пионерствам. Не след дълго беше съобщено, че в Лос Анджелес (щата Калифорния) ще се проведе конгресът „Разрастването на всички народи“. Един брат на новото ми пионерско назначение пригоди камиона си, така че да събере двайсет пътници. На 1 август 1947 г. се отправихме на това паметно пътуване, по време на което трябваше да изминем 7200 километра през прерии, пустини и великолепни местности, като например националните паркове „Йелоустоун“ и „Йосемит“. Пътуването ни отне 27 дена и беше наистина невероятно преживяване!

Самият конгрес беше благословия, която няма да забравя. За да имам пълен дял в събитието, през деня служех като разпоредител, а през нощта — като пазач. След като присъствах на събранието с онези, които се интересуват от мисионерска служба, попълних молба, но не хранех големи надежди.  Междувременно през 1948 г. се отзовах на поканата за пионери в канадската провинция Квебек. (Исаия 6:8)

Училището Гилеад и животът ми след това

През 1949 г. бях развълнуван да получа покана да бъда в 14–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. Това обучение укрепи вярата ми и ме приближи още повече до Йехова. Джон и Кей бяха завършили 11–ия клас на училището и служеха като мисионери в Северна Родезия (днес Замбия). Брат ми Джон завърши училището Гилеад през 1956 г. Той и жена му Фрида служиха в Бразилия 32 години до смъртта му.

В деня на завършването си през февруари 1950 г. бях много насърчен от две телеграми, които получих — едната от майка ми, а другата от семейство Трууп от Квил Лейк. Във втората телеграма, озаглавена „Съвет към завършващия“, пишеше: „Важен ден е днес за теб, ден, който ще цениш навек. Нека радост и успех имаш занапред.“

Бях назначен да служа в град Квебек, но за известно време останах във Фермата на Царството в щата Ню Йорк, където беше училището Гилеад тогава. Един ден брат Нор ме попита дали съм съгласен да служа в Белгия. Но няколко дена по късно ме попита дали ще приема назначение в Холандия. Когато получих писмото с назначението си, в него пишеше, че там трябва ‘да съм служител на клона’. Това беше голяма изненада.

На 24 август 1950 г. се отправих на единайсетдневно пътуване с кораб до Холандия. Имах достатъчно време да прочета новоиздадения „Превод на новия свят на Християнските гръцки писания“. Пристигнах в Ротердам на 5 септември 1950 г. и бетеловото семейство ме посрещна сърдечно. Въпреки опустошенията на Втората световна война, братята се справяха много добре с възобновяването на християнските дейности. Докато слушах разказите им за това как са запазили лоялността си при жестоко преследване, си помислих, че сигурно няма да им е лесно да служат под ръководството на един млад и неопитен служител на клона. Но скоро стана ясно, че няма защо да се притеснявам.

Разбира се, имаше някои неща, които трябваше да се уредят. Бях пристигнал точно преди един конгрес и ми направи впечатление как хиляди делегати бяха настанени на самото място на конгреса. Предложих за следващия конгрес да ги настаним в частни домове. Отговорните братя казаха, че това е добра идея, но не и за тази страна. След като обсъдихме въпроса, постигнахме взаимно споразумение — половината делегати щяха да са настанени на мястото на конгреса, а другата половина в домовете на хора от града, които не са Свидетели. С известна гордост споменах на брат Нор за това решение, когато той дойде за конгреса. Но всякакво чувство, че съм постигнал нещо, се изпари, когато  прочетох сведенията за нашия конгрес в „Стражева кула“, където се казваше: „Уверени сме, че следващия път с вяра ще бъдат положени усилия да се намерят места за настаняване за делегатите на най–подходящото място за даване на свидетелство — домовете на хората.“ Точно това направихме „следващия път“!

През юли 1961 г. двама представители от нашия клон бяха поканени в Лондон на среща с представители на други клонове. Брат Нор съобщи, че „Превод на новия свят на Свещеното писание“ ще излезе на повече езици, сред които и на холандски. Колко вълнуваща новина! За щастие нямахме представа колко огромен е този проект. След две години, през 1963 г., имах удоволствието да участвам в програмата на един конгрес в Ню Йорк, когато беше обявено издаването на „Превод на новия свят на Християнските гръцки писания“ на холандски език.

Решения и нови назначения

През август 1961 г. се ожених за Лайда Вамелинк. Всички от нейното семейство бяха приели истината през 1942 г. по време на преследването от нацистите. Лайда беше станала пионерка през 1950 г., а от 1953 г. служеше в Бетел. От начина, по който извършваше задачите си в Бетел и в сбора, разбрах, че тя ще бъде лоялна другарка в службата.

Малко повече от година след като се оженихме, бях поканен в Бруклин за десетмесечен курс за допълнително обучение. Не беше предвидено съпругите на братята да ги придружават. Макар че здравето ѝ не беше много добро, Лайда любещо се съгласи, че трябва да приема поканата. След време здравето ѝ се влоши още повече. Опитахме се да останем в Бетел, но после решихме, че ще е по–добре да продължим целодневната си служба в проповедния район. Затова започнахме пътуваща служба. Не след дълго съпругата ми имаше сериозна операция. С любещата подкрепа на нашите приятели успяхме да се справим с това предизвикателство и година по–късно дори можахме да приемем назначението да служа като областен надзорник.

Прекарахме седем укрепващи години в пътуваща служба. След това отново трябваше да вземем сериозно решение, когато бях поканен да преподавам в Училището за служба на Царството в Бетел. Съгласихме се, макар че това беше трудна промяна, тъй като обичахме пътуващата служба. Тези 47 класа в училището, всеки от които получи двуседмично обучение, осигуриха прекрасна възможност да споделим духовни съкровища със старейшините от сборовете.

По това време правех планове да посетя майка си през 1978 г. Но на 29 април 1977 г. изненадващо получихме телеграма, че тя е починала. Бях дълбоко опечален от мисълта, че вече няма да мога да чуя топлия ѝ глас, нито да ѝ кажа още веднъж колко съм признателен за всичко, което е направила за мене.

Когато обучението в Училището за служба на Царството приключи, бяхме поканени да станем членове на бетеловото семейство. Там служих десет години като координатор на Комитета на клона. След време Ръководното тяло назначи нов координатор, който имаше възможност да се справи по–добре с това назначение, за което съм много благодарен.

Служба според възрастта ни

И двамата с Лайда сега сме на 83 години. Имах възможността да се радвам на целодневната служба над 60 години, последните 45 от които заедно с лоялната си съпруга. Тя смята подкрепата, която ми оказва във всяко назначение, за част от службата си като отдадена служителка на Йехова. Понастоящем правим каквото можем в Бетел и в сбора. (Исаия 46:4)

От време на време с удоволствие си спомняме някои от паметните събития в нашия живот. Изобщо не съжаляваме за онова, което сме правили в служба на Йехова, и сме уверени, че решенията, които взехме, бяха най–добрите. Решени сме да продължаваме да служим на Йехова и да го почитаме с всичката си сила.

[Снимка на страница 13]

С по–големия ми брат Бил и коня ни Сол

[Снимка на страница 15]

На нашата сватба през август 1961 г.

[Снимка на страница 15]

С Лайда днес