Биографичен разказ

Защо изпитвам наслада от това да правя ученици

Разказано от Памела Моузли

През 1941 г., когато Англия беше обхваната от война, майка ми ме заведе на конгрес на Свидетелите на Йехова в Лестър. Там чухме специалния доклад на Джоузеф Ръдърфорд за децата. Когато двете с майка ми се покръстихме на този конгрес, забелязах, че онези, които ни бяха помогнали да напреднем духовно, бяха много радостни. Тогава още не разбирах колко голяма радост носи това да правиш ученици за Исус Христос.

НАЧАЛОТО на духовния ни напредък беше положено година по–рано. Все още си спомням онзи ужасен ден през септември 1939 г., когато избухна Втората световна война. Виждах как със сълзи на очите майка ми продължаваше да пита: „Защо няма мир по света?“ Родителите ми бяха служили в армията по време на Първата световна война и бяха очевидци на нейния ужас. Майка ми зададе своя въпрос на един англикански свещеник в Бристол. Единственото, което той каза, беше: „Винаги е имало войни и винаги ще има.“

Не след дълго обаче една възрастна жена ни посети у дома. Тя беше Свидетелка на Йехова. Майка ми ѝ зададе същия въпрос: „Защо няма мир по света?“ Свидетелката обясни, че войните са част от знака, който показва, че живеем в края на тази изпълнена с насилие система. (Матей 24:3–14) Скоро след това дъщеря ѝ започна да изучава Библията с нас. Тези две сестри бяха сред радостните наблюдатели на нашето покръстване. Защо правенето на ученици прави хората толкова радостни? По–късно разбрах отговора. Нека ви разкажа някои от нещата, които научих за повече от 65 години участие в дейността по правене на ученици.

 Откривам радостта от това да уча другите

За първи път започнах да участвам в проповедната дейност в Бристол, когато бях на 11–годишна възраст. Един брат ми даде грамофон и свидетелска карта и каза: „Можеш да посетиш всички къщи от тази страна на улицата.“ Така, съвсем сама, започнах да проповядвам. Разбира се, бях много притеснена. Пусках запис на библейски доклад и показвах на домакина свидетелската карта, която насърчаваше хората да приемат литература.

През 50–те години на миналия век започна да се набляга повече на четенето от Библията при посещенията от къща на къща. Тъй като по природа съм срамежлива, първоначално ми беше трудно да разговарям с непознати хора и да им обяснявам библейските стихове. Но впоследствие станах по–уверена. Именно тогава започнах да изпитвам радост от проповедната служба. Преди някои хора ни смятаха за продавачи на книги, но когато им четяхме от Библията и обяснявахме онова, което се казва в нея, те започнаха да гледат на нас като на учители на Божието Слово. Тази дейност толкова ми харесваше, че исках да участвам по–пълно в нея. Затова през септември 1955 г. започнах целодневна служба като пионерка.

Постоянството носи благословии

Един от първите уроци, които научих, беше, че постоянството, съчетано с любезност, може да донесе благословии. Веднъж оставих екземпляр от списание „Стражева кула“ на една жена, Вайолет Морис. Когато я посетих отново, тя отвори широко вратата, кръстоса ръцете си и ме изслуша внимателно, докато ѝ обяснявах Писанието. Всеки път, когато я посещавах, тя изглеждаше така, сякаш има искрен интерес. Но когато ѝ предложих редовно изучаване на Библията, тя ми отговори: „Не искам. Когато децата пораснат, ще си помисля.“ Колко разочарована се почувствах! Библията говори, че има „време да търсиш, и време да губиш“. (Еклисиаст 3:6, СИ) Аз обаче реших да не губя.

Един месец по–късно отново посетих Вайолет и обсъдих с нея още няколко стиха от Библията. Не мина много време и започнахме всяка седмица да изучаваме Библията на вратата. Накрая един ден тя каза: „Мисля, че ще е по–добре, ако влезеш, нали?“ Само каква прекрасна сестра и близка приятелка стана за мене Вайолет! Да, Вайолет беше покръстена като Свидетелка на Йехова.

Един ден тя с ужас разбра, че без нейно знание съпругът ѝ е продал дома им и я е изоставил. За щастие с помощта на един Свидетел Вайолет успя да намери друго жилище още същия следобед. От благодарност към Йехова тя реши да посвети останалата част от живота си на пионерската служба. Когато видях как духът на Йехова я изпълва с пламенност за истинското поклонение, разбрах защо правенето на ученици носи такава радост. Да, това щеше да бъде дейността на моя живот!

През 1957 г. заедно с Мери Робинсън бяхме назначени да служим като пионерки в индустриалната област Ръдърглен в Глазгоу (Шотландия). Проповядвахме в мъгла, вятър и сняг, но си заслужаваше. Един ден се запознах с Джеси. Беше ми много приятно да изучавам Библията с нея. Съпругът ѝ, Уоли, беше комунист и в началото ме избягваше. Когато той също започна да изучава Библията, и разбра, че единствено Божието Царство може да осигури съвършени условия на хората, това много го развълнува. След време и те започнаха да правят нови ученици.

Първата реакция може да заблуди

По–късно получихме ново назначение в град Пейзли (Шотландия). Един ден, докато проповядвах там, една жена ми тръшна вратата в лицето. Скоро след това  обаче тя ме потърси, за да ми се извини. Когато я посетих отново следващата седмица, тя ми каза: „Почувствах се така, сякаш затворих вратата пред Божието лице. Просто трябваше да изляза и да те намеря.“ Името на жената беше Пърл. Тя сподели с мене, че била толкова разочарована от своите приятели и роднини, че се молила на Бога да намери истинска приятелка. „И след това ти дойде на вратата ми — каза тя. — Сега разбирам, че явно ти си тази истинска приятелка.“

Не беше лесно да бъда приятелка на Пърл. Тя живееше на върха на стръмен хълм, който трябваше да изкачвам пеша. Когато отидох да я взема, за да отидем заедно на първото ѝ събрание, вятърът и дъждът едва не ме събориха. Чадърът ми се скъса и се наложи да го хвърля. Само шест месеца, след като ми тръшна вратата в лицето, Пърл символизира отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода.

Скоро след това съпругът ѝ реши да започне да изучава Библията и не след дълго ме придружи в проповедната служба от къща на къща. Както обикновено, валеше дъжд. „Не се тревожи — каза съпругът на Пърл. — Щом мога часове наред да стоя и да гледам футболен мач в подобно време, със сигурност ще мога да стоя под дъжда и за Йехова.“ Винаги съм се възхищавала на твърдостта на шотландците.

Колко удовлетворена се почувствах, когато десетилетия по–късно се върнах и видях, че повечето от хората, с които съм изучавала, все още издържат във вярата! Това е радостта от правенето на ученици. (1 Солунци 2:17–20) През 1966 г., след повече от осем години пионерска служба в Шотландия, бях поканена в Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, за да получа обучение като мисионерка.

На проповедното поле в чужда страна

Бях назначена в Боливия в тропическия град Санта Крус, в който имаше сбор от около 50 вестители. Градът ми напомняше на Дивия запад от холивудските филми. Като погледна назад, не мисля, че животът ми на мисионерка беше нещо необикновено. Никога не съм била нападана от крокодили или от враждебно настроени тълпи, не съм се изгубвала в пустинята и не съм претърпявала корабокрушение в открито море. Въпреки това да правя ученици за мене беше дори по–вълнуващо.

Една от първите жени, с които изучавах Библията в Санта Крус, беше Антония. За мене воденето на изучаване на испански представляваше изключително трудна задача. Веднъж малкият син на Антония каза: „Мамо, тя нарочно ли прави грешки, за да ни разсмива?“ В крайна сметка Антония стана ученичка на Христос, а също и нейната дъщеря Йоланда. Йоланда имаше познат, който беше студент по право. Всички го наричаха Дито. Той също започна да изучава Библията и да посещава нашите събрания. Покрай него научих още нещо относно поучаването на другите на библейската истина: Понякога хората имат нужда от леко подбутване.

Когато Дито започна да пропуска изучавания, му казах: „Дито, Йехова не те принуждава да подкрепяш неговото Царство. Ти трябва сам да решиш.“ Когато той отговори, че иска да служи на Бога, му казах: „Виж снимките на революционерите, които имаш около себе си. Дали ако някой човек дойде и ги види, ще стигне до извода, че си избрал да подкрепяш Божието Царство?“ Това беше лекото подбутване, от което той имаше нужда.

Две седмици по–късно избухна революция и имаше престрелка между студентите и полицията. Дито извикал на един от своите приятели: „Да се махаме!“ Той обаче му отговорил „Не! Това е големият ден, който чакахме“, след което грабнал една пушка и се затичал към покрива на университета. Този млад мъж бил един от осемте приятели на Дито, които загинали в същия ден. Можете ли да си представите колко се радвам всеки път, когато видя Дито, който можеше да бъде убит, ако не беше избрал да стане истински християнин!

Виждам как духът на Йехова действа

Един ден, когато минавах покрай вратата на един дом, който смятах, че вече бяхме посетили, жената отвътре ме извика. Името ѝ беше Игнасия. Тя знаеше за Свидетелите на Йехова, но поради силното противопоставяне  на своя съпруг — едър полицай на име Адалберто — не беше напреднала духовно. Тъй като Игнасия беше объркана и не разбираше ясно много от основните библейски учения, започнах да изучавам Библията с нея. Макар че Адалберто беше решен да попречи на изучаването, имах възможността да водя доста продължителни разговори с него на други теми. Това беше първата стъпка да станем приятели.

Представете си радостта, която изпитвах, когато виждах как Игнасия става любеща сестра в сбора, как се грижи за духовното и физическото добруване на много от онези, които се нуждаеха от утеха. След време съпругът ѝ и три от децата им станаха Свидетели. Всъщност, когато в крайна сметка разбра същността на добрата новина, Адалберто отиде в полицейския участък и говорѝ с такъв ентусиазъм, че успя да направи 200 абонамента за „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ сред желаещите полицаи.

Йехова причинява растежа

След като шест години служех в Санта Крус, бях назначена в столицата на Боливия, град Ла Пас, където прекарах следващите 25 години. В началото на 70–те години на миналия век в клона на Свидетелите на Йехова в Ла Пас служеха само 12 души. С напредъка на проповедната дейност и необходимостта от по–големи сгради беше построена нова сграда на клона в бързо разрастващия се град Санта Крус. Клонът беше преместен там през 1998 г. и аз бях поканена да служа като член на бетеловото семейство, което в момента се състои от над 50 души.

През 1966 г. в Санта Крус имаше един–единствен сбор, а сега са повече от 50. Тогава в Боливия имаше 640 Свидетели, а днес броят им е почти 18 000.

За щастие назначението ми в Боливия се оказа резултатно. И все пак онова, което винаги ме е насърчавало особено много, е верността на събратята ни християни по целия свят. Всички ние се радваме, като виждаме как Йехова благославя проповедната дейност на Царството. Несъмнено, участието в дейността по правенето на ученици носи наслада. (Матей 28:19, 20)

[Снимка на страница 13]

Като пионерка в Шотландия

[Снимка на страница 15]

В клона в Боливия. На малката снимка: при завършването на 42–ия клас на Гилеад