Биографичен разказ

Проповедната дейност оформи живота ми

Разказано от Линет Питърс

Американски пехотинци бяха дошли да ни евакуират. На покрива на сградата имаше снайперист. Войниците бяха залегнали в тревата готови за стрелба. Тази неделна сутрин всички мисионери се стараехме да запазим спокойствие, докато бягахме към чакащия ни хеликоптер. Излетяхме веднага и след десет минути вече бяхме в безопасност на един военен кораб близо до брега.

НА СЛЕДВАЩАТА сутрин разбрахме, че бунтовниците са взривили хотела, в който потърсихме убежище предната вечер. Продължилите с години граждански размирици в Сиера Леоне накрая прераснаха във война. Всички чужденци бяхме принудени незабавно да напуснем страната. За да обясня как се озовах в тази ситуация, нека започна отначало.

Отраснала съм в Британска Гвиана, позната като Гаяна от 1966 г. насам. Като малка, през 50–те години, животът ми там беше безгрижен и щастлив. Повечето родители високо ценяха образованието и от младежите се очакваше да имат добър успех в училище. Спомням си как един банков чиновник веднъж попита баща ми: „Защо харчите толкова много пари за образованието на децата си?“ Той отговори: „Единствено най–доброто образование може да гарантира успеха им.“ По онова време баща ми смяташе, че най–доброто образование може да бъде получено в престижни училища. Много скоро обаче той щеше да промени мнението си.

Майка ми започна да изучава със Свидетелите на Йехова, когато бях на 11 години. Тя и една съседка присъстваха на събрание  в Залата на Царството. Това, което чуха онази вечер ги убеди, че са намерили истината. Впоследствие майка ми сподели с друга съседка нещата, обсъждани на събранието. Скоро и трите изучаваха с мисионерките Дафни Хари (по–късно Беърд) и Роуз Къфи. След по–малко от година майка ми и двете ѝ приятелки бяха покръстени. Пет години по–късно баща ми напусна Църквата на адвентистите от седмия ден и беше покръстен като Свидетел на Йехова.

Като малки, с две от сестрите ми — с които бяхме най–големите от десетте деца в семейството — прекарвахме много радостни часове в мисионерския дом, в който живееха Дафни и Роуз. Тогава слушахме случки от проповедната служба, които те разказваха. Тези мисионерки сияеха от щастие, като неуморно се грижеха за духовното благополучие на другите. Техният пример породи в мене желанието да служа като мисионерка.

Но какво ми помогна да продължавам да се стремя към целодневната служба, докато бях сред роднини и съученици, които мислеха само как да постигнат добра кариера? Имаше много изкушаващи възможности — можех да се посветя на това да уча право, музика, медицина или каквото и да било друго. Добрият пример на моите родители ми осигуряваше нужното ръководство. Те живееха според истината, изучаваха старателно Библията и се бяха отдали на това да учат другите за Йехова. * Освен това редовно канеха целодневни служители в дома ни. Радостта и задоволството, които виждах в тези братя и сестри, засилиха желанието ми да оставя проповедната служба да оформи живота ми.

Бях покръстена на 15 години. Веднага след като завърших училище, започнах целодневна служба като пионерка. Първият човек, на когото помогнах да стигне до отдаване и покръстване, беше Филомена, която работеше в една болница. Радостта да видя как тя обиква Йехова още повече засили желанието ми да продължа в целодневната служба. Скоро след това ми предложиха по–добра работа в административния офис, в който бях секретарка. Отказах предложението и избрах да продължа с пионерската служба.

Все още живеех с родителите си и мисионерите продължаваха да ни посещават. Колко се радвах да слушам случките, които те разказваха! Тези неща затвърдиха желанието ми да бъда мисионерка, макар това да изглеждаше малко вероятно. Както тогава, така и днес в Гаяна се изпращат мисионери. Един ден през 1969 г. бях изненадана и много радостна от поканата да посетя Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Бруклин (Ню Йорк).

 Назначение, което не очаквах

В 48–ия клас на Гилеад имаше 54 ученици от 21 страни. Седемнайсет бяхме неженени сестри. Макар това да беше преди 37 години, все още имам ярки спомени от тези пет месеца. Трябваше да научим толкова много неща — не само истини от Писанието, но и практични препоръки и съвети за живота ни като мисионери. Например аз се научих да следвам напътствия, да съм уравновесена по отношение на модните тенденции и да издържам въпреки трудните обстоятелства.

Родителите ми винаги наблягаха на това колко е важно да посещаваме събранията. Всеки, който беше прекалено болен, за да присъства на събранието в неделя, не можеше изведнъж да оздравее, за да отиде на концерт на следващата вечер. Но за известно време, докато бях в училище Гилеад, не успявах да присъствам на всички събрания. Една петъчна вечер се опитах да оправдая отсъствието си пред Дон и Долорес Адамс, едно семейство от Бетел, което се грижеше за транспорта ми до събранията. Имах да подготвям толкова много домашни за следващия ден! Как щях да успея, ако отидех на Теократичното училище и Събранието за службата! След като си поговори с мене по въпроса, брат Адамс ми каза: „Послушай съвестта си.“ Приех съвета му и отидох на събранието онази вечер, и оттогава насам присъствам на всички събрания. През годините, освен при много тежки обстоятелства, не съм позволявала на нищо да ми попречи да присъствам на християнските събрания.

По средата на обучението ни започнаха да се чуват различни предположения за бъдещите ни назначения. Бях убедена, че ще бъда назначена в Гаяна, където имаше огромна нужда от помощ в проповедната дейност. Представете си изненадата ми, когато разбрах, че няма да се върна там. Вместо това бях назначена в Сиера Леоне (Западна Африка). Колко благодарна бях на Йехова, че желанието ми да служа като мисионерка далеч от дома най–накрая се сбъдна!

Имам още да уча

„Живописна“ е думата, която най–добре описва първото ми впечатление от Сиера Леоне с многото ѝ хълмове и планини, заливи и плажове. Но истинската красота на тази западноафриканска страна са жителите ѝ, които с любовта и добротата си помагат дори на чужденците да се чувстват като у дома си. Това не е никак малко за мисионерите, които се опитват да преодолеят носталгията. Жителите на Сиера Леоне обичат да говорят за своите обичаи и култура и най–вече да помагат на новодошлите да научат крио, един от местните езици.

Хората, които говорят крио, използват много ярки поговорки. Например „Маймуната работи, павианът яде“ означава, че понякога един сее, а друг жъне. Колко подходящо тези думи описват несправедливостта, която преобладава в днешния свят! (Исаия 65:22)

Проповедната дейност беше чудесна. Много рядко срещахме човек, който да не се интересува от Библията. През годините мисионерите и дългогодишните служители на Йехова помогнаха на всякакви хора — млади и стари, от различни социални слоеве и племена — да приемат истината.

 Първата ми партньорка в мисионерската служба, Ърла Сейнт Хил, работеше неуморно. Единствено пламенността ѝ в службата превъзхождаше усърдието, с което тя вършеше своите задължения в мисионерския дом. Ърла ми помогна да осъзная важността на много неща, като например това да се запозная със съседите, да посещавам Свидетелите и заинтересуваните, които са болни, и да присъствам на погребенията, когато това е подходящо. Тя ми показа колко е важно никога да не си тръгвам от района след проповедна служба, без да се отбия, макар и за кратко, при братята и сестрите, които живеят наблизо. Когато приложих това, бързо намерих майки, братя, сестри и приятели и назначението ми стана мой дом. (Марко 10:29, 30)

Освен това развих близко приятелство с чудесните мисионери, с които служехме заедно. Една от тях беше съквартирантката ми, Адна Бърд, която служи в Сиера Леоне от 1978 до 1981 г., както и Черил Фъргюсън, с която сме съквартирантки през последните 24 години.

Изпитания по време на гражданската война

През 1997 г., месец след откриването на новите сгради на клона в Сиера Леоне, войната ни принуди да напуснем страната, както споменах в началото. Шест години преди това бяхме впечатлени от вярата на Свидетелите от Либерия, които бяха избягали в Сиера Леоне, защото в родината им беше избухнала война. Някои си нямаха нищо, но въпреки трудните обстоятелства участваха в службата всеки ден. Любовта им към Йехова и хората беше толкова трогателна!

Сега, когато самите ние бяхме бежанци в Гвинея, последвахме примера на нашите братя от Либерия, като продължавахме да разчитаме на Йехова и да поставяме интересите на Царството на първо място. Година по–късно се върнахме в Сиера Леоне, но след седем месеца избухна война и отново трябваше да избягаме в Гвинея.

След това разбрахме, че членовете на една от враждуващите фракции са се настанили в нашия мисионерски дом в Киси и че всичките ни притежания са били разграбени или унищожени. Вместо да се обезсърчим, ние бяхме благодарни, че сме живи. Останахме с много малко неща, но успяхме да се справим.

 След втората евакуация двете със съквартирантката ми Черил останахме в Гвинея. Това означаваше, че трябва да научим френски. Някои от другите мисионери започнаха да говорят на френски, използвайки само малкото неща, които бяха научили, без особено да се притесняват, че правят грешки. Но аз не понасях мисълта да говоря погрешно, така че говорех на френски само когато се налагаше. Беше ми толкова трудно! Всеки ден трябваше да си припомням защо съм в Гвинея — за да помагам на другите да опознаят Йехова.

Постепенно започнах да напредвам, като учех, слушах онези, които говореха правилно езика, и като молех за помощ децата в сбора, които не се притесняват да говорят открито. Съвсем неочаквано организацията на Йехова осигури навременна помощ. От септември 2001 г. в „Нашата служба на Царството“ започнаха да се осигуряват примерни представяния за списанията, както и идеи относно предлагането на книги и брошури, когато разговаряме с хора от различни религии. Сега се чувствам по–уверена, когато участвам в службата, макар да не мога да се изразявам на френски така точно, както на родния си език.

Това, че израснах в голямо семейство, определено ми помогна да се приспособя към съжителството с много хора, като по едно време в мисионерския дом бяхме седемнайсет души. През 37–те години мисионерска служба съм живяла с над 100 мисионери. Каква привилегия беше за мене да опозная толкова много хора с различни характери, но всички работещи за една и съща цел! Голяма радост е да сътруднича на Бога и да виждам как хората приемат библейската истина! (1 Коринтяни 3:9)

През годините пропуснах много важни събития от живота на членовете на моето семейство, като например сватбите на повечето от по–малките ми братя и сестри. Не можех да виждам племенниците си толкова често, колкото ми се искаше. Това беше жертва както за мене, така и за членовете на семейството ми, които неегоистично ме насърчаваха да продължавам с мисионерската служба.

Въпреки това именно в тази служба по един или друг начин имах възможност да се радвам на неща, подобни на тези, които пропуснах със семейството си. Макар че избрах да остана неомъжена, имам много духовни деца, с които не само изучавах Библията, но и развих близко приятелство. Можех да наблюдавам също как техните деца порастват, женят се и възпитават собствените си деца в пътя на истината. Някои от тях, подобно на мене, позволиха на проповедната служба да оформи живота им.

[Бележка под линия]

[Карти на страница 15]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

Бях назначена в Сиера Леоне (Западна Африка)

ГВИНЕЯ

СИЕРА ЛЕОНЕ

[Снимка на страница 13]

Двете ми сестри, с които прекарвахме много радостни часове с мисионерите през 50–те години

[Снимка на страница 14]

Заедно с други ученици от 48–ия клас на Гилеад

[Снимка на страница 16]

Откриването на сградите на клона в Сиера Леоне