Биографичен разказ

Решени да изпълним службата си

Разказано от Лина Дейвисън

„Погледът ми се замъглява. Не мога да виждам“ — с последни сили проговори нашият пилот и ръцете му изпуснаха щурвала на малкия самолет, с който пътувахме. След това той се отпусна в безсъзнание на седалката си. Моят съпруг, който нямаше никакъв опит в управлението на самолети, отчаяно се опитваше да го свести. Но преди да продължа с разказа си за това как едва спасихме живота си, нека ви разкажа как се озовахме в този самолет, летящ над Папуа–Нова Гвинея, едно от най–отдалечените места на земята.

РОДЕНА съм в Австралия през 1929 г. и израснах в Сидни, столицата на Нов Южен Уелс. Баща ми, Бил Маскът, беше комунист, който колкото и да е странно, вярваше в Бога. През 1938 г. той дори се съгласи да подкрепи всенародната петиция за това да бъде разрешено на Джоузеф Ф. Ръдърфорд от световната централа на Свидетелите на Йехова да изнесе лекция в Залата на кметството в Сидни.

„Той явно има да каже нещо хубаво“ — ни каза татко тогава. Осем години по–късно разбрахме смисъла на това послание. Татко покани у дома Норман Белоти, целодневен проповедник на Свидетелите на Йехова, за да разговаряме за Библията. Семейството ни бързо прие библейската истина и скоро всички започнахме да участваме активно в проповедната служба.

 През 40–те години на миналия век напуснах училище, за да помагам на майка си, която беше сериозно болна. Освен това се занимавах и с шиене на дрехи. В съботните вечери със сестра ми Роуз участвахме заедно с група пионери в уличната служба около кметството на Сидни. През 1952 г. по–големият ми брат Джон завърши мисионерското училище Гилеад в Съединените щати и беше назначен да служи в Пакистан. Аз също обичах проповедната служба и исках да последвам неговия пример. Затова на следващата година станах редовна пионерка.

Брак и мисионерска дейност

Скоро след това срещнах Джон Дейвисън, който служеше в клона на Свидетелите на Йехова в Австралия. Неговото смирение, тиха решителност и сила на характера ми направиха голямо впечатление. По време на Втората световна война той три пъти беше лежал в затвора заради християнския си неутралитет. Заедно с него решихме да посветим живота си на проповедната служба.

С Джон се оженихме през юни 1955 г. Купихме един автобус с намерението да го превърнем в подвижен дом. Целта ни беше да го използваме за проповедната ни служба в отдалечените райони на Австралия. През следващата година беше отправен призив към Свидетелите да се преместят в Нова Гвинея — североизточната част на големия остров, намиращ се северно от Австралия. * Посланието за Царството все още не беше проповядвано в тази част на света. Ние незабавно откликнахме на призива.

Тъй като в онези дни единственият начин да се получи разрешение за пребиваване в Нова Гвинея беше чрез договор за работа на пълен работен ден, Джон започна да си търси работа. Скоро той беше нает в една дъскорезница в Нова Британия — малък остров, който е част от Нова Гвинея. Няколко седмици по–късно заминахме за новото си назначение. Пристигнахме в Рабаул, Нова Британия, през юли 1956 г. Там чакахме шест дена за кораба до Уотърфол Бей.

Проповедната ни служба в Уотърфол Бей

След няколко дена плаване в неспокойни води, пристигнахме в Уотърфол Бей, широк залив на около 240 километра южно от Рабаул. Там имаше голяма дъскорезница, построена насред една просека в джунглата. Същата вечер, когато всички работници се бяха събрали около масата, началникът каза: „Между другото, г–н и г–жо Дейвисън, в нашата фирма е прието всички работници да кажат от коя религия са.“

Бяхме сигурни, че няма такова правило, но тъй като бяхме отказали предложените ни цигари, явно това беше събудило подозрението им. Джон отговори: „Ние сме Свидетели на Йехова.“ Настъпи неловко мълчание. Мъжете бяха ветерани от Втората световна война и бяха предубедени спрямо Свидетелите заради тяхната неутрална позиция по време на войната. От този момент нататък те използваха всяка възможност да ни създават проблеми.

Първо началникът отказа да ни даде хладилник и печка, макар че  ни се полагаха и двете. Храната ни постоянно се разваляше, а и бяхме принудени да готвим на една изпочупена печка, която намерихме в джунглата. После на местните хора беше забранено да ни продават прясна храна, затова трябваше да се прехранваме със зеленчуците, които успявахме да намерим. Освен това ни обявиха за шпиони и внимателно следяха дали не говорим с някого за Библията. Накрая се разболях от малария.

Въпреки всичко ние бяхме решени да изпълним службата си. Затова помолихме двама млади работници от местните жители, които говореха английски, да ни научат на меланезийски пиджин. В замяна ние изучавахме Библията с тях. През почивните дни пътувахме надлъж и нашир, за да разглеждаме „местните забележителности“ и дискретно свидетелствахме на всички местни хора, които срещахме. Хората, с които изучавахме Библията, ни служиха като преводачи. Преминавахме буйни реки, по чиито брегове се припичаха на слънце огромни крокодили. С изключение на един случай, при който едва спасихме живота си, тези страшни хищници рядко ни създаваха неприятности.

Правим си учебни помагала

Тъй като проповедната ни служба се разрастваше, решихме да напечатаме кратки трактати с библейска информация, които да раздаваме на заинтересуваните. Работниците от дъскорезницата, с които изучавахме Библията, ни помогнаха с превода в началото. Прекарахме много нощи, отпечатвайки стотици трактати, които раздавахме на местните хора и на екипажите на преминаващите кораби.

През 1957 г. бяхме насърчени от посещението на Джон Кътфорт, един опитен пътуващ проповедник. * Той ни предложи да използваме рисунки, които се оказаха резултатно средство за представяне на библейските истини на хората, които не могат да четат. Заедно със съпруга ми те направиха опростени рисунки, с помощта на които да обясняваме основните библейски учения. След това в продължение на дълги часове прерисувахме тези картинни проповеди на листове от тетрадки. Всеки изучаващ получаваше по една тетрадка, с която да проповядва на другите. Този учебен метод по–късно беше използван в цялата страна.

След две години и половина изпълнихме работния си договор в Уотърфол Бей и получихме разрешение за пребиваване в страната. Сега можехме да приемем назначението да служим като специални пионери.

Завръщане в Рабаул

Плавайки на север към Рабаул, корабът ни спря за една нощ в Уайд Бей, където имаше плантация за копра и какао. Собствениците, една възрастна двойка, искаха да се  пенсионират и да се преместят в Австралия. Те предложиха на Джон да стане управител на плантацията. Предложението беше много съблазнително, но след като вечерта с Джон обсъдихме въпроса, отново взаимно се уверихме, че не сме дошли в Нова Гвинея да търсим материално благополучие. Бяхме решени да изпълним службата си като пионери. Затова на следващия ден съобщихме на двойката за решението си и се върнахме на кораба.

След като пристигнахме в Рабаул, ние се присъединихме към една малка група Свидетели от различни страни, които се бяха преместили в този район. Местните хора проявиха голям интерес към посланието за Царството и започнахме много библейски изучавания. В същото време провеждахме християнски събрания в една местна зала, която бяхме наели. Понякога броят на присъстващите достигаше 150 души. Много от тях приеха истината и после помогнаха за разпространяването на добрата новина за Божието Царство в другите части на страната. (Матей 24:14)

Посещавахме също Вунабал, село на около 50 километра от Рабаул, в което няколко човека проявиха жив интерес към библейската истина. Това скоро привлече вниманието на един влиятелен местен католик. Заедно със свои приятели от църквата той нахлу по време на седмичното ни изучаване на Библията и ни изгони от селото. Когато разбрахме, че следващата седмица може да възникнат по–големи неприятности, се обърнахме за помощ към полицията.

В деня на нашето събрание през следващата седмица от двете страни на пътя в продължение на километри се бяха наредили скандиращи католици. Много от тях бяха готови да ни пребият с камъни. Междувременно един свещеник беше събрал в селото стотици местни жители. Полицаите ни увериха, че имаме право да провеждаме събранията си, и ни проправиха път през тълпата. Но щом събранието ни започна, свещеникът подбуди тълпата към действие. Полицаите не бяха в състояние да удържат разярената тълпа. Затова полицейският началник ни подкани веднага да прекратим събранието и ни поведе към колата.

Тълпата ни заобиколи отвсякъде. Всички ни ругаеха, плюеха и заплашително размахваха юмруци, докато свещеникът стоеше отстрани със скръстени ръце и доволна усмивка на лицето. След като успяхме да избягаме, началникът на полицията ни призна, че това е била най–напрегнатата ситуация, в която някога се е озовавал. Въпреки че повечето жители на Вунабал бяха изплашени от яростта на тълпата, един изучаващ смело зае твърда позиция на страната на истината за Царството. Оттогава насам стотици други хора от цяла Нова Британия направиха същото.

Откриват се нови възможности

През ноември 1960 г. бяхме преназначени в Маданг — голям град на северния бряг на Нова Гвинея, главният остров. Там с Джон бяхме затрупани от предложения за работа на пълен работен ден. Една фирма настоятелно ми предлагаше да стана управителка на техния магазин за дрехи, а от друга искаха да ме назначат като шивачка. Беше ми предложено дори да отворя собствено шивашко ателие. Но помнейки целта, която си бяхме поставили, учтиво отказахме тези и някои други предложения. (2 Тимотей 2:4)

Проповедният район в Маданг беше много плодороден и скоро сформирахме първия сбор. Ходехме пеш или пътувахме с мотоциклет до по–отдалечените селища, като понякога проповядвахме там в продължение на няколко дена. По пътя спяхме в изоставени колиби на постелки от прясно окосена трева, а целият ни скромен багаж се състоеше от консерви, сухари и мрежа против комари.

 При едно от нашите пътувания посетихме група заинтересувани в Талидиг, село на около 50 километра северно от Маданг. Тези хора напредваха добре в духовно отношение, но директорът на местното училище им забрани да изучават Библията на обществени места. По–късно той дори убеди полицията да разруши къщите на изучаващите и да ги изгони от селото. Вождът на едно съседно племе обаче им позволи да живеят на неговата земя. След време този добронамерен човек прие библейската истина и скоро в района беше построена хубава Зала на Царството.

Преводаческа дейност и пътуваща служба

Само две години след като пристигнахме в Нова Британия през 1956 г., с Джон бяхме поканени да преведем някои библейски издания на меланезийски пиджин. Вършехме тази дейност години наред. През 1970 г. бяхме поканени в клона на Свидетелите на Йехова, който се намираше в столицата на Папуа–Нова Гвинея, Порт Морсби, за да служим като преводачи. Освен това водехме езикови курсове.

През 1975 г. се върнахме в Нова Британия, за да участваме в пътуващата служба. През следващите 13 години летяхме, гребахме, шофирахме или ходехме пеш до почти всяка част на страната. Много пъти попадахме в опасни ситуации, като например описаната в началото на разказа. Тогава, тъкмо когато приближавахме пистата на град Кандриан в Нова Британия, пилотът ни припадна поради пристъп на остър гастрит. Самолетът беше на автопилот и ние безпомощно кръжахме над джунглата, докато Джон отчаяно се опитваше да свести изпадналия в безсъзнание пилот. Накрая пилотът дойде в съзнание и зрението му се проясни дотолкова, че успя да приземи самолета аварийно. После отново изгуби съзнание.

Открива се ново поле за дейност

През 1988 г. отново бяхме назначени в Порт Морсби, за да се грижим за увеличаващата се преводаческа дейност в клона. Там всички 50 бетелови служители живеехме заедно като едно семейство. Отново задачата ни беше да обучаваме нови преводачи. Всички ние живеехме в скромни едностайни жилища. Заедно с Джон решихме да оставяме вратата си отворена, за да насърчаваме членовете на семейството и гостите да се отбиват при нас и да се опознаваме. Така станахме по–близки с всички от бетеловото семейство и можехме да проявяваме любов един към друг и да се подкрепяме взаимно.

През 1993 г. Джон почина от сърдечен удар. Почувствах се така, сякаш с него умря и част от мене. Бяхме женени от 38 години и цялото това време прекарахме заедно в проповедната служба. Въпреки тежката загуба бях решена да остана на назначението си с помощта на силата от Йехова. (2 Коринтяни 4:7) Вратата на стаята ми остана отворена и младежите продължаваха да ме посещават. Това укрепващо общуване ми помагаше да запазя положителната си нагласа.

Поради влошаването на здравословното ми състояние през 2003 г. бях преназначена в клона в Сидни (Австралия). Днес на 77–годишна възраст все още служа целодневно в Преводаческия отдел, като участвам активно и в проповедната дейност. Приятелите ми и моите духовни деца и внуци ми носят постоянна радост.

Вратата на стаята ми в Бетел е все така отворена и почти всеки ден имам гости. Всъщност, когато стаята ми е затворена, другите често чукат на вратата, за да се уверят, че всичко е наред. Докато все още дишам, оставам твърдо решена да изпълня службата си на моя Бог, Йехова. (2 Тимотей 4:5)

[Бележки под линия]

[Карти на страница 18]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

НОВА ГВИНЕЯ

АВСТРАЛИЯ

Сидни

ИНДОНЕЗИЯ

ПАПУА–НОВА ГВИНЕЯ

Талидиг

Маданг

ПОРТ МОРСБИ

НОВА БРИТАНИЯ

Рабаул

Вунабал

Уайд Бей

Уотърфол Бей

[Източник]

Карта и земно кълбо: Based on NASA/Visible Earth imagery

[Снимка на страница 17]

Заедно с Джон на конгрес в Лае (Нова Гвинея) през 1973 г.

[Снимка на страница 20]

В Бетел в Папуа–Нова Гвинея през 2002 г.