Биографичен разказ

Научих се напълно да разчитам на Йехова

Разказано от Обри Бакстър

Една съботна вечер през 1940 г. двама мъже ме нападнаха, поваляйки ме на земята. Наблизо имаше двама полицаи, но вместо да ми помогнат, те ме ругаеха и окуражаваха нападателите ми. Събитията от моя живот, които доведоха до това жестоко отношение, започнаха около пет години по–рано, когато работех във въгледобивна мина. Нека ви обясня.

РОДЕН съм през 1913 г. в крайбрежния град Суонзи, който се намира в Нов Южен Уелс (Австралия). Бях третият от четиримата синове в семейството. Когато бях на пет години, семейството ми се разболя от ужасния испански грип, който отне живота на милиони хора по целия свят. За щастие всички ние оцеляхме. През 1933 г. обаче преживяхме тежка загуба, когато майка ми почина на 47–годишна възраст. Тя беше бояща се от Бога жена и се беше сдобила с двата тома на книгата „Светлина“ — помагала за изучаване на Библията, разпространявани от Свидетелите на Йехова.

По това време работех във въгледобивна мина. Работата ми беше натоварена и се трудех усилено, но от време на време имах по–спокойни моменти и затова вземах книгите на работа и ги четях на светлината от карбидната лампа, прикрепена към каската ми. Скоро разбрах, че съм намерил истината. Започнах също да слушам библейските лекции, излъчвани по радиото от Свидетелите. Радостта ми стана още по–голяма, когато баща ми и братята ми проявиха интерес към библейската истина.

През 1935 г. отново преживяхме трагедия. По–малкият ми брат Били се разболя от пневмония и почина. Беше само на 16 години. Сега обаче семейството ни намери утеха в надеждата за възкресението. (Деяния 24:15) След време баща ми, по–големите ми братя  Вернър и Харолд, както и техните съпруги, отдадоха живота си на Бога. Днес от семейството ми съм останал жив само аз. Но все пак втората съпруга на Вернър, Марджъри, и съпругата на Харолд, Елизабет, активно продължават да служат на Йехова.

Научавам се да разчитам на Йехова

Първият ми личен контакт със Свидетелите на Йехова беше през 1935 г., когато една жена от украински произход, която караше велосипед, посети дома ни. Следващата неделя присъствах на първото си християнско събрание, а седмица по–късно се присъединих към групата вестители, които щяха да участват в проповедната служба. Свидетелят, който водеше сбирката преди проповедна служба, ми даде няколко брошури и за моя голяма изненада ме изпрати сам! На първата врата се чувствах толкова притеснен, че ми се искаше земята да се отвори и да ме погълне! Домакинът обаче беше приятен човек и дори прие литература.

Стихове като Еклисиаст 12:1 и Матей 28:19, 20 ми направиха много силно впечатление и в мене се породи желанието да стана пионер, или целодневен служител. Баща ми подкрепи моето решение. Макар че все още не бях покръстен, определих 15 юли 1936 г. като дата, на която да започна пионерската служба. На този ден отидох до клона на Свидетелите на Йехова в Сидни, където бях поканен да работя заедно с 12 пионери в предградието Дълидж Хил. Те ми показаха как се работи с ръчната мелачка за пшеница, която по онова време пионерите използваха, за да намалят разходите си за храна.

Служа като пионер в отдалечени райони

След като се покръстих през същата година, бях назначен да служа в централната част на Куинсланд заедно с други двама пионери — Обри Уилс и Клайв Шейд. Това, с което разполагахме, беше микробуса на Обри, няколко велосипеда, преносим грамофон, на който пускахме библейски доклади, палатка, която беше наш дом през следващите три години, три легла, маса и метална тенджера за готвене. Една вечер, когато беше мой ред за готвене, реших да приготвя „специална“ вечеря от зеленчуци и жито. Никой от нас обаче не можа да яде този „специалитет“. Наблизо имаше един кон и затова дадох храната на него. Той я помириса, поклати глава и я отмина! Това сложи край на моите кулинарни експерименти.

След време решихме да ускорим обработването на нашия проповеден район, като го разделим на три части и всеки от нас вземе по една. В края на деня често се намирах прекалено далече от палатката ни, за да стигна до там, и затова понякога прекарвах нощта в домовете на гостоприемни хора, живеещи в тези отдалечени райони. Една вечер спах на разкошно легло в гостната стая на една ферма, а на следващата нощ лежах на мръсния под на колибата на един ловец на кенгура сред купчини одрани кожи, които миришеха лошо. Често прекарвах нощта и под открито небе. Веднъж бях заобиколен от кучета динго, които стояха на известно разстояние. Техният зловещ вой изпълваше тъмнината. След безсънната нощ, която прекарах, открих, че те са се интересували не от мене, а от вътрешностите на заклано животно, които бяха изхвърлени наблизо.

 Проповядвам с кола, снабдена с високоговорител

За да известяваме Божието Царство, използвахме една кола, снабдена с високоговорител. В град Таунсвил, намиращ се в северната част на щата Куинсланд, полицията ни разреши да спрем в центъра на града и да пускаме записи. Библейският доклад обаче ядоса някои членове на Армията на спасението и те ни казаха да напуснем. Когато отказахме да направим това, петима от тях силно разтресоха колата ни. В този момент бях вътре и се занимавах с апаратурата. Стана ясно, че няма да е разумно да настояваме на правата си, затова, когато мъжете временно се оттеглиха, напуснахме района.

В град Бъндаберг един заинтересуван човек ни позволи да използваме една лодка, с помощта на която пускахме записи на библейски доклади, докато пътувахме по река Бърнет, която минава през града. Обри и Клайв бяха в лодката с озвучителната уредба, докато аз стоях в залата, която бяхме наели. Същата вечер силният глас на брат Джоузеф Ръдърфорд от световната централа на Свидетелите на Йехова се разнесе из Бъндаберг, известявайки въздействащо библейско послание. Това наистина бяха вълнуващи времена, в които Божиите служители трябваше да проявяват смелост и вяра.

Повече предизвикателства по време на войната

Скоро след като Втората световна война започна през септември 1939 г., в броя на „Стражева кула“ от 1 ноември беше обсъдена неутралната позиция, която християните трябва да имат спрямо политиката и войната. Впоследствие бях радостен, че съм изучавал този навременен материал. Междувременно, след три години съвместна служба с Обри и Клайв, получихме назначения, поради които пътищата ни се разделиха. Бях назначен като пътуващ надзорник в северен Куинсланд — назначение, което често щеше да поставя доверието ми в Йехова на изпитание.

През август 1940 г. служих на сбора в Таунсвил, в който имаше четирима пионери — Пърси * и Илма Излоб и Норман и Биатрис Белоти, които бяха родни брат и сестра. Шест години по–късно Биатрис стана моя съпруга. Една събота вечер, след като бяхме приключили с уличното свидетелстване, бях нападнат, както разказах в началото. Тази несправедливост обаче само засили решимостта ми да продължа напред в службата на Йехова.

Две сестри пионерки, Уна и Мърл Килпатрик, проповядваха пламенно в северната част на щата. Прекарах приятен ден с тях в службата и след това те ме помолиха да ги откарам с лодка до другия бряг на реката, където се намираше домът на едно заинтересувано семейство. За целта трябваше да плувам до една лодка, завързана на другия бряг, да греба обратно до мястото, където бяха сестрите, да ги взема и да ги откарам до отсрещния бряг. Когато стигнах до лодката обаче, греблата ги нямаше! По–късно научихме, че един противник ги беше скрил. Неговият замисъл обаче не успя да ни попречи. Преди бях работил като спасител в продължение на няколко години и все още бях силен плувец. Затова завързах въжето на лодката около  кръста си, доплувах с нея до сестрите и ги изтеглих до другия бряг. Йехова благослови усилията ни, тъй като след време членовете на това заинтересувано семейство станаха Свидетели.

Под закрилата на Йехова

От съображения за сигурност военните поставиха контролен пункт малко преди град Инисфейл. Тъй като постоянният ми адрес беше в границите на района, можех да получавам разрешения за преминаване, които се оказаха безценни, когато имахме посещения от представители на клона на Свидетелите на Йехова. За да ги прекарам през контролния пункт, скривах братята под задната седалка на колата си.

По онова време имаше режим за разпределяне на бензина и много превозни средства бяха снабдени с газов генератор. За да задвижи двигателя, този уред извличаше запалителен газ от горещи дървени въглища. Пътувах нощем с чували, пълни с дървени въглища, които слагах върху мястото, където се криеше братът. Когато спирах на пропускателен пункт, отклонявах вниманието на пазачите, като оставях двигателя да работи и се стараех контейнерът за дървени въглища да е силно нажежен. Една такава вечер се провикнах и казах на пазачите: „Ако спра двигателя, ще наруша карбурираната смес и после ще ми е трудно да запаля.“ Отблъснати от топлината, шума и саждите, пазачите набързо провериха колата и ме пуснаха.

По това време бях назначен да организирам конгрес в Таунсвил, на който да присъстват местните Свидетели. Имаше режим на храната и за да вземем онова, от което се нуждаехме, трябваше да получим разрешение от местния съдия. През тези години нашите християнски братя бяха в затвора заради своя неутралитет. Затова, когато си уговорих приемен час при съдията, се питах: „Дали постъпвам разумно, или дърпам лъва за опашката?“ Все пак обаче направих каквото ми беше казано.

Седнал зад едно внушително бюро, съдията ме покани и аз да седна. Когато му казах целта на своето посещение, той стана сериозен и впери поглед в мене. После се отпусна и попита: „Колко храна искате?“ Подадох му списък с най–минималното количество от нещата, които ни бяха необходими. Той го прегледа и каза: „Това изглежда недостатъчно. По–добре е да удвоим посочените количества.“ Излязох от офиса му, изпитвайки дълбока благодарност към Йехова, който ми даде още един ценен урок относно доверието.

През януари 1941 г. дейността на Свидетелите на Йехова в Австралия беше забранена. Много хора започнаха да гледат на нас с подозрение и дори ни обвиняваха, че сме японски шпиони! Веднъж две коли, пълни с полицаи и войници, нахлуха във Фермата на Царството — парцел, намиращ се на Атъртънското плато, който бяхме купили, за да отглеждаме различни култури за храна. Те търсеха прожектор, с който се предполагаше, че изпращаме сигнали на врага. Освен това бяхме обвинени, че сеем царевицата си под формата на код, който може да бъде четен от въздуха! Разбира се, стана ясно, че всички тези обвинения са неверни.

Заради забраната трябваше да сме внимателни и находчиви при доставянето на литературата. Например, когато беше издадена книгата „Деца“, взех един кашон от Брисбън, пътувах на север с влак и оставях книги в онези градове, в които имаше сбор. За да не се стигне дотам, че полицията или военните инспектори да отворят кашона, взех един диск за циркуляр и го завързвах върху кашона всеки път, преди да сляза. Макар и прост, планът ми винаги успяваше. За голямо облекчение на Божия народ през юни 1943 г. забраната, която един съдия определи като „предубедена, своенравна и потисническа“, беше вдигната.

Призован за военна служба

Една година преди това Обри Уилс, Норман Белоти и аз бяхме повикани за военна служба. Обри и Норман бяха призовани една седмица преди мене и получиха шестмесечни присъди. По онова време пощата конфискуваше списанията „Стражева кула“, изпращани до онези, за които се знаеше, че са Свидетели, но не и списанията, изпращани до другите абонати. Задачата ни беше да намерим един от тези хора, да размножим списанията и да ги раздадем на събратята си Свидетели. По този начин редовно получавахме духовна храна.

 Когато получих очакваната шестмесечна присъда, незабавно я обжалвах според напътствията на клона в Сидни. Целта ни беше да печелим време, докато някой друг бъде назначен да се грижи за дейността. Възползвах се от свободата си, за да посетя някои от 21 Свидетели, затворени в северен Куинсланд. Повечето от тях бяха в един и същи затвор, а надзирателят там ни мразеше. Когато му напомних, че служителите от другите религии можеха да посещават своите хора, той се разгневи. „Ако зависеше от мене — извика той, — всички Свидетели на Йехова щяха да бъдат подредени в редица и разстреляни!“ Пазачите бързо ме изведоха навън.

При разглеждането на делото ми в апелативния съд получих юридическа помощ според изискванията на закона. В действителност обаче аз сам се защитавах, което изискваше да разчитам напълно на Йехова. Той от своя страна не ме разочарова. (Лука 12:11, 12; Филипяни 4:6, 7) Съвсем неочаквано делото по обжалването се оказа успешно поради установени грешки при съставяне на полицейския протокол!

През 1944 г. бях назначен в голям окръг, който обхващаше Южна Австралия, северна Виктория и град Сидни в Нов Южен Уелс. На следващата година беше положено началото на една световна програма за говорене пред публика и всеки докладчик трябваше да си подготви собствен доклад въз основа на конспект от една страница, който беше осигуряван. Изнасянето на едночасови доклади беше едно ново предизвикателство, но ние продължихме напред, имайки пълно доверие в Йехова, и той благослови усилията ни.

Брак и нови отговорности

През юли 1946 г. се ожених за Биатрис Белоти и заедно с нея служихме като пионери. Домът ни беше една каравана от шперплат. Дъщеря ни Джанис (Джан), която е и единственото ни дете, се роди през декември 1950 г. Служихме като пионери на много места, включително в град Кемпси, Нов Южен Уелс, където бяхме единствените Свидетели. Всяка неделя отивахме в местната обществена зала и аз бях подготвен да изнеса доклад, предназначен за широката публика, който предварително бяхме обявили с листовки. В продължение на няколко месеца Биатрис и малката Джан бяха единствените присъстващи. Не след дълго обаче постепенно започнаха да идват и други хора. Днес в Кемпси има два духовно силни сбора.

Когато Джан беше на две години, се установихме в Брисбън. След като тя завърши училище, и тримата служихме като пионери в продължение на четири години в град Сеснок, Нов Южен Уелс, преди да се върнем в Брисбън, за да помогнем на болната майка на Биатрис. Днес имам привилегията да служа като старейшина в сбор Чермсайд.

Двамата с Биатрис благодарим на Йехова за неговите безбройни благословии, сред които е и привилегията да помогнем на 32 души да го опознаят. Лично аз съм благодарен на Йехова за моята скъпа съпруга, която макар че е нежна и кротка, винаги смело защитава библейската истина. Нейната любов към Бога, доверието ѝ в него и нейното ‘скромно око’ я направиха добродетелна съпруга и майка. (Матей 6:22, 23; Притчи 12:4) Заедно с Биатрис мога искрено да кажа: „Благословен е онзи човек, който разчита на Йехова.“ (Йеремия 17:7, НС)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 9]

Използвахме тази кола, снабдена с високоговорител, в северен Куинслад

[Снимка на страница 10]

Помагам на сестри Килпатрик да преместят своя автомобил по време на дъждовния сезон в северен Куинсланд

[Снимка на страница 12]

В деня на сватбата ни