Биографичен разказ

На път към един нов свят

Разказано от Джак Прамберг

Близо до малкия живописен град Арбога, разположен в централната част на Швеция, се намира един от клоновете на Свидетелите на Йехова, в който служат над 80 доброволци. Там живеем и работим и ние със съпругата ми Карин. Как се озовахме на това място?

КЪМ края на XIX век едно 15–годишно момиче от Швеция имигрирало в САЩ. В един приют за имигранти в град Ню Йорк тя се запознала с шведски моряк. Между тях се развили романтични чувства. Те сключили брак и след време им се родил син. Това съм бил аз. Роден съм в Бронкс, град Ню Йорк (САЩ), през 1916 г., по време на Първата световна война.

Скоро след това се преместихме в Бруклин, само на няколко пресечки от Бруклин Хайтс. След време разбрах от баща си, че веднъж заедно с него сме пуснали по водата една малка платноходка близо до Бруклинския мост, който се вижда ясно от световната централа на Свидетелите на Йехова. Тогава не съм и предполагал как дейността, извършвана там, щеше да повлияе на моя живот.

През 1918 г. Първата световна война свърши и поне за известно време спря безсмислената касапница в Европа. Когато войниците се прибраха вкъщи,  се изправиха срещу нови врагове — безработицата и бедността. Баща ми реши, че ще бъде най–добре да се върнем в Швеция, както и направихме през 1923 г. Установихме се в Ерикстад, малко село, което се намираше близо до една железопътна гара в района Далсланд. Там баща ми отвори работилница и в това село израснах и ходех на училище.

Семето бива посято

Работата на баща ми не вървеше добре. Затова в началото на 30–те години на миналия век той отново стана моряк. С майка ми останахме сами — тя имаше много грижи и притеснения, а аз трябваше да отговарям за работилницата. Един ден майка ми посети своя зет, чичо Йохан. Притеснена относно условията в света, тя попитала: „Йохан, винаги ли нещата ще продължават да бъдат такива, каквито са в момента?“

„Не, Рут“ — отговорил ѝ той. След това ѝ разказал, че Бог обещава да премахне порочността и да установи праведно управление по цялата земя посредством едно Царство, чийто цар ще е Исус Христос. (Исаия 9:6, 7; Даниил 2:44) Той обяснил, че Царството, за което Исус ни учел да се молим, е праведното управление, или правителството, което ще превърне земята в рай. (Матей 6:9, 10; Откровение 21:3, 4)

Тези обещания на Библията веднага докоснали сърцето на майка ми. През целия път обратно към дома тя благодаряла на Бога. Баща ми и аз обаче не харесвахме това, че майка ми започваше да се интересува от религия. Горе–долу по това време, в средата на 30–те години на миналия век, се преместих в град Тролхетан в западна Швеция, където си намерих работа в една голяма работилница. Скоро след това майка ми и баща ми, който неотдавна беше спрял с плаванията, се преместиха в същия град. Така семейството ни беше заедно отново.

За да удовлетвори духовния си глад, майка ми потърси Свидетелите на Йехова в района, в който живеехме. По това време те се събираха в частни домове, точно както правели първите християни. (Филимон 1, 2) Един ден дойде ред на майка ми да предостави дома си за провеждане на събранието. С известни притеснения тя попита баща ми дали може да покани своите приятели вкъщи. Той отговори: „Твоите приятели са и мои приятели.“

Така вратите на дома ни бяха отворени. Когато гостите започваха да идват, аз излизах. Не мина много време обаче и започнах да оставам вкъщи. Топлотата на Свидетелите и техните реалистични, разумни разсъждения премахнаха всичките ми предразсъдъци. В сърцето ми започна да расте едно семе — надеждата за бъдещето.

Ставам моряк

Навярно в кръвта си имам солена вода, която съм наследил от баща си, тъй като и аз станах моряк. Освен това започнах да осъзнавам по–ясно духовните си нужди. Когато акостирахме на някое пристанище, винаги се опитвах да се свържа със Свидетелите на Йехова. В Амстердам (Холандия) отидох в един пощенски клон, за да попитам къде мога да ги намеря. След кратък разговор получих адрес, към който се запътих незабавно. На вратата ме посрещна сърдечно едно 10–годишно момиче. Въпреки че не познавах това момиче, нито нейното семейство, изпитах силни приятелски чувства към тези хора, които бяха малка част от едно прекрасно международно братство!

 Макар че не говорехме на един и същ език, когато семейството извади един календар заедно с разписание на влаковете и започна да рисува карта, разбрах, че щеше да се проведе конгрес в намиращия се наблизо град Харлем. Посетих конгреса и независимо, че не разбрах нито дума от програмата, атмосферата много ми хареса. Когато видях Свидетелите да раздават покани за публичния доклад в неделя, в мене се породи желание да участвам в тази дейност. Затова вземах поканите, които някои хора бяха хвърлили, и ги предлагах отново.

Веднъж акостирахме в Буенос Айрес (Аржентина) и там намерих клона на Свидетелите на Йехова в страната. Вътре в сградата имаше един офис и складово помещение. Зад бюрото седеше жена, която плетеше, а до нея малко момиченце, може би нейната дъщеря, си играеше с една кукла. Беше късно вечерта и един мъж взе няколко книги от рафта, сред които беше и книгата „Сътворение“ на шведски. Когато наблюдавах приятното излъчване на тези хора и щастието, изписано на лицата им, осъзнах, че искам да стана един от тях.

На път за вкъщи корабът ни качи на борда си екипажа на един канадски военен самолет, който се беше разбил край Нюфаундланд. Няколко дни по–късно достигнахме бреговете на Шотландия, където бяхме задържани от английски боен кораб. Отведоха ни в град Къркуол на Оркнейските острови за проверка. Втората световна война беше започнала и армията на Хитлер беше окупирала Полша през септември 1939 г. След няколко дни бяхме освободени и успешно се върнахме обратно в Швеция.

Бях си у дома — както в буквален, така и в духовен смисъл. Сега наистина имах желание да стана един от Божиите служители и не исках да пренебрегвам общите им събирания. (Евреи 10:24, 25) С радост си спомням как, когато бях моряк, винаги свидетелствах на другите моряци и знам, че един от тях също стана Свидетел.

Специален вид служба

В началото на 1940 г. посетих клона на Свидетелите на Йехова в Стокхолм. Посрещна ме Йохан Енерут, който по онова време ръководеше проповедната дейност в Швеция. Когато му казах, че искам да участвам в проповедната служба целодневно като пионер, той ме погледна внимателно и ме попита: „Вярваш ли, че това е Божията организация?“

„Да“ — отговорих му аз. Този разговор доведе до покръстването ми на 22 юни 1940 г., след което започнах да служа в клона в едно чудесно обкръжение на примерни съработници. През почивните дни в края на седмицата участвахме в проповедната служба, а през лятото често изминавахме с велосипеди разстоянието до някои отдалечени райони и цяла събота и неделя проповядвахме на местните хора. Нощем спяхме в купи сено.

Основно обаче проповядвахме от къща на къща както в Стокхолм, така и в околностите на града. Веднъж видях един мъж, който припряно ремонтираше своя бойлер в сутерена на къщата си. Затова навих ръкави и отидох да му помогна. Когато течът беше спрян, мъжът ме погледна с благодарност и каза: „Мисля, че си дошъл при мене за нещо друго. Нека се качим горе да си измием ръцете и да изпием по едно кафе.“ Направихме това и докато пиехме кафето, аз му свидетелствах. След време този мъж стана събрат християнин.

Въпреки че страната официално беше заела неутрална позиция, шведите бяха повлияни от войната. Нарастващ брой мъже бяха призовани за военна служба, сред които бях и аз. Когато отказвах да участвам във военни учения, бях вкарван в затвора за кратки периоди от време. По–късно ме изпратиха в трудов лагер. Младите Свидетели често трябваше да се явяват пред съдии и така имаха възможност да свидетелстват за Божието Царство. По този начин се изпълняваше пророчеството на Исус: „Ще бъдете водени пред управници и царе заради мене, за свидетелство както на тях, така и на другите народи.“ (Матей 10:18)

Животът ми се променя

През 1945 г. войната в Европа свърши. По–късно през същата година Нейтън Нор, който по онова време беше начело на целосветската проповедна дейност, ни посети, като  дойде от Бруклин заедно със своя секретар Милтън Хеншел. Тяхното посещение се оказа от голямо значение както за реорганизацията на проповедната дейност в Швеция, така и за мене лично. Когато разбрах за възможността да посетя Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, веднага подадох молба.

На следващата година седях в една от класните стаи на училището, което тогава се намираше близо до Саут Лансинг (щата Ню Йорк). По време на петмесечния курс получих обучение, което ми помогна да ценя Библията и Божията организация още повече. Разбрах, че братята, които бяха начело на целосветската проповедна дейност, са достъпни и загрижени хора. Те усилено работеха рамо до рамо с всички останали. (Матей 24:14) Макар че това не ме изненада, бях радостен да го видя със собствените си очи.

Времето мина бързо и ето че дойде 9 февруари 1947 г. — денят на завършването на осмия клас на Гилеад. Брат Нор съобщаваше страните, в които щяха да бъдат изпратени учениците. Когато дойде моят ред, той каза: „Брат Прамберг се връща в Швеция, за да служи на своите братя там.“ Трябва да призная, че не бях много ентусиазиран от мисълта да се върна вкъщи.

Срещам сериозно предизвикателство

Когато се върнах в Швеция, разбрах за един нов аспект на службата, който предстоеше да бъде въведен в много страни по света — пътуваща служба в областта. Бях назначен да служа като първия областен надзорник в Швеция и назначението ми беше да надзиравам дейността в цялата страна. Организирах и ръководех протичането на големи събрания, които по–късно станаха известни като окръжни конгреси и бяха провеждани в различни градове из цяла Швеция. Тъй като тази уредба беше съвсем нова, не разполагах с много напътствия. Заедно с брат Енерут седнахме и подготвихме програма според най–доброто, на което бяхме способни. Целият се разтреперих, когато получих това назначение, и затова многократно се обръщах към Йехова в молитва. В продължение на 15 години имах привилегията да служа като областен надзорник.

По онова време беше трудно да се намерят подходящи места за събиране. Трябваше да се задоволяваме със зали за танци и други подобни помещения, които най–често не бяха добре отоплени, а понякога дори бяха занемарени. Един конгрес в Рекие (Финландия) беше типичен пример за това. Залата, в която проведохме конгреса, беше бивш Дом на културата, който беше изоставен от известно време. Навън имаше снежна буря и температурата беше –20°C. Затова запалихме огън в две огромни печки, направени от цилиндрични резервоари. Нямахме ни най–малка представа обаче, че няколко птици си бяха свили гнезда в комина. Цялата зала се изпълни с пушек! Но макар че се бяха загърнали с палтата си и че пушекът дразнеше очите им, всички останаха по местата си. Случилото се просто направи конгреса още по–незабравим.

Сред инструкциите относно организирането на тези тридневни окръжни конгреси беше напътствието да бъде осигурена храна за делегатите. В началото нямахме необходимото оборудване и опит, за да се справим с подобно начинание. Но имахме прекрасни  братя и сестри, които охотно приеха трудната задача. В деня преди конгреса те стояха наведени над едно дълго корито и белеха картофи, докато си разказваха най–различни случки и се наслаждаваха на радостното общуване помежду си. Много трайни приятелства започнаха именно по време на тези подготвителни работи, когато братята и сестрите усилено работеха заедно.

Ходенето с плакати, оповестяващи тези окръжни конгреси, беше друг аспект на дейността в онези дни. Всички вървяхме заедно един след друг през даден град или село и канехме хората на публичния доклад. Като цяло повечето хора бяха учтиви и се отнасяха с уважение. Веднъж в град Финспонг улицата беше пълна с работници, които тъкмо излизаха от една фабрика. Неочаквано един от тях извика: „Момчета, вижте, това са хората, които Хитлер не успя да победи!“

Важно събитие в моя живот

Животът ми като пътуващ служител скоро се промени, след като срещнах Карин, една чудесна млада жена. И двамата бяхме поканени да присъстваме на международния конгрес на Янки Стейдиъм в град Ню Йорк през юли 1953 г. Там по време на почивката в понеделник на 20 юли Милтън Хеншел проведе брачната ни церемония. Това беше едно необичайно събитие за този стадион, който е добре известен на всички привърженици на бейзбола по целия свят. След като участвахме в пътуващата служба до 1962 г., с Карин бяхме поканени да се присъединим към бетеловото семейство в Швеция. В началото работех в Отдела за списанията, а после, понеже имах известен опит като механик, ме назначиха да се грижа за печатните преси и за други машини в клона. Карин работеше няколко години в пералнята, след което беше преместена в Коректорския отдел, където служи вече дълги години.

Само колко динамичен, смислен и щастлив се оказа нашият съвместен живот през тези повече от 54 години в служба на Йехова! Йехова наистина благославя своята организация от любещи, трудолюбиви служители. Когато през 1940 г. започнах службата си в клона, в Швеция имаше само 1500 Свидетели, а сега те са над 22 000. В други части на света растежът е дори още по–голям. Днес по цялата земя има над 6,5 милиона Свидетели.

Духът на Йехова подкрепя работата ни, като постоянно издува фигуративните ни платна. С очите на вярата виждаме бурното море на човечеството, но не изпитваме страх. Пред себе си виждаме ясно Божия нов свят. С Карин благодарим на Бога за неговата голяма доброта и всеки ден му се молим да ни дава сила да запазим своята неопетненост и накрая да достигнем целта си — да бъдем одобрени от него и да получим вечен живот! (Матей 24:13)

[Снимка на страница 12]

В скута на майка ми

[Снимка на страница 13]

Там, където с баща ми изпробвахме платноходката в началото на 20–години на миналия век

[Снимка на страница 15]

Заедно с Херман Хеншел (бащата на Милтън) в Гилеад през 1946 г.

[Снимка на страница 16]

Сключихме брак на Янки Стейдиъм на 20 юли 1953 г.