Как да се отблагодаря на Йехова!

Разказано от Рут Дане

Майка ми казваше на шега, че 1933 г. е била година на бедствията. Тогава Хитлер дошъл на власт, папата обявил Свещена година и съм била родена аз.

РОДИТЕЛИТЕ ми живееха в град Юц, Лотарингия, област във Франция с голямо историческо значение, намираща се близо до границата с Германия. През 1921 г. майка ми, отдадена католичка, се омъжила за баща ми, който бил протестант. По–голямата ми сестра Елен се родила през 1922 г. и родителите ми я покръстили още като бебе в католическата църква.

Един ден през 1925 г. баща ми получил екземпляр от книгата „Арфата на Бога“ на немски език. Като я прочел, той се убедил, че е намерил истината. Баща ми писал до издателите на книгата и те го свързали с „Бибелфоршер“, както били известни тогава Свидетелите на Йехова в Германия. Не след дълго той започнал да споделя с другите онова, което научил. Това никак не се харесало на майка ми. Тя заявявала на своя развален, но приятен немски: „Прави каквото искаш, само не ходи при онези Бибелфоршер!“ Но баща ми вече бил взел решение и през 1927 г. се покръстил като Изследовател на Библията.

Това накарало баба ми да започне да убеждава дъщеря си, моята майка, да се разведе. Един ден по време на литургията свещеникът предупредил паството си „да страни от фалшивия пророк Дане“. Когато се прибрала вкъщи, баба ми хвърлила от горния етаж една саксия върху моя баща. Тежката саксия го ударила по рамото, като едва не улучила главата му. След този случай майка ми решила, че „религия, която превръща хората в убийци, не може да е добра“. Тя започнала да чете изданията на Свидетелите на Йехова и скоро след това се убедила, че е намерила истината. Майка ми се покръстила през 1929 г.

Родителите ми полагаха големи усилия, за да може Йехова да стане реален за мене и за моята сестра. Те ни четяха библейски разкази и ни питаха какви според нас са причините за постъпките на библейските персонажи. По това време баща ми реши да не взема нощни или вечерни смени, въпреки че така доходите на семейството щяха значително да намалеят. Той искаше да разполага с достатъчно време, за да може да присъства на християнските събрания, да участва в службата и да изучава с мене и моята сестра.

Надвисват буреносни облаци

Родителите ми често канеха вкъщи пътуващи надзорници и бетелови служители  от Швейцария и Франция, които ни разказваха за трудностите на събратята ни по вяра в Германия, само на няколко километра от дома ни. Нацисткото правителство затваряше в концентрационни лагери Свидетелите на Йехова и отвеждаше децата им.

С Елен бяхме подготвени за изпитанията, които ни предстояха. Нашите родители ни помогнаха да научим наизуст библейски стихове, които щяха да ни ръководят. Те ни казваха: „Ако не знаете как да постъпите, спомнете си Притчи 3:5, 6. Ако се страхувате, че в училище ще имате изпитания, мислете за 1 Коринтяни 10:13. Ако ви вземат от нас, повтаряйте си думите от Притчи 18:10.“ Научих наизуст 23 и 91 псалм и това засили увереността ми, че Йехова винаги ще ме защитава.

През 1940 г. нацистка Германия завзе Елзас и Лотарингия и новият режим изискваше всички пълнолетни граждани да се присъединят към нацистката партия. Баща ми не направи това и от Гестапо го заплашиха с арест. Когато майка ми отказа да шие военни униформи, към нея също бяха отправени заплахи от Гестапо.

Училището се превърна в истински кошмар за мене. Всеки учебен ден започваше с молитва за Хитлер, поздрава „Хайл Хитлер“ и националния химн, който се изпълняваше с протегната напред дясна ръка. Вместо да ми забранят да използвам нацисткия поздрав, моите родители ми помогнаха да обуча съвестта си. Затова сама взех решение да не казвам „Хайл Хитлер“. Учителите ми удряха плесници и ме заплашваха, че ще ме изключат от училище. Веднъж, когато бях на седем години, трябваше да застана пред всичките дванайсет учители от училището. Те се опитаха да ме накарат да кажа „Хайл Хитлер“, но с помощта на Йехова издържах това изпитание.

Една учителка се опита да повлияе на чувствата ми. Тя ми каза, че съм добра ученичка, че много ме харесва и че ще ѝ е мъчно, ако ме изключат от училище. Учителката каза: „Не е нужно да протягаш ръката си напред. Просто леко я повдигни. Няма нужда да изговаряш ‘Хайл Хитлер’. Само движи устните си, все едно, че го казваш.“

Когато казах на майка ми какво прави учителката, тя ми припомни библейския разказ за тримата млади евреи, които трябвало да застанат пред изображението, издигнато от царя на Вавилон. „Какво трябвало да направят те?“ — ме попита тя. Аз отговорих: „Да се поклонят.“ После майка ми каза: „Дали щеше да е правилно, ако точно когато трябвало да се поклонят пред изображението, те се бяха навели да завържат обувките си? Сама си отговори на този въпрос и прецени как трябва да постъпиш.“ Подобно на Седрах, Мисах и Авденаго и аз реших да съм предана единствено на Йехова. (Дан. 3:1, 13–18)

Учителите няколко пъти ме изключваха от училище и ме заплашваха, че ще ме вземат от родителите ми. Много се страхувах, но моите родители не преставаха да ме насърчават. Когато тръгвах за училище, майка ми се молеше на Йехова да ме защитава. Знаех, че той ще ми дава сили да остана непоколебима. (2 Кор. 4:7) Моят баща ми каза, че ако натискът стане прекалено силен, винаги мога да се прибера у дома. Той ме увери: „Ние те обичаме. Винаги ще си останеш наша дъщеря. Това е въпрос между тебе и Йехова.“ Тези думи засилиха още повече решимостта ми да остана неопетнена. (Йов 27:5)

Често у дома идваха от Гестапо, за да търсят издания на Свидетелите и да разпитват родителите ми. Те вземаха майка ми за няколко часа и отвеждаха баща ми и сестра ми от работните им места. Никога не знаех дали майка ми ще си е вкъщи, когато се прибера от училище. Понякога съседката ми казваше: „Отведоха майка ти.“ Тогава се скривах в къщата и се питах: „Дали я измъчват? Ще я видя ли отново?“

Отведени от дома

На 28 януари 1943 г. от Гестапо ни събудиха в три и половина сутринта. Казаха ни, че ако не се присъединим към нацистката партия, ще ни отведат. Дадоха ни три  часа да се приготвим. Майка ми вече се беше подготвила за този момент и беше сложила в раниците ни дрехи за преобличане и по една Библия, затова използвахме времето, за да се молим и да се насърчаваме взаимно. Баща ми ни напомни, че ‘нищо не може да ни раздели от Божията любов’. (Рим. 8:35–39)

Хората от Гестапо се върнаха. Няма да забравя как възрастната сестра Англад ни махаше за сбогом със сълзи на очи. Закараха ни на гарата в Мец. Пътувахме с влак три дни и пристигнахме в трудовия лагер в Кохловице, който беше под надзора на лагера в Освиенцим (Полша). Два месеца по–късно бяхме преместени в манастир, превърнат в трудов лагер, в Гливице. Нацистите ни казаха, че ако всеки от нас подпише документ, с който се отрича от вярата си, ще ни освободят и ще върнат притежанията ни. Родителите ми отказаха да подпишат и войниците заявиха: „Никога няма да се върнете вкъщи.“

През юни бяхме преместени в Свиентохловице, където започнах да страдам от главоболие, което все още ме измъчва. Пръстите на ръцете ми се възпалиха и един доктор извади няколко от ноктите ми без упойка. Хубавото беше, че ми възлагаха да изпълнявам поръчките на надзирателите, защото така често отивах до хлебарницата. Там имаше една жена, която ми даваше нещо за ядене.

Дотогава винаги държаха нашето семейство отделно от другите затворници. През октомври 1943 г. обаче бяхме изпратени в лагера в град Зомбковице. Там спяхме на легла на няколко етажа на един таван с още около шейсет други мъже, жени и деца. Есесовците се стремяха винаги да ни дават противна и почти негодна за ядене храна.

Въпреки трудностите не изгубихме надежда. Бяхме чели в „Стражева кула“, че след края на войната ще се извършва мащабна проповедна дейност. Така че разбирахме защо страдаме и знаехме, че скоро трудностите ни ще свършат.

Чувахме за успехите на съюзническите войски и така разбрахме, че нацистите губят войната. В началото на 1945 г. есесовците решиха да напуснат лагера. На 19 февруари излязохме от града и бяхме принудени да вървим пеша почти 240 километра. След четири седмици пристигнахме в град Щайнфелс (Германия), където надзирателите ни накараха да влезем в една мина. Много от нас смятаха, че ще ни  убият. Но още същия ден съюзническите войски дойдоха и есесовците избягаха, като това сложи край на нашето изпитание.

Постигам целите си

На 5 май 1945 г., след почти две години и половина, се върнахме у дома в Юц. Бяхме мръсни и пълни с въшки. Не се бяхме преобличали от февруари, затова решихме да изгорим дрехите си. Спомням си думите на майка ми: „Нека това бъде най–хубавият ден в живота ви. Нямаме нищо. Дори дрехите, които носим, не са наши. Но и четиримата останахме верни и не направихме компромис.“

След като три месеца се възстановявах в Швейцария, отново тръгнах на училище, без да се страхувам, че ще ме изключат. Сега вече можехме да се събираме с духовните си братя и сестри и свободно да проповядваме. Още преди години се бях отдала на Йехова, но на 28 август 1947 г., когато бях на 13 години, можах публично да символизирам това. Моят баща ме покръсти в река Мозел. Исках веднага да започна пионерска служба, но баща ми настоя да имам професия и затова се научих да шия. През 1951 г., когато бях на 17 години, получих назначение да служа като пионерка в близкия град Тионвил.

Същата година присъствах на конгрес в Париж и подадох молба за мисионерска служба. Все още не бях навършила годините, които се изискваха за този вид служба, но брат Нейтън Нор каза, че ще запази моята молба „за по–късно“. През юни 1952 г. получих покана да посетя 21–я клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк).

Гилеад и след това

Какво чудесно преживяване беше училището Гилеад! Притеснявах се да говоря пред хора на родния си език, а в училището трябваше да говоря на английски. Но преподавателите любещо ми помагаха. Един брат ме наричаше „усмивката на Царството“ заради усмивката, която се появяваше на лицето ми, когато се притеснявах.

Завършването ни се състоя на 19 юли 1953 г. на Янки Стейдиъм в Ню Йорк и бях назначена в Париж заедно с Ида Кандусо (по–късно Саньобос). Мисълта да проповядвам на богатите парижани ме изпълваше със страх, но можах да изучавам Библията с голям брой смирени хора. Ида се омъжи и замина за Африка през 1956 г., а аз останах в Париж.

През 1960 г. се омъжих за един брат, който служеше в Бетел, и бяхме назначени като специални пионери в Шомон и Виши. Пет години по–късно се разболях от туберкулоза и трябваше да спра с пионерската служба. Чувствах се ужасно, защото още от дете моята цел беше да участвам в целодневната служба. След известно време съпругът ми ме изостави заради друга жена. Духовните ми братя и сестри много ме подкрепяха през онези трудни години. Йехова винаги носеше моя товар. (Пс. 68:19)

Сега живея в Лувие (Нормандия) близо до клона във Франция. Въпреки че имам здравословни проблеми, съм щастлива, че през живота си виждах как ръката на Йехова ме подкрепя. Възпитанието, което получих, ми помага да проявявам правилна нагласа. Благодарение на родителите си научих, че Йехова е реална личност, че мога да го обичам, че мога да говоря с него и че той отговаря на молитвите ми. Наистина, „как ще се отблагодаря на Йехова за всичките му добри дела към мене“! (Пс. 116:12, НС)

[Текст в блока на страница 6]

„Щастлива съм, че през живота си виждах как ръката на Йехова ме подкрепя“

[Снимка на страница 5]

С противогаз, когато бях на 6 години

[Снимка на страница 5]

С мисионери и пионери в Люксембург по време на специална проповедна кампания, когато бях на 16 години

[Снимка на страница 5]

Заедно с родителите ми на конгрес през 1953 г.