Как три конгреса повлияха на живота ми

Разказано от Джордж Уорънчък

ДАЛИ някога ви се е случвало да бъдете толкова развълнувани от нещо, което сте чули на някой от нашите конгреси, че това да ви е подтикнало да направите големи промени в живота си? Точно така се случи с мене. Размишлявайки за миналото, осъзнавам, че три конгреса оказаха силно влияние на живота ми. Първият конгрес ми помогна да не бъда толкова стеснителен, вторият — да се задоволявам с това, което имам, и третият — да давам повече от себе си. Но преди да ви разкажа за тези промени, нека споделя с вас някои събития, които се случиха през детството ми, години преди тези конгреси.

Роден съм през 1928 г. и бях най–малкото от трите деца в нашето семейство. Заедно със сестрите ми Марджи и Олга израснахме в град Саут Баунд Брук (Ню Джърси, САЩ), който тогава имаше около 2000 жители. Макар че бяхме бедни, майка ми беше щедра. Когато имаше достатъчно пари да сготви нещо по–специално, тя го споделяше със съседите. Когато бях на девет години, ни посети една Свидетелка, говореща унгарски, родният език на майка ми. Това подтикна майка ми да изслуша библейското послание. След това Бърта, една малко над 20–годишна сестра, продължи библейското изучаване и помогна на майка ми да стане служителка на Йехова.

За разлика от майка ми, аз бях стеснителен по природа и ми липсваше самочувствие. Тя често ме подценяваше, което влошаваше положението още повече. Когато през сълзи я попитах защо винаги ме критикува, тя ми отговори, че ме обича, но не иска да ме разглезва. Майка ми имаше добри намерения, но липсата на похвала ме караше да изпитвам чувство за малоценност.

Веднъж една съседка, която беше любезна с мене, ме помоли да придружа синовете ѝ на неделното училище в тяхната църква. Знаех, че с това ще разочаровам Йехова, но се страхувах да не обидя тази мила съседка. Затова в продължение на няколко месеца ходех на църква, макар че се срамувах от себе си. В училище страхът от човека също ме караше да върша неща, поради които ме гризеше съвестта. Директорът на училището, който беше властна натура, държеше учителите да карат всички деца да отдават чест на знамето. Аз също отдавах чест на знамето. Това продължи около година, но тогава настъпи промяна.

Урок по смелост

През 1939 г. в нашия дом започна да се провежда Изучаване на книга в сбора. Събранието водеше Бен Мискалски, един млад пионер. Наричахме го Големия Бен и то с основание. На мене ми изглеждаше висок и широк, колкото входната ни врата. Но въпреки внушителния му външен вид той имаше мило сърце и топлата му усмивка бързо ме успокояваше. Затова с радост приемах, когато Бен ме канеше да излезем на проповедна служба. Двамата станахме приятели. Когато бях тъжен, той ми говореше така, както един грижовен по–голям брат говори  на малкото си братче. Това означаваше много за мене и аз силно го обикнах.

През 1941 г. Бен покани семейството ни да пътува заедно с него с колата му до конгреса в Сейнт Луис (Мисури, САЩ). Представете си колко много се вълнувах! Никога не бях пътувал на повече от 80 километра от дома, а ето че отивах на място, отдалечено на около 1500 километра! В Сейнт Луис обаче имаше проблеми. Местните духовници бяха наредили на хората от паството си да отменят всички уговорки за осигуряване на подслон, които имат със Свидетелите. Мнозина направиха това. Семейството, при което бяхме разпределени, също беше заплашено. Въпреки това нашите домакини ни приеха. Те казаха, че няма да нарушат обещанието, което са дали, да ни осигурят стая. Смелостта им ми направи голямо впечатление.

Сестрите ми бяха покръстени на този конгрес. В деня на покръстването брат Ръдърфорд от Бетел в Бруклин изнесе вълнуващ доклад, по време на който помоли всички деца, които искат да вършат волята на Бога, да се изправят. Изправиха се около 15 000 деца. Аз също го направих. Тогава брат Ръдърфорд помоли онези от нас, които искат да дават най–доброто от себе си в проповедната дейност, да кажат „да“. Заедно с останалите деца и аз извиках „да“. Последваха бурни ръкопляскания. Бях изпълнен с ентусиазъм.

След конгреса посетихме един брат в Западна Вирджиния. Той ни разказа как веднъж, докато бил на служба, една разгневена тълпа го пребила и го покрила с катран и пера. Аз слушах с притаен дъх. Братът каза: „Но аз ще продължа да проповядвам.“ Когато си тръгнахме оттам, се почувствах като Давид. Бях готов да се изправя срещу Голиат — директорът на моето училище.

Когато отново тръгнах на училище, отидох при директора. Той ме погледна разгневено. Безмълвно се помолих на Йехова за помощ. След това бързо казах: „Бях на конгрес на Свидетелите на Йехова. Повече няма да отдавам чест на знамето!“ Последва продължителна тишина. Директорът бавно се изправи от бюрото си и дойде до мене. Лицето му беше червено от гняв. Той изкрещя: „Отдай чест на знамето или ще бъдеш изключен!“ Този път не направих компромис и дълбоко в себе си изпитах такава радост, каквато не бях изпитвал никога дотогава.

Нямах търпение да кажа на Бен за случилото се. Когато го видях в Залата на Царството, извиках: „Изключиха ме от училище! Не отдадох чест на знамето!“ Бен сложи ръка на рамото ми, усмихна се и каза: „Несъмнено Йехова те обича.“ (Втор. 31:6) Тези думи много ме насърчиха. На 15 юни 1942 г. бях покръстен.

Научавам тайната на задоволството

След Втората световна война настъпи бум в икономиката и цялата страна беше завладяна от материализъм. Аз имах добре платена работа и можех да си купя неща, за които преди само мечтаех. Някои от моите приятели си купиха мотоциклети, а други обновиха домовете си. Аз си купих нова кола. Скоро желанието ми за материални удобства започна да измества загрижеността ми за интересите на Царството. Знаех, че не постъпвам правилно. За щастие един конгрес в Ню Йорк през 1950 г. ми помогна да преосмисля действията си.

На този конгрес докладчиците един след друг насърчаваха присъстващите да напредват в проповедната дейност. Един докладчик ни подкани: „Останете само с най–необходимото и бягайте в състезанието.“ Той сякаш говореше лично на мене. Видях също завършването на класа мисионери от Гилеад, което ме накара да си задам  въпроса „Ако тези Свидетели на моята възраст могат да оставят материалните удобства, за да служат в друга страна, дали аз не бих могъл да правя същото тук, у дома?“. До края на конгреса бях взел решението да стана пионер.

Междувременно бях започнал да ходя с Евелин Мондак, пламенна сестра от моя сбор. Майката на Евелин, която беше отгледала шест деца, беше безстрашна жена. Тя обичаше да проповядва на улицата пред една голяма католическа църква. Без значение колко често ядосаният свещеник ѝ казваше да се маха, тя не помръдваше оттам. Подобно на майка си, Евелин нямаше страх от човека. (Пр. 29:25)

През 1951 г. с Евелин се оженихме, напуснахме работа и станахме пионери. Един окръжен надзорник ни насърчи да се преместим в Амагансет, едно село на брега на Атлантическия океан на около 160 километра от Ню Йорк. Когато от сбора ни информираха, че нямат къде да ни подслонят, започнахме да си търсим каравана, но не можахме да намерим такава, която да сме в състояние да си позволим. Тогава намерихме една разнебитена каравана. Собственикът ѝ искаше 900 долара за нея, което беше точно колкото бяхме получили като подаръци за сватбата. Купихме я, поправихме я и я преместихме до новия си район. Там обаче пристигнахме без никакви пари и се чудехме как ще преживяваме като пионери.

Евелин чистеше къщи, а аз си намерих работа като чистач късно вечер в един италиански ресторант. Собственикът ми каза: „Каквато храна е останала, можеш да вземаш вкъщи за жена си.“ Затова, когато се прибирах в два часа сутринта, нашата каравана се изпълваше с аромата на пица и спагети. Тези претоплени ястия бяха истинско угощение за нас, особено през зимата, когато треперехме в ледената каравана. Освен това понякога братята в сбора оставяха по някоя голяма риба на стъпалата на караваната. През годините, в които служехме заедно с тези скъпи братя в Амагансет, научихме, че задоволяването с най–основното води до удовлетворяващ живот. Това бяха радостни времена.

Насърчени да даваме повече от себе си

През юли 1953 г. посрещнахме стотици мисионери, които бяха дошли от чуждестранните си назначения, за да присъстват на международния конгрес в Ню Йорк. Те разказаха много интересни случки. Въодушевлението им беше заразително. А когато един от докладчиците на конгреса наблегна на факта, че много страни все още не са достигнати с посланието за Царството, ние разбрахме какво трябва да направим — да даваме повече от себе си, като разширим службата си. Още на конгреса подадохме молба за мисионерско обучение. Същата година бяхме поканени да посетим 23–ия клас на училището Гилеад, което започна през февруари 1954 г. Само каква привилегия беше това за нас!

Бяхме развълнувани да научим, че сме назначени да служим в Бразилия. Преди да предприемем 14–дневното пътуване с параход, един отговорен брат от Бетел ми каза: „Девет неомъжени мисионерки ще пътуват заедно с тебе и съпругата ти до Бразилия. Грижи се за тях!“ Можете ли да си представите изненадата, изписана на лицата на моряците, когато ме видяха да се качвам на борда, следван от десет млади жени? Сестрите обаче без проблем се справиха със ситуацията. Все пак почувствах облекчение чак когато стъпихме благополучно на бразилска земя.

 След като научих португалски, бях назначен за окръжен надзорник в щата Рио Гранде до Сул в южна Бразилия. Окръжният надзорник, на чието място идвах, беше неженен и каза на мене и на съпругата ми: „Учудвам се, че изпращат семейна двойка тук. Районът е трудно достъпен.“ Сборовете бяха разпръснати в една обширна земеделска област и до някои места можеше да се стигне единствено с камион. Ако купиш храна за шофьора, той позволяваше да се покатериш на камиона му. Сядахме отгоре с разкрачени крака, сякаш яхвахме товара, и стискахме здраво с две ръце въжетата, които го придържаха. Всеки път когато камионът правеше остри завои, се хващахме още по–здраво, тъй като натрупаният товар се накланяше и ние се надвесвахме над зеещата пропаст. Но когато виждахме радостните лица на братята, които с нетърпение очакваха нашето пристигане, усещахме, че тези дълги пътувания наистина си заслужават.

Живеехме в домовете на братята. Те бяха много бедни, но това не ги спираше да дават от себе си. В една отдалечена област всички братя работеха във фабрика за опаковане на месо. Ниските заплати им позволяваха да се хранят само веднъж на ден. Ако не работеха един ден, не получаваха надница. Въпреки това по време на посещенията ни те вземаха по два свободни дни от работата си, за да подкрепят дейностите на сбора. Те се доверяваха на Йехова. От тези смирени братя научихме ценни уроци по отношение на правенето на жертви за Божието Царство, които никога няма да забравим. Докато живяхме сред тях, получихме обучение, което никое училище не може да предложи. И до днес, когато си спомням за тези братя, очите ми се изпълват със сълзи на радост.

През 1976 г. се върнахме в САЩ, за да се грижим за болната ми майка. Беше ни трудно да напуснем Бразилия, но бяхме много признателни, че станахме свидетели на забележителния растеж на интересите на Царството в тази страна. Винаги когато получаваме писма от Бразилия, в умовете ни се връщат много скъпи спомени за чудесното време, което прекарахме там.

Отново заедно със скъпи приятели

Докато се грижехме за майка ми, служехме като пионери и си изкарвахме прехраната, като чистехме. През 1980 г. майка ми умря, вярна на Йехова. След това бях поканен да служа като окръжен надзорник в САЩ. През 1990 г. двамата със съпругата ми посетихме един сбор в Кънектикът, където срещнахме много специален човек. Един от старейшините в сбора беше Бен — същият Бен, който около 50 години по–рано ми помогна да заема твърда позиция на страната на Йехова. Можете ли да си представите радостта ни, когато се прегърнахме?

От 1996 г. двамата с Евелин служим като специални пионери с физически ограничения в един португалски сбор в Елизабет (Ню Джърси, САЩ). Имам проблеми със здравето, но с помощта на скъпата ми съпруга участвам в службата, доколкото е възможно. Евелин помага и на една възрастна съседка с крехко здраве. Как се казва тя? Бърта — същата Бърта, която преди повече от 70 години помогна на майка ми да стане служителка на Йехова! Радваме се, че имаме възможността да изразим признателността си към нея за всичко, което направи, за да може семейството ми да научи истината.

Благодарен съм за конгресите в миналото, които ме подбудиха да заема твърда позиция на страната на истинското поклонение, да опростя живота си и да разширя службата си. Тези конгреси наистина повлияха на живота ми.

[Снимка на страница 23]

Майката на Евелин (отляво) и моята майка

[Снимка на страница 23]

Приятелят ми Бен

[Снимка на страница 24]

На бразилска земя

[Снимка на страница 25]

С Евелин днес