„Скоро болестта ми ще изчезне завинаги!“

Разказано от Сара ван дер Монд

Хората често ми казват: „Сара, имаш прекрасна усмивка. Защо винаги си толкова щастлива?“ Аз им отговарям, че имам силна надежда, която може да се изрази с думите: „Скоро болестта ми ще изчезне завинаги!“

РОДЕНА съм през 1974 г. в Париж. Раждането ми минало трудно и по–късно ми поставили диагноза церебрална парализа. Трудно движех ръцете и краката си и говорех почти неразбираемо. Освен това се разболях от епилепсия и бях податлива на инфекции.

Когато бях на две години, семейството ми се премести в Мелбърн (Австралия). Две години по–късно баща ми ни изостави. Тогава за първи път почувствах Бога като свой приятел. Майка ми, която беше Свидетелка на Йехова, редовно ме вземаше със себе си на християнските събрания, на които научих, че Бог ме обича и е загрижен за мене. Това познание, както и любовта и подкрепата на моята майка ми помагаха да се чувствам сигурна въпреки новите обстоятелства в семейството ни.

Също така майка ме научи как да се моля на Йехова. Всъщност за мене да се моля е далеч по–лесно, отколкото да говоря, тъй като не трябва да се мъча да произнасям думите, но мога ясно да ги „чувам“ в ума си. За хората е трудно да ме разбират, когато говоря, но е утешително да знам, че Йехова разбира всичко, което произнасям, независимо дали на ум, или на глас. (Пс. 65:2)

Трябваше да се справям и с други проблеми

Когато бях на пет години, състоянието ми се влоши и заради парализата се нуждаех от тежки метални шини, за да мога да ходя. Но по–скоро се клатушках, отколкото вървях! Когато станах на единайсет, вече не успявах да правя дори и това. След време не можех да ставам от леглото без помощта на електронен уред, който ме повдигаше и ме поставяше в електрическата ми инвалидна количка, която управлявах с ръчка.

Вярно е, че понякога физическите ми ограничения ме обезсърчават. Но в такива моменти си припомням нашия семеен девиз: „Не се притеснявай за онова, което не можеш да направиш. Съсредоточавай се върху това, което можеш.“ Тази мисъл ми помага да се радвам на различни неща — конна езда, ветроходство, каране на кану и къмпинг. А веднъж дори карах кола на един полигон! Тъй като  обичам изкуството, рисувам, шия, изработвам завивки, бродирам и се занимавам с грънчарство.

Поради сериозните ми увреждания, някои смятаха, че не съм способна да взема решението да се покланям на Бога. Когато бях на 18 години, учителката ми ме насърчи да напусна дома си, за да „избягам“ от религията на майка си. Дори ми предложи да ми намери място, където да живея. Но аз ѝ отговорих, че никога няма да се откажа от вярата си и няма да напусна дома си, докато не се почувствам готова за това.

Малко след разговора с учителката ми бях покръстена като Свидетелка на Йехова. Две години по–късно се преместих в малък апартамент. Тук се чувствам радостна, тъй като получавам както помощта, от която се нуждая, така и независимостта, която искам.

Неочаквано предложение

През годините се сблъсках и с други ситуации, които подложиха на изпитание вярата ми в Йехова. Например един ден мой съученик, който също имаше физически увреждания, ме попита дали искам да се омъжа за него. Отначало се почувствах поласкана. Подобно на повечето млади жени и аз копнеех да имам партньор в живота. Но това, че и двамата имахме физически увреждания, не беше гаранция за успешен брак. Този млад мъж не споделяше моите убеждения. Вярата, дейностите и целите ни бяха напълно различни. Тогава как щяхме да живеем заедно? Бях решена да се подчиня на ясната заповед на Бога да се омъжа само за някого, който му служи вярно. (1 Кор. 7:39) Затова учтиво отхвърлих предложението на младия мъж.

И до днес съм сигурна, че взех правилно решение. Убедена съм, че в обещания от Бога нов свят ще бъда щастлива. (Пс. 145:16; 2 Пет. 3:13) Междувременно съм решена да остана лоялна на Йехова и да съм доволна от това, което имам.

Чакам с нетърпение деня, в който ще мога да стана от инвалидната си количка и да тичам на воля. Тогава с радост ще извикам: „Бях болна, но сега ще съм вечно здрава!“