Промените ми донесоха много благословии

Разказано от Джеймс Томпсън

Роден съм през 1928 г. в южната част на Съединените щати. По това време расовата сегрегация беше закон. Нарушаването му можеше да се накаже със затвор или дори с по–лошо.

ПО ТОВА време в някои части на САЩ белите Свидетели на Йехова имаха отделни сборове, окръзи и области от чернокожите. През 1937 г. баща ми стана служител на общността (сега наричан координатор на старейшинското тяло) в сбора от чернокожи в Чатануга, в щата Тенеси. Хенри Никълс беше служител на общността в сбора, съставен от бели Свидетели.

Още се стопля сърцето ми, като си спомня как в младежките си години седях на верандата в задния ни двор и до късно вечерта слушах разговорите на баща ми с брат Никълс. Макар че не разбирах всичко, се радвах да седя до баща си, докато двамата обсъждаха как проповедната дейност да бъде извършвана при тогавашните обстоятелства.

По–рано, през 1930 г., семейството ни беше сполетяно от трагедия. Майка ми, която беше едва на 20 години, почина. Баща ми трябваше да се грижи за четиригодишната ми сестра Дорис и за мене, като по това време бях на две години. Въпреки че татко беше покръстен отскоро, напредваше добре духовно.

Примери, които повлияха силно на живота ми

През 1933 г. баща ми се запозна с една прекрасна християнка на име Лили Мей Гуендолин Томас и не след дълго се ожениха. Със своята лоялна служба за Йехова те оставиха чудесен пример на Дорис и на мене.

 През 1938 г. сборовете на Свидетелите на Йехова бяха помолени да подкрепят резолюция местните старейшини да бъдат назначавани от централата в Бруклин (Ню Йорк), вместо да бъдат избирани от сбора. Въпреки че някои в Чатануга не искаха да приемат тази организационна промяна веднага, баща ми непоколебимо я подкрепи. До ден днешен помня неговия пример на лоялност, както и охотното сътрудничество на майка.

Покръстване и целодневна служба

През 1940 г. братята от нашия сбор наеха автобус, с който пътувахме до конгреса в Детройт (Мичиган). Някои от групата се покръстиха. Питаха ме защо и аз не предприех тази стъпка, след като пламенно проповядвам от петгодишна възраст. Отговорих им, че не разбирам напълно какво означава покръстването. Моите думи изненадаха баща ми. Тогава той положи допълнителни усилия да ми помогне да разбера значението на покръстването. Четири месеца по–късно, в студения 1 октомври 1940 г. бях покръстен в малко езеро близо до Чатануга.

Когато станах на 14, за първи път участвах в пионерската служба по време на лятната ваканция. Проповядвах в малки градчета в Тенеси и в съседния щат Джорджия. Ставах рано, вземах си нещо за обяд и в шест часа хващах влака или автобуса до района. Прибирах се около 18 часа̀. Храната, която носех, често свършваше още преди обяд. Въпреки че имах пари, не можех да вляза в магазина да си купя още храна, тъй като бях чернокож. Веднъж, когато отидох за фунийка сладолед, ме помолиха да изляза. Но една бяла жена беше така добра да ми донесе един сладолед.

Когато постъпих в гимназията, движението за граждански права набираше сили в Юга. Организации като Националната асоциация за подпомагане на цветнокожите подбуждаха студентите да се борят за равни права. Бяхме насърчени да се присъединим към тях. Няколко училища за чернокожи, включително моето, имаха за цел всички ученици да станат членове. Бях подложен на натиск „да подкрепя нашата раса“. Но аз отказах, като обясних, че Бог не проявява пристрастие и не издига една раса над друга. Освен това казах, че се надявам на Бога да премахне подобна несправедливост. (Йоан 17:14; Деян. 10:34, 35)

Скоро след завършването на гимназията реших да се преместя в Ню Йорк. На път за там се отбих във Филаделфия (Пенсилвания), за да се видя с приятели, с които се бях запознал по–рано на един конгрес. Сборът там беше първият, който посетих, с хора от двете раси. Пътуващият надзорник, който беше на посещение, ме дръпна настрана и ми каза, че имам задача на следващото събрание. Това улесни много решението ми да остана там.

Сред приятелите ми във Филаделфия беше една млада сестра на име Джералдин Уайт, или Джери, както започнах да я наричам. Тя добре познаваше Библията и умееше да води хубави разговори в службата от къща на къща. Най–важното за мене беше, че имахме една и съща цел — да станем пионери. Оженихме се на 23 април 1949 г.

 Покана за Гилеад

Имахме за цел да посетим Училището Гилеад и да служим като мисионери в чужда страна. С радост направихме нужните промени, за да отговорим на изискванията. Не след дълго бяхме помолени да се преместим в Лонсайд (Ню Джързи), после в Честър (Пенсилвания) и накрая в Атлантик Сити (Ню Джързи). Докато бяхме в Атлантик Сити, подадохме молба за Гилеад, тъй като бяхме женени две години. Но се появиха трудности.

В началото на 50–те години на XX век много млади мъже бяха призовани да служат в армията и да участват във войната в Корея. Военната комисия във Филаделфия изглежда беше предубедена спрямо Свидетелите на Йехова заради неутралната ни позиция. Впоследствие обаче бях осведомен от един съдия, че ФБР са ме проучили и са потвърдили неутралитета ми. Така на 11 януари 1952 г. апелативната комисия ме освободи от военна служба като религиозен служител.

През август същата година с Джери получихме покана следващия месец да посетим 20–ия клас на Гилеад. По време на обучението с трепет очаквахме да получим назначение в друга страна. Сестра ми Дорис беше завършила 13–ия клас на Училището и служеше в Бразилия. Колко изненадани бяхме, когато разбрахме, че сме назначени в пътуващата служба — да посещаваме сборовете с чернокожи Свидетели на юг в щата Алабама. Чувствахме се малко разочаровани, тъй като се бяхме настроили да служим в чужбина.

Най–напред посетихме сбора в Хънтсвил. Отидохме в дома на сестрата, при която щяхме да отседнем. Докато разтоварвахме багажа си, я чухме да казва по телефона: „Децата пристигнаха.“ Бяхме само на 24 и дори изглеждахме по–млади. Прякорът ни остана през цялото време, докато служехме в този окръг.

Югът често беше наричан „Библейският пояс“, тъй като повечето хора там изпитваха голямо уважение към Библията. Затова основният ни увод в службата се състоеше от три части:

(1) Кратък коментар за световните събития.

(2) Надеждата, която дава Библията.

(3) Какво трябва да правим според Библията.

След това предлагахме подходящо за целта издание. Тъй като този подход беше успешен, бях поканен да го покажа по време на конгреса „Обществото на новия свят“ в Ню Йорк през 1953 г.

През лятото на 1953 г. бях назначен да служа като областен надзорник на южните окръзи, съставени от чернокожи. Районът ни беше голям и се простираше от Вирджиния до Флорида и на запад  стигаше до Алабама и Тенеси. Пътуващите надзорници трябваше да се приспособяват към условията. Например често отсядахме в домове, които нямаха вътрешна водопроводна инсталация и трябваше да се къпем в ламаринено корито зад кухненската печка. За щастие това беше най–топлото място в къщата.

Сблъскваме се с расова дискриминация

Службата в Юга изискваше от нас предвидливост и остроумие. На чернокожите не им беше позволено да използват обществена пералня. Затова когато отиваше там, Джери обясняваше, че дрехите са за „г–жа Томпсън“. Така мнозина мислеха, че тя е прислужница, а „г–жа Томпсън“ е нейната господарка. По това време областните надзорници показваха филма „Обществото на новия свят в действие“. Затова се обаждах в магазина и поръчвах голям екран за „г–н Томпсън“. После отивах и го вземах. Винаги бяхме учтиви и обикновено нямахме проблеми в службата.

Сблъскахме се и с друга форма на дискриминация — срещу хората от Севера. Веднъж в местния вестник имаше съобщение, че Джеймс Томпсън–младши от Нюйоркското библейско и трактатно дружество „Стражева кула“ ще изнесе доклад на окръжен конгрес. Някои погрешно разбраха, че съм от Ню Йорк, и договорът ни за използване на училищния салон беше прекратен. Затова отидох при директора и след като му обясних, че съм учил в Чатануга, получихме разрешение да проведем конгреса.

В средата на 50–те години на XX век расовата омраза се засили и понякога се стигаше до насилие. През 1954 г. някои Свидетели се обидиха, че в програмата на много областни конгреси не участваха чернокожи докладчици. Насърчихме братята да бъдат търпеливи. Следващото лято бях назначен като докладчик. Впоследствие все повече чернокожи братя от Юга изнасяха части от програмата.

След време расовото напрежение в Юга намаля и сборовете постепенно започнаха да се смесват. Това наложи някои вестители да бъдат преместени в друг сбор, както и да се променят районите и назначенията на отговорните братя. Някои Свидетели, както чернокожи, така и бели, не харесваха промяната. Повечето обаче не проявяваха пристрастие, като така подражаваха на небесния ни Баща. Всъщност мнозина бяха близки приятели независимо от цвета на кожата си. В моето семейство видях такъв пример, докато растях през 30–те и 40–те години на миналия век.

Ново назначение

През януари 1969 г. с Джери получихме ново назначение, което с радост приехме — да се преместим в Гаяна (Южна Америка). Първо отидохме в Бруклин, където ме обучиха да ръководя проповедната дейност в Гаяна. Пристигнахме там през юли 1969 г. След 16 години пътуваща служба за нас беше голяма промяна да се установим на едно място. Джери служеше като мисионерка и прекарваше по–голямата част от времето си в проповедната  служба, а аз работех в клона на организацията.

Изпълнявах най–различни задачи — от косенето на тревата и изпращането на литературата за 28–те сбора до воденето на кореспонденцията с централата в Бруклин. Работех по 14–15 часа на ден. И на двамата не ни беше лесно, но изпитвахме радост от назначението си. Когато пристигнахме, в Гаяна имаше 950 вестители, докато днес броят им надхвърля 2500.

Макар и да се наслаждавахме на хубавия климат и на разнообразието от екзотични плодове и зеленчуци, най–голяма радост ни носеше да учим смирените хора за Божието Царство. Често Джери имаше по 20 изучавания на седмица, като мнозина се покръстиха. След време някои станаха пионери, старейшини и дори мисионери.

Други трудности и лошо здраве

През 1983 г. родителите ми, които живееха в САЩ, се нуждаеха от помощ. Дорис, Джери и аз се събрахме да обсъдим въпроса. Дорис, която служеше от 35 години като мисионерка в Бразилия, реши да се върне у дома и да се грижи за родителите ни. Според нея нямаше нужда двама мисионери да напуснат назначението си, след като това може да направи само един. Когато родителите ни починаха, Дорис остана в Чатануга и все още служи там като специална пионерка.

През 1995 г. ми откриха рак на простатата и трябваше да се върна в САЩ. Избрахме да живеем в Голдсбъро (Северна Каролина), който се намира по средата на пътя между моето семейство в Тенеси и семейството на Джери в Пенсилвания. Сега болестта ми е в ремисия и служим като специални пионери с физически ограничения в един сбор в Голдсбъро.

Като мисля за изминалите 65 години, прекарани в целодневна служба, сърцето ми се изпълва с благодарност към Йехова, който благослови готовността ни да правим промени в службата. Колко са верни думите на Давид: „С онзи, който е лоялен, ти [Йехова] ще постъпваш лоялно.“ (2 Царе 22:26)

[Снимка на страница 3]

Баща ми и брат Никълс бяха чудесен пример за мене

[Снимка на страница 4]

С Джери, преди да отидем в Гилеад през 1952 г.

[Снимки на страница 5]

В пътуващата служба в Юга след завършването на Гилеад

[Снимка на страница 6]

Пътуващите надзорници със съпругите си преди областен конгрес за бели и чернокожи през 1966 г.

[Снимка на страница 7]

Мисионерската служба в Гаяна ни носеше голяма радост