Разказано от Лоуис Дидър

Дали понякога си казваш „Само да бях направил по–различен избор“? След като прекарах 50 години в целодневна служба, не си спомням да съм се чувствала нещастна поради това, че съм се държала близо до десницата на Йехова. Нека ви разкажа по–подробно.

РОДЕНА съм през 1939 г. Израснах в земеделския район Саскачеван в Канада заедно с брат си и четирите си сестри. Живеехме щастливо в нашата ферма, разположена в прерията. Един ден Свидетелите на Йехова посетиха баща ми и аз ги попитах дали Бог има име. Те ни показаха името Йехова в Псалм 83:18. Това породи в мене желание да науча повече за Бога и неговото Слово.

В онези години децата от този район посещаваха едностайни селски училища до осми клас. Те яздеха коне или вървяха много километри, за да стигнат до училището. Семействата в района се грижеха за нуждите на учителя. Например една година моите родители трябваше да осигурят подслон на новия учител, Джон Дидър.

Не знаех, че този млад мъж също проявява искрен интерес към Божието Слово. Веднъж обаче възхвалявах комунизма и социализма, които баща ми подкрепяше. Тогава Джон спокойно каза: „Никой човек няма право да управлява над друг човек. Само Бог има това право.“ Последваха интересни разговори.

Джон беше роден през 1931 г. и беше чувал за трудностите по време на войната. Когато избухнала Корейската война през 1950 г., той разговарял с различни религиозни водачи относно участието във войната. Всички те казали, че за християните е приемливо да носят оръжие. По–късно Джон говорил и със Свидетелите на Йехова по този въпрос. Те му посочили библейския възглед за войната, към който се придържали първите християни. Джон беше покръстен през 1955 г. Следващата година се покръстих и аз. И двамата искахме да служим  на Йехова всеотдайно през целия си живот. (Псалм 37:3, 4) Така че през юли 1957 г. с Джон се оженихме.

Често се случваше по време на годишнината от сватбата ни да имаме областен конгрес. Радвахме се да бъдем заедно с хиляди братя и сестри, които уважаваха брака. Първият ни международен конгрес беше през 1958 г. Петима от нас тръгнахме с кола от Саскачеван за Ню Йорк. Пътувахме в продължение на една седмица, като всяка нощ спяхме на палатка. Представете си изненадата ни, когато един брат, с когото се запознахме в град Бетлехем (Пенсилвания), ни покани да пренощуваме при него! Благодарение на неговата доброта пристигнахме в Ню Йорк чисти и спретнати. На този голям конгрес почувствахме изключителното удоволствие, което носи службата на Йехова. Както писал псалмистът, „в десницата ти има щастие завинаги“. (Псалм 16:11)

ПИОНЕРСКА СЛУЖБА

Година по–късно, през 1959 г., станахме пионери и заживяхме в малка каравана на един хълм в прерията в Саскачеван. Оттам можеше да се види обширна област, част от която включваше нашия проповеден район.

Един ден получихме интересно писмо от клона на Свидетелите на Йехова. Веднага отидох при Джон, който поправяше трактора. Бяхме поканени да служим като специални пионери в град Ред Лейк (Онтарио). Тъй като не знаехме къде се намира градът, бързо изкарахме карти, за да го намерим.

Само колко различен се оказа този град в сравнение с откритите прерии! Тук имаше големи гори и малки градчета, построени до златни мини. Докато първия ден си търсехме място за настаняване, едно малко момиче чу нашия разговор с неговата съседка. То изтича вкъщи при майка си и ѝ каза, че търсим квартира. Жената любезно ни предложи да пренощуваме при тях. Леглото беше в едно мазе, чиито стени и под бяха от пръст. На следващия ден намерихме дървена къща с две стаи, без водопровод и мебели. Имаше само една ламаринена печка на дърва. Купихме няколко неща от магазин за стоки втора употреба и не след дълго вече се чувствахме доволни.

Най–близкият сбор беше на повече от 200 километра. Много от работниците в златните мини бяха дошли от Европа и ни молеха за Библия на своя език. Не след дълго водехме 30 библейски изучавания, които напредваха много добре. След шест месеца беше сформиран малък сбор.

Съпругът на една от жените, с които изучавахме, се обади на свещеника си да дойде и да обясни на съпругата му, че онова, което беше научила от нас, е погрешно. По време на срещата свещеникът каза, че освен другите неща, трябва да учим хората и за Троицата. Жената взе своята католическа Библия и помоли свещеника да подкрепи думите си. Той хвърли Библията на масата, заявявайки, че не е нужно да доказва нищо. Докато си тръгваше, каза на украински, че трябва да ни изгонят от къщата си и никога да не ни пускат отново. Но той не знаеше, че Джон разбира украински!

Скоро след това напуснахме Ред Лейк, тъй като Джон трябваше да получи обучение за окръжен надзорник. Около година по–късно обаче, когато той изнасяше доклада за покръстване на един областен конгрес, този съпруг беше сред кандидатите за покръстване! Случаят със свещеника го беше подтикнал да изследва Библията лично.

 ЗАЕТИ В ПЪТУВАЩАТА СЛУЖБА

В пътуващата служба имахме голямата привилегия да отсядаме при различни семейства. Много се сближихме с онези, които споделяха дома и живота си с нас. Веднъж бяхме настанени в една стая на втория етаж, в която нямаше отопление през зимата. Рано сутринта чувахме как възрастната сестра тихо влиза в стаята и запалва огън в малката печка. След малко се връщаше и ни оставяше леген и топла вода, за да можем да се приготвим за деня. Научих много от нейната мекота и доброта.

Службата в окръга ми помогна да се приближа повече до Йехова. Нашият окръг в Албърта включваше миньорски град далече на север, където живееше една сестра. Само как организацията на Йехова се грижеше за тази сестра! На всеки шест месеца пътувахме дотам и в продължение на една седмица проповядвахме и провеждахме събрания с нея, така както правехме в сборовете в големите градове. Това ни напомняше за нежните грижи, които Йехова полага за всяка от своите овце.

Поддържахме връзка с много от братята и сестрите, които ни осигуряваха подслон. Спомням си за един от първите подаръци, които Джон ми направи — цветна кутия с листове за писма. Радвахме се да изпращаме писма на приятелите си, използвайки такива материали за писане. И до днес пазя тази кутия.

Докато посещавахме сборовете в Торонто, един брат от Бетел в Канада ни се обади и ни помоли да обмислим възможността да служим в Бетел. Той искаше да му отговорим още на следващия ден! И ние приехме.

СЛУЖБА В БЕТЕЛ

Всяка промяна в назначението ни показваше различни аспекти на добротата, идваща от ръката на Йехова. Това продължи и когато се преместихме в Бетел през 1977 г. Общуването с някои от помазаните братя ни помогна да видим не само различните им характери, но и голямото им уважение към Божието Слово.

Новият ритъм на живот в Бетел ни харесваше. Например дрехите ни бяха в гардероб вместо в куфар и посещавахме един сбор. Освен работното ми назначение воденето на обиколки в Бетел винаги ми доставяше голяма радост. Обяснявах на посетителите каква работа се извършва в Бетел, изслушвах коментарите им и отговарях на техните въпроси.

Годините минаваха бързо и през 1997 г. Джон беше поканен да посети Училището за членове на Комитета на клона в Патерсън (Ню Йорк). След това ни попитаха дали не бихме могли да се преместим в Украйна. Насърчиха ни да обмислим тази възможност внимателно и с молитва. До края на деня вече знаехме, че ще отговорим положително.

НОВА ПРОМЯНА — УКРАЙНА

Бяхме присъствали на големия международен конгрес в Санкт Петербург (Русия) през 1992 г. и след това на този в Киев (Украйна) през 1993 г. Тези конгреси ни привлякоха към братята ни в Източна Европа. Новото ни жилище беше в Лвов (Украйна) на втория етаж на една стара сграда. Прозорците гледаха към двор с малка градина, в която имаше голям червен петел и кокошки. Това ми напомняше за живота ми във фермата в Саскачеван. В сградата живеехме общо дванайсет души. Рано всяка сутрин прекосявахме целия град, за да отидем на работа в Бетел.

Как се чувствахме в Украйна? Беше много смиряващо за нас да общуваме с братя и сестри, които бяха устояли при изпитания, забрани и затвори. Въпреки това те бяха запазили  вярата си силна. Когато ги хвалехме за издръжливостта им, те отговаряха: „Правехме го за Йехова.“ Те никога не се бяха чувствали изоставени. Дори и днес, ако благодариш на някого за някоя мила постъпка, той ще ти отговори „Благодари на Йехова“, зачитайки Източника на всички добри неща.

В Украйна мнозина ходят на събранията пеша, понякога един час или повече, и използват това време да се насърчават взаимно. В Лвов има над 50 сбора, 21 от които провеждат своите събрания в голям комплекс от Зали на Царството. Приятно е да наблюдаваш как всяка неделя множество братя и сестри идват на събранията.

Лесно свикнахме със събратята си в Украйна, които са много любезни и загрижени за другите. Когато ми е трудно да разбера какво искат да ми кажат, което все още се случва, те проявяват голямо търпение. Очите им често са толкова изразителни, колкото думите им.

Видях истински пример за доверието между нашите братя по време на международния конгрес в Киев през 2003 г. Тъкмо бяхме слезли в станцията на метрото, когато едно малко момиче се приближи към нас и тихо ни каза: „Изгубих се! Не мога да намеря баба си.“ Момичето беше видяло нашите делегатски карти и знаеше, че сме Свидетели на Йехова. Тя беше много смела и не плачеше. Съпругата на един окръжен надзорник, която беше с нас, грижливо заведе момичето до Отдела за изгубени вещи на стадиона. Не след дълго момичето беше отново с баба си. Бях трогната от силното доверие, което ни имаше това малко момиче, дори и сред многобройното множество.

През май 2001 г. братя и сестри от различни страни дойдоха за откриването на новите сгради на клона. След като беше изнесен специален доклад на един стадион, огромно множество се стече по улицата към новия Бетел, за да го разгледа. Само каква незабравима гледка беше това! Братята и сестрите, които бяха толкова тихи и организирани, ми направиха голямо впечатление. Това засили признателността ми за насладата, която идва от службата на Бога.

ОГРОМНА ПРОМЯНА

За съжаление през 2004 г. беше установено, че Джон е болен от рак. Върнахме се в Канада за лечение. Химиотерапията, на която Джон беше подложен, беше много изтощителна за неговия организъм, и той остана няколко седмици в интензивното отделение. За щастие той дойде в съзнание. Въпреки че почти не можеше да говори, очите му винаги показваха колко е благодарен на всички, които го посещаваха.

Но в крайна сметка Джон не успя да се възстанови и през есента на същата година почина. Чувствах се така, сякаш голяма част от мене самата липсва. С Джон толкова се радвахме да служим заедно на Йехова. Какво щях да правя? Реших да се върна в Украйна. Много съм благодарна за любовта на бетеловото семейство и на членовете на сбора там.

С Джон никога не сме съжалявали за решенията, които взехме. Радвахме се на прекрасен живот и чудесни приятели. Знам, че имам да уча още много за добротата на Йехова, и се надявам да продължа да му служа вечно, защото наистина разбрах, че ‘в десницата му има щастие’.

[Текст в блока на страница 6]

„Никога не сме съжалявали за решенията, които взехме“

[Снимка на страница 3]

С Джон на нашата сватба

[Снимка на страница 4]

Като специална пионерка в Ред Лейк (Онтарио)

[Снимка на страница 5]

С Джон в Украйна през 2002 г.