Разказано от Елва Джерде

Преди около 70 години един посетител в дома ни предложи на баща ми нещо, което напълно промени посоката на живота ми. От този забележителен ден насам много други хора са оказали влияние на живота ми. В резултат на това развих скъпоценно приятелство, което ценя повече от всяко друго. Нека ви разкажа по–подробно.

РОДЕНА съм в Сидни (Австралия) през 1932 г. Родителите ми вярваха в Бога, но не ходеха на църква. Майка ми ме учеше, че Бог винаги ни наблюдава и ще ме накаже, ако съм непослушна. Поради това изпитвах страх от Бога. Но все пак се интересувах от Библията. Когато ни посещаваше през почивните дни, леля ми ми разказваше вълнуващи библейски случки. Винаги очаквах с нетърпение нейните посещения.

През юношеските ми години баща ми прочете поредица книги, която майка ми беше получила от една възрастна Свидетелка на Йехова. Прочетеното в тези християнски издания му направи такова впечатление, че той се съгласи да изучава Библията със Свидетелите на Йехова. Докато изучаваше една вечер, той ме хвана да подслушвам. Беше готов да ме изпрати обратно в леглото, но мъжът с него каза: „Защо не оставиш Елва да седне с нас?“ Това предложение беляза началото на нов начин на живот за мене и на приятелството ми с истинския Бог — Йехова.

Скоро след това с баща ми започнахме да посещаваме християнските събрания. Онова, което той научи, го подтикна да направи промени в живота си. Той дори започна да контролира избухливия си нрав. Това подтикна майка ми и по–големия ми брат, Франк, също да посещават събранията. * Всички ние четиримата напреднахме и в крайна сметка се покръстихме като Свидетели на Йехова. Оттогава много други възрастни християни ми повлияха положително през различни периоди от живота ми.

ИЗПРАВЕНА СЪМ ПРЕД ИЗБОР НА КАРИЕРА

В юношеските си години бях привлечена към възрастните в нашия сбор. Например Алис Плейс, възрастната сестра, която за първи път посети нашето семейство, стана като моя баба. Тя ме обучаваше в проповедната служба и ме насърчаваше да се покръстя. Когато бях на 15 години, постигнах тази цел.

Освен това се сближих с една възрастна двойка, Пърси и Мадж (Маргарет) Дънам. Общуването с тях оказа огромно влияние на бъдещето ми. Обичах математиката и мечтаех да стана учителка по математика. Пърси и Мадж бяха служили като мисионери в Латвия през 30–те  години на миналия век. Когато в Европа избухнала Втората световна война, те били поканени да служат в австралийския Бетел в Сидни. Пърси и Мадж бяха истински загрижени за мене. Те разказваха много вълнуващи случки от мисионерската служба. Разбрах, че да уча хората за Библията ще е далеч по–удовлетворяващо от това да преподавам математика. Затова реших да стана мисионерка.

Семейство Дънам ме насърчи да се подготвя за мисионерската служба, като стана пионерка. Затова през 1948 г., на 16–годишна възраст, се присъединих към десет други младежи, които радостно служеха като пионери в моя сбор в Хърствил, предградие на Сидни.

През следващите четири години служех като пионерка в четири различни града — всички се намираха в Нов Южен Уелс и Куинсланд. Една от първите ми изучаващи беше Бети Лоу (сега Ремнант). Бети беше мило момиче, с две години по–голямо от мене. По–късно тя стана моя партньорка в пионерската служба в град Каура, на около 230 километра западно от Сидни. Макар че служихме заедно като пионерки само за кратко, с Бети сме приятелки и до днес.

След като бях назначена за специална пионерка, се преместих в Нарандера — град на 220 километра югозападно от Каура. Новата ми партньорка се казваше Джой Ленокс (сега Хънтър), пламенна пионерка, която също беше с две години по–голяма от мене. Бяхме единствените Свидетелки в града. С Джой живеехме при едно гостоприемно семейство, Рей и Естер Айрънс. Те, заедно със сина си и трите си дъщери, се интересуваха от истината. През седмицата Рей и синът му работеха във ферма за жито и овце извън града, а Естер и момичетата стопанисваха местния мотел. Всяка неделя с Джой приготвяхме голяма вечеря за семейство Айрънс и за около десетина души от мотела — всичките гладни железничари. Тази работа покриваше част от наема ни. След като почиствахме, сервирахме на семейство Айрънс богата духовна трапеза — седмичното изучаване на „Стражева кула“. Рей, Естер и четирите им деца приеха истината и бяха сред първите членове на сбор Нарандера.

През 1951 г. посетих конгреса на Свидетелите на Йехова в Сидни. Там присъствах на специално събрание за пионери, които се интересуват от мисионерска служба. Повече от 300 души посетиха това събрание, което се проведе под един голям шатър. Нейтън Нор от бруклинския Бетел се обърна към всички нас и подчерта огромната нужда добрата новина да бъде разпространена до всяко кътче на земята. Ние попивахме всяка негова дума. Много от присъстващите пионери по–късно поставиха началото на проповедната дейност в южната част на Тихия океан и други райони. Бях много развълнувана да съм сред 17–те австралийци, поканени да посетят 19–ия клас на училище Гилеад през 1952 г. Едва на 20–годишна възраст мечтата ми да стана мисионерка щеше да се изпълни!

ПРОМЯНА В МИСЛЕНЕТО

Обучението и общуването в Гилеад не само увеличи библейското ми познание и укрепи вярата ми, но и оказа дълбоко влияние върху личността ми. Бях млада и имах идеалистична представа за нещата. Очаквах съвършенство както от себе си, така и от другите. Някои от възгледите ми бяха прекалено строги. Например, когато веднъж видях брат Нор да играе бейзбол с група млади бетелови служители, бях шокирана.

Преподавателите в Гилеад — проницателни мъже с дългогодишен опит — трябва да са забелязали борбата, която водех. Те проявиха загриженост към мене и ми помогнаха да променя  мисленето си. Постепенно започнах да гледам на Йехова като на любещ и признателен Бог, а не като на строга и взискателна личност. Някои от другите ученици също ми помогнаха. Спомням си, че една сестра ми каза: „Елва, Йехова не използва камшик, за да ни контролира. Не бъди толкова строга със себе си!“ Откровените ѝ думи докоснаха сърцето ми.

След като завършихме Гилеад, с четирима от съучениците ми бяхме назначени в Намибия. Не след дълго водехме общо 80 библейски изучавания. Обикнах Намибия и мисионерския живот, но се влюбих в един съученик от Гилеад, който беше назначен в Швейцария. След като останах в Намибия една година, се присъединих към годеника си в Швейцария. После се оженихме и го придружавах в пътуващата служба.

СБЛЪСКВАМ СЕ С РАЗОЧАРОВАНИЕ

След като прекарахме пет щастливи години в пътуващата служба, бяхме поканени да служим в Бетел в Швейцария. Сред бетеловото семейство там бях заобиколена от много духовно зрели възрастни братя и сестри.

Не след дълго се случи нещо ужасно. Разбрах, че съпругът ми е проявил нелоялност спрямо мене и спрямо Йехова, след което той ме изостави. Бях съсипана! Не знам как щях да се справя с тази ситуация без любовта и подкрепата на скъпите ми възрастни приятели в бетеловото семейство. Те ме изслушваха, когато имах нужда да говоря, и ме оставяха да си почивам, когато имах нужда от почивка. Техните утешителни думи и любещи дела ме подкрепяха в моята неописуема болка и ми помагаха да се приближа повече до Йехова.

Припомнях си също думите, изречени години по–рано от мъдри възрастни християни, които бяха преживели големи изпитания. Сред тях бяха думите на Мадж Дънам: „Елва, в службата на Йехова ще се сблъскаш с много изпитания, но най–тежките могат да дойдат от онези, които са ти най–близки. По време на тези изпитания се приближавай до Йехова. Помни, че ти служиш на него, а не на несъвършени хора!“ Съветът на Мадж ми помогна в много трудни моменти. Реших, че никога няма да позволя грешките на съпруга ми да ме отдалечат от Йехова.

След време реших да се върна в Австралия и да служа като пионерка по–близо до семейството си. По време на презокеанското пътуване имах радостта редовно да разговарям за Библията с група пасажери. Сред тях беше един тих норвежец на име Арне Джерде. Той харесваше онова, което чуваше. След време Арне посети мене и семейството ми в Сидни. Той бързо напредна духовно и се покръсти. През 1963 г. се оженихме, а след две години се роди синът ни Гари.

ПРЕЖИВЯВАМ ОЩЕ ЕДНА ЗАГУБА

Арне, Гари и аз се наслаждавахме на щастливия си семеен живот. След известно време Арне разшири дома ни, за да може при нас да живеят възрастните ми родители. Но след като бяхме женени шест години, преживяхме тежък удар. Беше установено, че Арне има рак на мозъка. Посещавах го в болницата всеки ден по време на дългите курсове лъчетерапия. За известно време той се чувстваше по–добре, но след това състоянието му се влоши и получи удар. Беше ми казано, че му остават няколко седмици живот. Въпреки това той оцеля и дори се върна  вкъщи, където се грижех за него и състоянието му се подобри. След време той можеше отново да ходи и възобнови дейността си като старейшина в сбора. Положителната му нагласа и чувството му за хумор допринесоха за възстановяването му и ми помагаха да се грижа за него.

Години по–късно, през 1986 г., здравето на Арне отново се влоши. Родителите ми вече бяха починали, затова се преместихме в красивия район Сините планини извън Сидни, където щяхме да сме по–близо до нашите приятели. По–късно Гари се ожени за една чудесна сестра с духовна нагласа на име Карин. Те предложиха четиримата да живеем заедно. След няколко месеца се преместихме в новия ни дом, само на няколко улици от мястото, където с Арне живеехме преди.

През последните осемнайсет месеца от живота си Арне беше прикован на легло и се нуждаеше от постоянни грижи. Тъй като тогава прекарвах много време у дома, отделях два часа всеки ден за изучаване на Библията и основаните на нея издания. Чрез това изучаване открих голям брой ценни съвети как да се справям в своята ситуация. Освен това получавах безценни посещения от възрастните в сбора, някои от които бяха преживели подобни трудности. Техните посещения наистина повдигаха духа ми! Арне почина през април 2003 г. със сигурна надежда във възкресението.

НАЙ–ГОЛЯМАТА МИ ОПОРА

Когато бях млада, имах идеалистична представа за нещата. Но разбрах, че животът рядко се развива така както очакваме. Радвах се на многобройни благословии и преживях две огромни трагедии — загубих един брачен партньор заради невярност и друг заради болест. През живота си черпех утеха и ръководство от различни източници. Но най–голямата ми опора продължава да е „Древният по дни“ — Йехова Бог. (Дан. 7:9) Неговите съвети оформиха личността ми и ми донесоха възнаграждаващи преживявания в мисионерската дейност. Когато възникваха проблеми, ‘милостта на Йехова ме подкрепяше и утехата му милваше душата ми’. (Пс. 94:18, 19) Също така се радвах на любовта и подкрепата на моето семейство и ‘истински приятели, родени за време на беда’. (Пр. 17:17) Много от тях бяха мъдри възрастни християни.

„Нима мъдростта не е сред старците и разбирането — в дългия живот?“, попитал патриархът Йов. (Йов 12:12) Като погледна назад във времето, мога да отговоря положително на този въпрос. Съветите на мъдрите възрастни християни ми помагаха много, утехата им ме укрепваше, а приятелствата им обогатиха живота ми. Благодарна съм, че бях привлечена към тях.

Сега съм на 80 години и самата аз съм възрастна. Онова, което преживях, ме направи чувствителна за нуждите на други възрастни хора. Обичам да ги посещавам и да им помагам. Но се радвам също на компанията на по–млади хора. Пламенността им е насърчителна, а ентусиазмът им — заразителен. Когато някои младежи се обърнат към мене за съвет и подкрепа, с радост им помагам.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 14]

В пионерската служба с Джой Ленокс в Нарандера

[Снимка на страница 15]

С част от бетеловото семейство в Швейцария през 1960 г.

[Снимка на страница 16]

Грижейки се за Арне, когато беше болен