Разказано от Макс Лойд

Беше късно вечерта през 1955 г., когато заедно с още един мисионер служехме на назначението си в Парагвай (Южна Америка). Къщата, в която се намирахме, беше заобиколена от разгневена тълпа, която крещеше: „Нашият бог е кръвожаден и иска кръвта на чужденците.“ Как ние, чужденците, се озовахме там?

ВСИЧКО започна преди години в Австралия, където израснах и където Йехова започна да ме учи да върша волята му. Баща ми получи книгата „Врагове“ от една Свидетелка през 1938 г. Той и мама бяха разочаровани от местната църква, която смяташе някои откъси от Библията за измислица. Около година по–късно родителите ми се покръстиха в символ на отдаването си на Йехова. Оттогава нататък вършенето на волята на Йехова стана най–важното нещо в живота на нашето семейство. Сестра ми, Лесли, която беше с пет години по–голяма от мене, се покръсти по–късно, а през 1940 г., когато бях на девет години, се покръстих и аз.

Малко след началото на Втората световна война печатането и разпространяването на библейската литература на Свидетелите на Йехова бяха забранени в Австралия. Така че от малък се научих да обяснявам основанията за вярата си, използвайки само Библията. Създадох си навика да нося своята Библия в училище, за да мога да показвам защо не отдавам чест на знамето и не подкрепям войните, които водят народите. (Из. 20:4, 5; Мат. 4:10; Йоан 17:16; 1 Йоан 5:21)

Много от съучениците ми не общуваха с мене, понеже ме наричаха „немски шпионин“. По това време в училище ни пускаха филми. Преди да започне филмът, всеки трябваше да стане и да пее националния химн. Когато оставах седнал, две или три момчета се опитваха да ме накарат да стана, дърпайки ме за косата. Впоследствие бях изключен от училище, защото се придържах към своите основани на Библията вярвания. Но все пак успях да получа задочно обучение.

ЦЕЛ, КОЯТО НАЙ–НАКРАЯ ПОСТИГНАХ

Бях си поставил за цел да започна целодневна служба като пионер, щом навърша 14 години. Но много се разочаровах, когато моите родители ми казаха, че първо трябва да си намеря работа. Те настояваха да живея вкъщи, но да им давам пари за стаята и обещаха, че когато стана на 18 години, ще мога да бъда пионер. Това доведе до много обсъждания относно парите, които печелех. Аз твърдях, че искам да ги  спестя за пионерската служба, а те ми ги вземаха.

Когато дойде времето да стана пионер, моите родители ми обясниха, че са вложили парите, които им бях давал, в банкова сметка. Те ми върнаха всичките пари, за да си купя дрехи и други необходими неща за пионерската служба. Също така ме научиха да се грижа сам за себе си, а не да очаквам това от другите. Като се замисля, това беше най–ценното обучение, което получих.

Когато с Лесли бяхме деца, в дома ни често отсядаха пионери и се радвахме да проповядваме заедно с тях. През почивните дни бяхме заети главно със служба от къща на къща, улично свидетелстване и водене на библейски изучавания. В онези години целта, която вестителите в сбора трябваше да постигнат за месеца, беше 60 часа. Майка ми почти винаги успяваше и така остави хубав пример на мене и Лесли.

ПИОНЕРСКА СЛУЖБА В ТАСМАНИЯ

Първото ми назначение като пионер беше на австралийския остров Тасмания, където се присъединих към сестра ми и съпруга ѝ. Скоро след това обаче те бяха поканени да посетят 15–ия клас на училището Гилеад. Бях много срамежлив и никога преди не бях напускал дома си. Някои мислеха, че ще издържа само три месеца. Но след една година, през 1950 г., бях назначен за служител на общността, сега наричан координатор на старейшинското тяло. По–късно получих назначение като специален пионер и един млад брат ми стана партньор в службата.

Бяхме изпратени в отдалечен град в медодобивен район, където нямаше Свидетели. Пристигнахме с автобус късно следобед. През първата нощ останахме в един стар хотел. На следващия ден започнахме да проповядваме от къща на къща и питахме домакините дали знаят къде можем да намерим стая за живеене. Към края на деня един човек спомена, че къщата на пастора, която се намираше до презвитерианската църква, е свободна и каза, че трябва да говорим с дякона. Той беше любезен и ни позволи да отседнем там. Изглеждаше странно всеки ден да излизаме от къщата на пастора, за да проповядваме.

Районът беше плодороден. Имахме хубави разговори и започнахме много библейски изучавания. Когато църковните водачи в столицата научиха за това и чуха, че Свидетелите на Йехова живеят в къщата на пастора, веднага настояха той да ни изгони от там. Така отново останахме без дом!

На следващия ден, след като проповядвахме до късно следобед, потърсихме къде да пренощуваме. Най–доброто място, което успяхме да намерим, бяха трибуните на стадиона. Скрихме куфарите си там и продължихме да проповядваме. Стъмняваше се, но решихме да посетим още няколко къщи, за да довършим улицата. В една от тях домакинът предложи да  ни настани в малка двустайна къща, която се намираше в задната част на имота му!

ПЪТУВАЩА СЛУЖБА И ГИЛЕАД

След около осем месеца на това назначение получих покана от клона в Австралия да служа като пътуващ надзорник. Това ме шокира, тъй като бях само на 20 години. След като получих двуседмично обучение, започнах да посещавам и да насърчавам сборовете. Братята и сестрите, които бяха по–големи от мене, каквито бяха всъщност повечето, не гледаха отвисоко на моята младост, но проявяваха уважение към работата, която вършех.

Само колко разнообразни бяха пътуванията до сборовете! Една седмица пътувах с автобус, друга седмица с трамвай, с кола, а също и на багажника на мотоциклет, опитвайки се да държа едновременно куфара и чантата си за служба. Времето, прекарано със събратята Свидетели, беше истинска наслада. Един служител на общността имаше силното желание да отседна при него, въпреки че домът му не беше напълно завършен. През тази седмица спях във ваната, но само колко духовно освежаващо беше времето, което прекарахме заедно!

Друга изненада за мене беше поканата, която получих, да посетя 22–ия клас на училището Гилеад през 1953 г. Но радостта ми беше примесена с безпокойство, защото след като сестра ми и съпругът ѝ завършиха Гилеад на 30 юли 1950 г., бяха назначени в Пакистан и след по–малко от една година Лесли се разболя и почина там. Чудех се как щяха да се чувстват моите родители, ако толкова скоро след това аз също замина някъде по света. Но те казаха: „Върви и служи на Йехова, където и да те изпрати.“ Никога повече не видях татко. Той почина през 1957 г.

Не след дълго заедно с петима други братя и сестри от Австралия отплавахме с кораб, с който щяхме да стигнем до Ню Йорк за шест седмици. По време на пътуването четяхме Библията заедно, изучавахме и проповядвахме на останалите пътници. Преди да се отправим към мястото, където щеше да се проведе училището в Саут Лансинг, посетихме международния конгрес, който се състоя през юли 1953 г. на „Янки Стейдиъм“. На конгреса присъстваха 165 829 души — най–високият брой дотогава!

В нашия клас на Гилеад имаше 120 ученици от различни краища на земята. Едва след деня на завършването разбрахме къде сме назначени да служим. Възможно най–бързо се отправихме към библиотеката на училището, за да научим нещо повече за страните, в които бяхме изпратени. Разбрах, че страната, в която съм назначен, Парагвай, има история, белязана от политически революции. Една сутрин, скоро след като пристигнах, попитах другите мисионери какво беше това „тържество“ през нощта. Те с усмивка ми отговориха: „Това беше първата ти революция. Погледни навън.“ На всеки ъгъл имаше войници!

 ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Веднъж придружавах пътуващия надзорник при посещението на отдалечен сбор. Там показахме филма „Обществото на новия свят в действие“. Пътувахме осем или девет часа — първо с влак, после с кон и каруца и накрая с волска кола. Носехме генератор и прожекционен апарат. Най–накрая пристигнахме на определеното място. На следващия ден посещавахме фермите и канехме всички, за да им покажем филма същата вечер. Присъстваха около 15 души.

След като бяха изминали 20 минути от филма, ни казаха да влезем в къщата възможно най–бързо. Веднага реагирахме, вземайки прожекционния апарат. Започнаха да се чуват изстрели и викове: „Нашият бог е кръвожаден и иска кръвта на чужденците.“ Имаше само двама чужденци и единият от тях бях аз! Тези, които гледаха филма, не позволиха на тълпата да проникне в къщата. Но противниците се върнаха около три часа̀ сутринта, стреляйки с оръжията си, и заплашваха, че ще ни хванат по–късно, когато се прибираме към града.

Братята се обадиха на шерифа, който дойде следобед и ни отведе до града с два коня. Всеки път, когато наближавахме места, където имаше повече храсти или дървета, той изваждаше оръжието си и отиваше напред, за да огледа района. Разбрах, че конят беше важно средство за придвижване, затова по–късно и аз се сдобих с един.

ИДВАТ ОЩЕ МИСИОНЕРИ

Продължавахме да постигаме добри резултати в проповедната служба въпреки противопоставянето от страна на църквата. През 1955 г. пристигнаха петима нови мисионери и сред тях беше една сестра от Канада на име Елси Суонсън, която беше завършила 25–ия клас на Гилеад. С нея служихме за кратко в клона, преди да бъде назначена в друг град. Тя беше отдала живота си, за да служи на Йехова, получавайки малко помощ от родителите си, които никога не приеха истината. На 31 декември 1957 г. с Елси се оженихме и заживяхме в един мисионерски дом в южната част на Парагвай.

Тъй като вкъщи нямахме течаща вода, използвахме един кладенец в задния двор. Така че нямаше нито баня или тоалетна, нито пералня, нито дори хладилник. Всеки ден купувахме нетрайна храна. Но скромният начин, по който живеехме, и любещите отношения с братята и сестрите в сбора превърнаха това време в най–щастливия период от семейния ни живот.

 През 1963 г., малко след като бяхме пристигнали в Австралия да посетим майка ми, тя получи сърдечен удар вероятно от вълнение, че вижда сина си отново след десет години. Когато наближи времето да се върнем в Парагвай, се сблъскахме с едно от най–трудните решения в живота си — дали да оставим майка ми в болница, надявайки се някой да се грижи за нея, и да се върнем на назначението си, което много обичахме. След много молитви с Елси решихме да останем и да се погрижим за майка ми. Имахме възможността да продължим целодневната си служба през това време. Майка ми почина през 1966 г.

За мене беше привилегия да служа няколко години като окръжен и областен надзорник в Австралия и да съм преподавател в Училището за служба на Царството за старейшините. След това настъпи друга промяна в живота ни. Бях назначен да служа като член на първия Комитет на клона в Австралия. Когато трябваше да бъдат построени нови сгради на клона, бях назначен за председател на строителния комитет. С помощта на голям брой опитни и готови да сътрудничат работници бяха построени красиви сгради.

След това бях назначен в Отдела по службата, който надзирава проповедната дейност в страната. Също така получих привилегията да посещавам други клонове по света като зонов надзорник, за да осигурявам помощ и насърчение. Особено укрепващо вярата ми беше посещението в някои страни при онези, които бяха прекарали години, дори десетилетия, в затвори и концентрационни лагери поради своето вярно послушание спрямо Йехова.

НАСТОЯЩОТО НИ НАЗНАЧЕНИЕ

След една изморителна зонова обиколка през 2001 г. намерих писмо, съдържащо покана да замина за Бруклин, за да служа като член на новосформирания Комитет на клона в САЩ. С Елси обсъдихме в молитва поканата и с радост приехме назначението. Днес, след повече от 11 години все още сме в Бруклин.

Толкова съм щастлив, че имам съпруга, която с радост върши всичко, което Йехова иска. Сега с Елси сме малко над 80–годишни и се радваме на сравнително добро здраве. С нетърпение очакваме да бъдем учени от Йехова през вечността, както и да получим богатите благословии, които ще изпитат онези, които вършат неговата воля.

[Текст в блока на страница 19]

Една седмица пътувах с автобус, друга седмица с трамвай, с кола, а също и на багажника на мотоциклет, опитвайки се да държа едновременно куфара и чантата си за служба

[Текст в блока на страница 21]

С нетърпение очакваме да бъдем учени от Йехова през вечността

[Снимки на страница 18]

Вляво: Като окръжен надзорник в Австралия

Вдясно: С родителите ми

[Снимка на страница 20]

В деня на сватбата ни на 31 декември 1957 г.