ПРЕЗ февруари същата година 122–ма пионери били пристигнали в Саут Лансинг (Ню Йорк), за да посетят 17–ия клас на училище Гилеад. Сред тези бъдещи мисионери били Лоуел Търнър, Уилям (Бил) Кастън, Ричард Келси и Реймън Темпълтън. Лоуел и Бил били от Мичиган, Ричард — от Айова, а Реймън — от Калифорния и четиримата скоро станали добри приятели.

След около пет месеца настъпило огромно вълнение, когато било съобщено, че брат Нейтън Нор от световната централа ще дойде да говори пред учениците. Четиримата братя били изразили желанието си, ако е възможно, да служат заедно в една и съща страна. Дали тогава щели да научат нещо повече за чуждестранното си назначение? Всъщност, да!

Очакването нараснало, щом брат Нор, говорейки пред целия клас, започнал да обявява назначенията на учениците. Първите поканени на подиума били същите четирима, тръпнещи в очакване млади мъже, които най–накрая били спокойни, че ще могат да служат заедно! Но къде? Техните изненадани съученици посрещнали с бурни аплодисменти новината, че четиримата братя ще бъдат изпратени в Германия.

Свидетелите на Йехова навсякъде по света се възхищавали на верността, проявена от Свидетелите в Германия по време на Хитлеровия режим от 1933 г. нататък. Много от учениците си припомнили как са приготвяли дрехи и хуманитарна помощ за своите европейски братя след Втората световна война. Божият народ в Германия бил пример за изключителна вяра, решителност, смелост и доверие в Йехова. Лоуел си спомня как в онзи момент си помислил: „Ето, че наистина ще се запознаем лично с тези скъпи братя и сестри.“ Не е чудно, че всички били толкова развълнувани и че още същата вечер искали да се обадят на роднините и приятелите си!

На 27 юли 1951 г. параходът „Родина“ отплавал от пристанището в Ийст Ривър (Ню Йорк) и четиримата приятели ги очаквало 11–дневно пътуване до Германия. Брат Албърт Шрьодер, един от преподавателите им в Гилеад и по–късно член на Ръководното тяло, ги бил  научил на първите им фрази на немски. С няколко пътници от Германия на борда те вероятно биха могли да научат повече. Но пътниците явно говорели различни немски диалекти. Само колко объркващо!

Във вторник сутрин, 7 август, след като преживели няколко пристъпа на морска болест, братята най–после стъпили на немска земя в Хамбург. Навсякъде виждали белезите от войната, която била свършила едва преди шест години. Натъжени от гледката, те се качили на нощния влак за Висбаден, където по онова време бил разположен местният клон.

Рано сряда сутрин те се запознали с първия Свидетел на Йехова, когото срещнали в Германия. При това той носел типично немско име — Ханс! Той ги закарал от гарата до Бетел, където ги поверил в ръцете на една строга възрастна сестра, която не говорела английски. Тя явно смятала, че може да преодолее езиковата бариера просто като говори по–силно. Но въпреки нейния постоянно повишаващ се тон на гласа, се стигнало единствено до още по–голямо объркване помежду им. Накрая се появил брат Ерих Фрост, който надзиравал работата в клона, и сърдечно ги поздравил на английски. Нещата започвали да се подобряват!

В края на август четиримата посетили първия си конгрес на немски език, който бил с темата „Чисто поклонение“ и бил проведен във Франкфурт на Майн. Най–високият брой на присъстващите — 47 432 души — и фактът, че 2373 били покръстени, засилили пламенността на братята и желанието им да проповядват. Но само след няколко дни брат Нор съобщил, че четиримата ще останат в Бетел и ще получат работно назначение там.

Тъй като искал да бъде мисионер, Реймън веднъж вече бил отхвърлил поканата да служи в Бетел в САЩ. Нито Ричард, нито Бил някога били мислили за служба в Бетел. Но радостта, която впоследствие изпитали на назначението си, ги убедила, че Йехова винаги знае кое е най–доброто. Колко мъдро е да следваме неговото ръководство, а не своите лични желания! Онзи, който научи този урок, ще служи радостно на  Йехова където и да било и на каквото и да било назначение.

Много от членовете на бетеловото семейство се радвали сред тях да има американци, с които да могат да упражняват английския си. Но един ден в трапезарията желанието им било попарено. Брат Фрост, с типичния за него ентусиазъм, започнал да говори на немски явно за нещо много сериозно. Повечето в семейството седели мълчаливо, приковали поглед в чиниите си. Четиримата новодошли не можели да разберат за какво се говори, но бавно започнали да осъзнават, че има нещо общо с тях. Така че когато брат Фрост отсякъл „ФЕРБОТЕН!“ („Забранено!“) и след това, за наблягане, повторил думата с още по–силен глас, те се почувствали много неловко. Какво били направили, за да предизвикат такива силни чувства?

Когато храненето приключило, всички бързо се прибрали в стаите си. После един брат обяснил: „За да можете да ни помагате, е необходимо да говорите немски. Ето защо брат Фрост каза, че докато не научите немски, да говорим с вас на английски е ‘ФЕРБОТЕН’.“

Бетеловото семейство бързо се подчинило на напътствието. Това не само помогнало на новодошлите да научат немски, но също им показало, че съветът, даден от любещ брат, дори и в началото да изглежда труден за прилагане, често е за наше добро. Съветът на брат Фрост отразявал загрижеността му за добруването на организацията на Йехова и любовта му към неговите братя. * Не е чудно, че с времето четиримата много го обикнали!

От боящи се от Бога приятели можем да научим ценни уроци, които ни помагат да се радваме на по–близко приятелство с Йехова. От верни братя и сестри в Германия — твърде многобройни, за да бъдат споменати по име — четиримата научили много, но също се учели един от друг. Ричард обяснява: „Лоуел знаеше малко немски и се справяше добре с езика, но останалите се затруднявахме. Тъй като беше и най–възрастният сред нас, ние се обръщахме към него за съвети във връзка с езика и по други въпроси.“ Реймън си припомня: „Само колко се вълнувах, когато един брат от Швейцария предложи да използваме неговата малка дървена вила за първата ни отпуска след една година в Германия! Две седмици само ние четиримата, без да се мъчим с немския! Но не бях взел  предвид Лоуел. Той настояваше всяка сутрин да четем и обсъждаме текста за деня на немски! За мое разочарование Лоуел не се разколеба. Но научихме ценен урок — следвай водачеството на онези, които ти мислят доброто, дори понякога да не си съгласен с тях. Тази нагласа ни помогна през годините и ни беше по–лесно да се подчиняваме на теократичното ръководство.“

Освен това всеки от четиримата приятели се научил да цени силните страни на другите, точно както се казва във Филипяни 2:3: „Смирено [смятайте], че другите ви превъзхождат.“ Затова тримата неведнъж оказвали чест на Бил, като му отстъпвали задачи, които единодушно смятали, че той ще изпълни по–добре от тях. Лоуел си спомня: „Когато възникваше нужда да бъдат предприети важни или неприятни действия, за да бъдат разрешени трудни въпроси, се обръщахме към Бил. Той умееше да се справя с неприятни ситуации по начин, с който и тримата бяхме съгласни да се действа, но сякаш ни липсваше смелост или способност да го направим.“

Един по един всеки от четиримата решил да се ожени. Тяхното приятелство било основано на взаимната любов към Йехова и целодневната служба, така че били решени да си намерят съпруги, в чийто живот Йехова е на първо място. Целодневната служба ги научила, че даването е по–възнаграждаващо от получаването, и че с основание личните желания трябва да бъдат поставени на по–заден план от интересите на Царството. Така че те си избрали за съпруги сестри, които по собствена инициатива вече били започнали целодневна служба. Резултатът бил четири здрави и щастливи брака.

За да може приятелството или бракът да бъдат наистина трайни, Йехова трябва да присъства във връзката. (Екл. 4:12) Въпреки че Бил и Реймън по–късно страдали поради загубата на съпругите си, и двамата изпитали радостта и подкрепата, която една вярна съпруга може да даде. Лоуел и Ричард все още се радват на такава подкрепа, а Бил, който се оженил повторно, направил мъдър избор, така че да може да остане в целодневната служба.

В последвалите години назначенията им ги отвели на различни места — главно в Германия, Австрия, Люксембург, Канада и САЩ. И така, четиримата приятели вече не можели да прекарват толкова време заедно, колкото им се искало. Но макар и разделени от разстоянията, те винаги поддържали връзка, като се радвали за благословиите си и плачели заедно в трудни моменти. (Рим. 12:15) Приятели, като тези, трябва да бъдат ценени и никога не бива да бъдат считани за даденост. Те са скъпи дарове от Йехова. (Пр. 17:17) Каква рядкост са истинските приятели в днешния свят! Но всеки истински християнин може да ги има в изобилие. Като Свидетели на Йехова, се радваме на приятелство със събратята си по целия свят и най–вече с Йехова Бог и Исус Христос.

Както е и при всички нас, пътищата на тези четирима приятели понякога били каменисти  — дали поради болката от загубата на брачен партньор, или поради напрежението при борбата със сериозно заболяване, грижата за възрастни родители, трудностите във връзка с възпитаването на дете, без прекъсване на целодневната служба, опасенията, свързани с приемането на нови теократични назначения, и сега нарастващите проблеми, вследствие на старостта. Но също така от собствен опит разбрали, че приятелите — както тези, които са по–близо, така и онези, които са по–далече — помагат на хората, които обичат Йехова, да се справят успешно с всякакви трудности.

Колко хубаво, че Лоуел, Реймън, Бил и Ричард се отдали на Йехова, съответно на 18, 12, 11 и 10 години, и че на възраст между 17 и 21 години започнали целодневна служба. Те постъпили точно както ги насърчавали думите от Еклисиаст 12:1: „Помни своя Велик създател в дните на младостта си.“

Ако си млад християнин и ако е възможно, приеми поканата на Йехова да започнеш целодневна служба. Благодарение на неговата незаслужена милост можеш — подобно на тези четирима приятели — да изпиташ радостта да служиш като окръжен, областен или зонов надзорник, да работиш в Бетел, включително и в Комитета на клона, да преподаваш в Училището за служба на Царството и Училища за пионерска служба, както и да изнасяш доклади на малки и големи конгреси. Каква ли радост изпитали четиримата приятели, знаейки, че десетки хиляди братя и сестри извличат полза от тяхната дейност! Всичко това било възможно просто защото още като младежи те приели любещата покана на Йехова да му служат с цялата си душа. (Кол. 3:23)

Днес Лоуел, Ричард и Реймън отново служат заедно в клона в Германия, който сега се намира в Зелтерс. За съжаление Бил починал през 2010 г., служейки като специален пионер в САЩ. Почти 60–годишно много специално приятелство било разбито от смъртта! Но нашият Бог, Йехова, никога не забравя своите приятели. Можем да бъдем уверени, че под управлението на неговото Царство всяко приятелство между християни, временно прекъснато от смъртта, ще бъде възстановено.

Малко преди смъртта си Бил написал: „През всичките 60 години на нашето приятелство не мога да си спомня някакъв неприятен момент. Връзката ни винаги е била нещо специално за мене.“ Неговите трима приятели, напълно уверени, че приятелството им ще продължи в новия свят, единодушно добавят: „И това е само началото!“