РОДЕНИ сме във фермерско семейство с десет деца в Северна Остроботния (Финландия). Детството ни беше белязано от Втората световна война. Въпреки че живеехме на стотици километри от фронта, ужасите на войната оставиха траен отпечатък в съзнанието ни. Когато съседните градове Оулу и Калайоки бяха бомбардирани, нощното небе се обагри в червено. Нашите родители ни учеха да се крием, щом видим военни самолети да прелитат над главите ни. Затова, когато най–големият ни брат Тауно ни каза, че на земята ще има рай без несправедливост, много се развълнувахме.

Тауно беше на 14 години, когато научи библейската истина от литературата на Изследователите на Библията. Когато избухна Втората световна война, той отказа военната служба заради обучената си от Библията съвест и беше вкаран в затвора. Там се отнасяха жестоко с него, но това само укрепи решимостта му да служи на Йехова и след като го освободиха, той започна да проповядва още по–пламенно. Неговият хубав пример ни подтикна да посещаваме събранията, които Свидетелите провеждаха в съседно село. Ходехме и на конгресите, макар че трябваше да полагаме много усилия, за да спестим достатъчно пари за пътуването. Шиехме дрехи за съседите, отглеждахме лук и беряхме боровинки. Тъй като имахме много задължения във фермата, обикновено не можехме да ходим заедно на конгресите и затова се редувахме.

Истините, които научихме за Йехова и неговото намерение, засилиха любовта ни към него и решихме да му се отдадем. През 1947 г. и двете символизирахме отдаването си чрез покръстване във вода — Аники на 15, а Айли на 17 години. Сестра ни Сайми се покръсти през същата година. Изучавахме Библията и със сестра си Линеа, която вече беше женена. Тя и семейството ѝ също станаха Свидетели на Йехова. След като се покръстихме, си поставихме за цел да пионерстваме и от време на време служихме като ваканционни (помощни) пионерки.

През 1955 г. се преместихме в град Кеми, който е още по̀ на север. Макар че работехме на пълен работен ден, все още искахме да станем пионерки, но се страхувахме, че няма да можем да се издържаме. Мислехме, че първо трябва да спестим малко пари. Точно тогава говорихме с пионерката, спомената в началото. Този разговор ни помогна да видим, че целодневната служба не зависи единствено от средствата ни или подкрепата на семейството ни. Най–важното е да се осланяме на небесния ни Баща.

 По това време бяхме спестили пари, които щяха да ни стигнат за два месеца. Затова през май 1957 г. плахо подадохме молба да сме пионерки два месеца в град Пело (Лапландия) над Северния полярен кръг. След два месеца спестяванията ни си стояха, затова подадохме молба за още два месеца. След като и тези месеци изтекоха, все още разполагахме с всичките пари. Тогава вече бяхме сигурни, че Йехова ще се грижи за нас. След 50 години пионерска служба спестяванията ни продължават да са непокътнати! Като че ли през всички тези години Йехова ни държеше за ръка и ни казваше: „Не се страхувай, ще ти помогна!“ (Иса. 41:13)

През 1958 г. окръжният надзорник ни препоръча да се преместим като специални пионерки в Соданкюля (Лапландия). По това време в областта имаше само една Свидетелка. Тя научила истината по интересен начин. Синът ѝ бил на ученическа екскурзия до столицата Хелсинки. Докато учениците се разхождали из града, една възрастна сестра дала брой на „Стражева кула“ на момчето, което било в края на колоната, и му казала да го предаде на майка си. То го направило и майката веднага разпознала истината.

Наехме стая над една дъскорезница. Там провеждахме събранията. Отначало се събирахме само ние двете, местната сестра и дъщеря ѝ и четяхме заедно учебния материал. По–късно в дъскорезницата дойде да работи един мъж, който беше изучавал със Свидетелите. Той и семейството му се присъединиха към групата ни. След време двамата със съпругата му се покръстиха и братът започна да води събранията. Други мъже от дъскорезницата също започнаха да посещават събранията и приеха истината. Само за няколко години групата ни се разрасна дотолкова, че беше сформиран сбор.

Големите разстояния бяха предизвикателство в проповедната служба. През лятото се придвижвахме пеша, с велосипед или дори с лодка, за да стигнем до хората в района. Нашите велосипеди ни бяха особено полезни. С тях ходихме и на конгреси и посещавахме родителите си, които живееха на стотици километри от нас. През зимата рано сутринта хващахме автобус до някое близко село и след това ходехме от къща на къща. След като обработехме селото, отивахме пеша до  следващото. Снегът беше дълбок, а пътищата не винаги бяха разчистени. Често вървяхме по следите, оставени от шейните, теглени от коне. Понякога снегът затрупваше пъртината, а рано на пролет беше толкова мек и кишав, че беше много трудно да вървим в него.

Ниските температури и снегът ни научиха да се обличаме топло. Носехме дълги вълнени чорапи и два–три чифта къси чорапи и ботуши. Въпреки това често ботушите ни се пълнеха със сняг. Когато стигнехме до стълбите на някоя къща, ги събувахме и изтърсвахме снега. Като газехме в снега, краищата на дългите ни зимни палта се мокреха, а когато беше по–студено, замръзваха и ставаха твърди като ламарина. Една жена каза: „Сигурно имате истинска вяра, щом доброволно сте излезли в такова време.“ Бяхме вървели над 11 км до тази къща.

Поради дългите разстояния често оставахме да нощуваме в домовете на местните хора. Когато ставаше късно, започвахме да питаме къде можем да отседнем. Домовете бяха скромни, но хората бяха приветливи и гостоприемни и ни предлагаха не само легло, но и нещо за ядене. Често спяхме единствено върху кожа на елен, лос или дори мечка. От време на време имахме повече удобства. Например една жена в голяма къща ни заведе в гостна стая на горния етаж, където ни очакваше красиво легло с чисти бели чаршафи с дантела. Много пъти обсъждахме Библията с домакините до късно вечерта. В една къща стопаните спаха в едната част на стаята, а ние в другата. Говорихме с тях за Библията цяла нощ, чак до сутринта. Мъжът и жената не спираха да ни задават въпроси.

Лапландия е неплодородна, но красива земя, чиято красота е различна през сезоните. За нас обаче по–красиви бяха хората, които обичат Йехова. Сред искрените хора, на които проповядвахме, бяха дървосекачите в дърводобивните лагери. Понякога в една колиба имаше десетки мъже, когато влизахме ние, две малки жени. Тези едри мъже слушаха посланието на Библията и с радост вземаха литература.

Имахме много вълнуващи преживявания. Един ден часовникът на автогарата беше с 5 минути напред и си изпуснахме автобуса. Решихме да вземем автобус за друго село, където никога не бяхме проповядвали. В първата къща ни посрещна млада жена, която каза: „Ето ви и вас, момичета, точно както очаквах.“ Оказа се, че изучаваме със сестра ѝ, която тя беше помолила да уреди да я посетим същия ден. Но ние не бяхме научили за нейната молба. Започнахме библейско изучаване с нея и роднините ѝ, които живееха в съседна къща. Не след дълго обединихме  тези изучавания в едно, на което присъстваха 12 души. Оттогава много членове на това семейство станаха Свидетели на Йехова.

През 1965 г. ни назначиха в настоящия ни сбор в Кусамо, точно под полярния кръг. По това време там имаше само няколко вестители. В началото ни се струваше, че имаме труден район. Хората бяха много религиозни и предубедени към нас. От друга страна, мнозина уважаваха Библията и така намирахме общ език. Малко по малко опознахме хората и след около две години ни беше по–лесно да започваме библейски изучавания.

Днес вече нямаме сили да ходим много часове на служба, но все още проповядваме почти всеки ден. Проповедната дейност в нашия огромен район стана по–лека, когато Айли, насърчена от племенника ни, изкара шофьорски курс и взе книжка през 1987 г. на 56–годишна възраст. Получихме допълнителна помощ, когато беше построена нова Зала на Царството и се преместихме в апартамента към нея.

Растежът, на който бяхме свидетели през годините, ни носи голяма радост. Когато започнахме целодневната си служба в северна Финландия, имаше само няколко вестители, разпръснати в тази обширна област. Сега има няколко сбора, образуващи един окръг. На конгресите често ни се случва някой да дойде при нас и след като ни се представи, да пита дали го помним. В някои случаи сме водили изучаване в дома му, когато е бил дете. Семето, посято години или дори десетилетия по–рано, е дало плод! (1 Кор. 3:6)

През 2008 г. се навършиха 50 години, откакто започнахме специалната пионерска служба. Благодарим на Йехова, че можехме да се насърчаваме взаимно и да издържим в тази скъпоценна служба. Водихме прост живот, но никога не ни липсваше нищо. (Пс. 23:1) Първоначалното ни притеснение се оказа напълно излишно! За щастие, през всичките тези години Йехова ни подкрепяше според обещанието си в Исаия 41:10: „Ще те укрепя и ще ти помогна! Ще те подкрепям с праведната си десница!“