РОДЕН съм в Куинсланд (Австралия) през 1955 г. Майка ми Естел започнала да изучава със Свидетелите на Йехова скоро след раждането ми и на следващата година се покръстила. Тринайсет години по–късно и баща ми Рон прие истината. Аз се покръстих през 1968 г. в малко градче в Куинсланд.

Още от малък обичам книгите и езика. Когато бяхме на път, на родителите ми сигурно им е било доста странно да ме виждат да чета книга на задната седалка, вместо да наблюдавам природата. Моята любознателност обаче ми помагаше в училище. В гимназията в Гленорки на остров Тасмания спечелих няколко училищни награди.

Но дойде време за сериозно решение — да приема ли стипендия да уча в университет? Колкото и да обичах книгите и учението, любовта ми към Йехова беше по–силна, за което съм благодарен на майка си. (1 Кор. 3:18, 19) Затова със съгласието на родителите си на 15–годишна възраст, след като получих задължителното гимназиално образование, напуснах училище и станах пионер през януари 1971 г.

 Следващите осем години имах привилегията да служа като пионер в Тасмания. През това време се ожених за едно красиво местно момиче, Джени Алкок, и четири години служихме като специални пионери в отдалечените градове Смитън и Куинстаун.

През 1978 г. за първи път отидохме в чужбина на международен конгрес в Порт Морсби (Папуа–Нова Гвинея). Още си спомням как слушах един мисионер да изнася доклад на хири моту. Въпреки че не разбрах нито дума, в мене се породи желание да стана мисионер, да науча друг език и да изнасям доклади като този. Най–накрая намерих начин да съчетая любовта си към Йехова с любовта към езика.

За наша изненада, когато се върнахме в Австралия, бяхме поканени да служим като мисионери на остров Фунафути в Тувалу (преди острови Елис). Пристигнахме там през януари 1979 г. По това време в Тувалу имаше само трима покръстени вестители.

Не беше лесно да научим тувалуански. Единствената книга на този език беше „Новият завет“. Нямаше речници или езикови курсове, затова решихме да учим между 10 и 20 нови думи на ден. Скоро обаче осъзнахме, че не разбираме правилно повечето от тях. Вместо да казваме на хората, че гадателството е погрешно, всъщност им казвахме да не използват теглилки и бастуни! Наистина трябваше да научим езика, за да можем да водим многото библейски изучавания, които бяхме започнали. Затова продължихме да се стараем. Години по–късно една от първите ни изучаващи ни каза: „Толкова се радваме, че вече говорите добре езика! В началото нямахме никаква идея какво се опитвате да кажете.“

От друга страна, бяхме в най–добрите обстоятелства да научим нов език. Понеже нямаше жилища под наем, живеехме с едно семейство Свидетели в главното село и така напълно се потопихме в селския живот и в езика. Накрая, след като години наред не бяхме говорили английски, тувалуанският стана основният ни език.

Не след дълго много хора започнаха да проявяват интерес към истината. Но с какво щяхме да изучаваме с тях? Нямахме издания на техния език. Как щяха да имат лично изучаване?  Какви песни щяха да пеят на събранията, какви материали щяха да използват и как щяха да се подготвят? Как изобщо щяха да напреднат към покръстване? Тези смирени хора се нуждаеха от духовна храна на своя език. (1 Кор. 14:9) Питахме се дали някога ще има издания на тувалуански, който се говори от не повече от 15 000 души. Йехова отговори на тези въпроси и ни доказа две неща: 1) че иска Словото му да се известява „по далечните острови“ и 2) че иска хората, които светът смята за „смирени и скромни“, да намерят убежище в името му. (Йер. 31:10; Соф. 3:12)

През 1980 г. клонът ни назначи като преводачи — работа, за която се чувствахме напълно неспособни. (1 Кор. 1:28, 29) За начало купихме от властите стар циклостил и на него печатахме материали за събранията. Дори преведохме книгата „Истината, която води към вечен живот“ и я отпечатахме на него. Все още си спомням силната миризма на мастило, както и с какви усилия печатахме ръчно цялата тази литература в тропическата горещина. Тогава нямахме електричество.

Преводаческата работа не беше лесна, защото имаше много малко справочни материали на тувалуански. Понякога обаче получавахме помощ от неочаквано място. Една сутрин, докато бях на служба, посетих по погрешка един човек, който беше противник. Възрастният мъж, бивш учител, веднага ми напомни, че не иска да го посещаваме. После добави: „Искам само да ви кажа, че във вашите преводи използвате прекалено много страдателния залог. Той не се употребява толкова често на тувалуански.“ Попитах и други и се оказа, че мъжът е прав. Затова направихме нужните промени. Но много ме впечатли фактът, че Йехова ни помогна чрез един противник, който очевидно четеше изданията ни.

 Първото издание за разпространение, което отпечатахме, беше покана за Възпоменанието. Последва я трактатът „Новини на Царството“ № 30, който излезе заедно с английския. Само колко се радвахме да даваме на хората нещо на собствения им език! Постепенно на тувалуански бяха издадени и някои брошури и дори книги. През 1983 г. клонът в Австралия започна да печата тримесечна „Стражева кула“ от 24 страници и така имахме средно по седем абзаца за изучаване всяка седмица. Какви бяха отзивите? Тъй като хората в Тувалу обичат да четат, нашата литература стана много известна. Излизането на всяко ново издание се обявяваше в информационния бюлетин на националното радио, а понякога дори ставаше водеща новина! *

Преводаческата ни работа започваше с лист и химикалка. После ръкописите се печатаха на машина, и то по няколко пъти, преди да бъдат изпратени в клона в Австралия. В един период там две сестри поотделно въвеждаха всеки от ръкописите на компютър, въпреки че не разбираха тувалуански. При този метод — два пъти да се въвежда текстът и после да се сравняват разликите — се допускаха забележително малко грешки. Оформените страници получавахме за проверка по въздушна поща и след това ги изпращахме обратно в клона за печат.

Колко са се променили нещата оттогава! Днес преводаческите екипи въвеждат текста направо на компютъра. В повечето случаи провереният текст се странира на място, като готовите файлове се изпращат по интернет до печатницата. Вече никой не тича до пощата да изпраща ръкописи.

През годините двамата с Джени имахме различни назначения на островите в Тихия океан. През 1985 г. от Тувалу ни преместиха в клона в Самоа. Там помагахме при превода на самоански, тонгански и токелански език, като продължавахме да превеждаме на тувалуански. * После, през 1996 г. ни назначиха в клона във Фиджи, където подкрепяхме преводаческата работа на фиджийски, кирибатски, науруански, ротумански и тувалуански.

Не спирам да се удивявам на пламенността на всички, които превеждат нашата литература. Работата може да е еднообразна и изтощителна. Но тези верни братя и сестри също като Йехова искат добрата новина да бъде проповядвана „на всеки народ и племе, и език, и род“. (Откр. 14:6) Например, когато се организираше преводът на първата „Стражева кула“ на тонгански, се срещнах с всички старейшини в Тонга и ги попитах кой може да бъде обучен за преводач. Един от тях, който беше механик и имаше хубава работа, предложи още на следващия ден да напусне и да започне да превежда. Това беше  много насърчително, понеже той имаше семейство и изобщо не знаеше откъде ще получава доходи. Но Йехова се погрижи за него и семейството му и той превеждаше дълги години.

Такива всеотдайни преводачи имат същата гледна точка като членовете на Ръководното тяло, които силно се интересуват от духовните нужди на хората, говорещи по–малки езици. Веднъж беше повдигнат въпросът дали си струват усилията да се превежда на тувалуански. Много ме насърчи отговорът на Ръководното тяло: „Не виждаме никаква причина да прекратявате преводаческата дейност на тувалуански език. Дори този район да е малък в сравнение с други, хората все пак имат нужда да чуят добрата новина на своя език.“

През 2003 г. с Джени бяхме прехвърлени от Преводаческия отдел в клона във Фиджи в Службата по превода в Патерсън (щата Ню Йорк). Това беше като сбъдната мечта! Станахме част от екип, който подпомага превода на нашата литература на нови езици. Около две години имахме привилегията да посещаваме различни страни и да обучаваме преводаческите екипи.

Сега нека се върна на презентацията, която споменах в началото. През 2000 г. Ръководното тяло вече виждаше нуждата да осигури помощ на преводачите по света. Дотогава повечето от тях нямаха почти никакво обучение. След нашата презентация пред Писателския комитет, Ръководното тяло одобри програма за обучение на преводачите по целия свят. Тази програма беше насочена към разбирането на английския език, техниките на превода и работата в екип.

Какви бяха резултатите от всички тези усилия? Най–малкото се подобри качеството на превода. Значително се увеличиха също езиците, на които издаваме литература. Когато пристигнахме на първото си мисионерско назначение през 1979 г., списание „Стражева кула“ беше на разположение само на 82 езика. На голяма част от тях то излизаше няколко месеца след английското списание. Днес обаче има „Стражева кула“ на над 240 езика и на повечето от тях излиза едновременно с английския брой. А духовна храна в някаква форма е на разположение на повече от 700 езика. Преди години можехме само да мечтаем за нещо такова.

През 2004 г. Ръководното тяло взе друго важно решение, а именно да ускори преводите на Библията. Няколко месеца по–късно преводът на Библията беше включен в обичайната преводаческа работа и така стана възможно „Превод на новия свят“ да бъде издаден на много повече езици. До 2014 г.  той излезе изцяло или частично на 128 езика, включително на редица езици, говорени на островите в Тихия океан.

Много специален момент в живота ми беше посещението на областния конгрес в Тувалу през 2011 г. Месеци наред цялата страна беше обхваната от голяма суша и изглеждаше, че конгресът ще бъде отменен. Но вечерта, в която пристигнахме, тропически порой прекрати сушата и конгресът в крайна сметка се състоя. Имах безценната привилегия да обявя издаването на „Превод на новия свят на Християнските гръцки писания“ на тувалуански. Макар братята, които говорят този език, да са малко, те също получиха този прекрасен подарък. В края на конгреса отново се изля пороен дъжд. Така че програмата приключи с изобилие както от живодарна, така и от буквална вода.

За съжаление Джени, която беше моя вярна спътница над 35 години, не доживя да види това паметно събитие. Тя загуби 10–годишната битка с рака на гърдата през 2009 г. Когато възкръсне, несъмнено ще се радва много да научи за издаването на тувалуанската Библия.

Йехова ме благослови с друга красива съпруга, Лорейни Сикивоу. Лорейни и Джени работиха заедно в Бетел във Фиджи и Лорейни също беше преводачка. Сега отново имам вярна съпруга, с която заедно служим на Йехова и споделяме еднаква любов към езика.

Като си припомням изминалите години, много се насърчавам от начина, по който любещият ни небесен Баща Йехова се грижи за нуждите на всеки език. (Пс. 49:1–3) Виждам любовта му в радостните лица на хората, когато за първи път на своя език видят някое издание или възхваляват Йехова с песни. (Деян. 2:8, 11) Все още в ушите ми звучат думите на Сауло Тиаси, възрастен брат от Тувалу. След като за първи път изпя една песен на Царството на родния си език, той каза: „Трябва да кажеш на Ръководното тяло, че тези песни звучат по–добре на тувалуански, отколкото на английски.“

През септември 2005 г. неочаквано получих привилегията да служа като член на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Макар вече да не мога да бъда преводач, съм благодарен на Йехова, че ми позволява да продължавам да подкрепям световната преводаческа дейност. Щастлив съм, че той се грижи за духовните нужди на всички хора, дори на онези в далечните острови насред Тихия океан. Както казва псалмистът: „Йехова се възцари! Нека земята се радва! Нека многобройните острови се веселят!“ (Пс. 97:1)