ПРЕЗ последните години от живота си братът на баба ми Николай Дубовински написа разказ за радостите и тревогите във всеотдайната си служба за Йехова, голяма част от която беше преминала по време на забраната на дейността ни в бившия Съветски съюз. Въпреки трудностите и предизвикателствата той остана верен до края и имаше силно желание за живот. Чичо Николай често казваше, че иска младите да чуят историята му, затова ще споделя някои интересни моменти от нея. Той бил роден през 1926 г. в село Подвиривка, Черновицка област (Украйна).

Чичо Николай започва разказа си с думите: „Един ден през 1941 г. по–големият ми брат Иван донесе вкъщи книгите „Арфата на Бога“ и „Божият план на епохите“, няколко списания „Стражева кула“ и брошури. Прочетох ги всичките. С изненада научих, че Дяволът, а не Бог, е причината за проблемите в света. Освен изданията прочетох евангелията и разбрах, че съм намерил истината. С ентусиазъм споделях надеждата си за Царството с другите. От изучаването на тези издания подобрих разбирането си за истината и развих силно желание да стана служител на Йехова.

Разбрах, че ще страдам заради вярванията си. Тогава се водеше война, но аз не исках да убивам никого. За да се подготвя за предстоящите изпитания, започнах да запомням библейски стихове като Матей 10:28 и 26:52. Бях твърдо решен да остана верен на Йехова дори това да означава да умра.

През 1944 г. навърших 18 години и бях призован за военна служба. За пръв път се оказах сред събратя — други млади Свидетели, които също бяха получили повиквателна. Решително казахме на властите, че няма да участваме във войната. Разгневени, военните ни заплашиха, че ще ни оставят да гладуваме, ще ни принудят да копаем окопи или просто ще ни застрелят. Ние безстрашно отвърнахме: ‘Във вашите ръце сме. Но независимо как ще постъпите с нас, няма да нарушим Божията заповед „Не убивай!“.’ (Из. 20:13)

Заедно с други двама братя бях изпратен в Беларус да работя на полето и да поправям повредени къщи. Все още си спомням жестоките последствия от войната в покрайнините на Минск. Край пътя имаше овъглени дървета. Непогребани трупове и подути тела на мъртви коне лежаха в канавката и в гората. Виждаха се изоставени ремаркета, артилерийски  оръдия и дори един катастрофирал самолет. Пред очите ми бяха резултатите от нарушаването на Божиите заповеди.

Войната приключи през 1945 г., но въпреки това бяхме осъдени на десет години затвор заради отказа си да се бием. През първите три години нямахме събрания, нито литература. Успяхме да се свържем с някои сестри чрез писма, но и те бяха арестувани и осъдени на 25 години в трудов лагер.

През 1950 г. бяхме освободени преждевременно и се върнахме у дома. Докато бях в затвора, майка ми и по–малката ми сестра Мария бяха станали Свидетелки на Йехова! По–големите ми братя още не бяха Свидетели, но изучаваха Библията. Тъй като проповядвах активно, КГБ искаше отново да ме хвърли в затвора. Тогава братята, които надзираваха дейността, ме помолиха да помагам в тайното производство на литература. Бях на 24 години.“

„Свидетелите обичаха да казват: ‘Ако делото на Царството бъде забранено на земята, то ще продължи да се върши под земята.’ (Пр. 28:28) По онова време по–голямата част от печатната дейност се вършеше на няколко тайни места под земята. Първият ми „кабинет“ беше в един бункер в имота на по–големия ми брат Дмитрий. Понякога не излизах от бункера по две седмици. Ако газената ми лампа угаснеше заради липсата на кислород, лягах и чаках стаята да се напълни със свеж въздух.

Веднъж един брат, с когото работех, ме попита: ‘Николай, ти покръстен ли си?’  Макар че служех на Йехова от единайсет години, все още не бях покръстен. Затова той обсъди въпроса с мене и същата нощ се покръстих в едно езеро на 26–годишна възраст. Три години по–късно получих допълнителна отговорност, като станах член на Комитета на страната. В онези години братята, които още бяха на свобода, бяха назначавани на мястото на арестуваните и така дейността на Царството продължаваше.“

„Печатането на литература под земята беше много по–трудно от живота в затвора! В продължение на седем години, за да не будя подозрението на КГБ, не можех да посещавам събранията на сбора и трябваше сам да се грижа за духовността си. Виждах близките си само когато ги посещавах, което ставаше рядко. Но те разбираха ситуацията ми и това ме насърчаваше. Постоянният стрес и нуждата да съм нащрек изсмукваха силите ми. Трябваше да сме готови за всичко. Например една вечер двама милиционери дойдоха в къщата, в която пребивавах. Изскочих през прозорец от другата страна на къщата и побягнах в гората. Стигнах до едно поле и чух странно свистене. Когато дочух изстрели, осъзнах, че свистенето е от куршуми! Единият от преследвачите ми беше яхнал кон и стреляше по мене, докато не му свършиха патроните. Един куршум ме уцели в ръката. Накрая след петкилометрово преследване се измъкнах, като се скрих в гората. По–късно, по време на процеса, ми казаха, че са стреляли по мене 32 пъти!

Поради дългото време, което прекарвах под земята, бях много блед. Това веднага издаваше с какво се занимавам. Поради тази причина се стараех да съм колкото се може повече на слънце. Животът под земята се отразяваше на здравето ми. Веднъж дори не успях да присъствам на една важна среща с братята, защото носът и устата ми кървяха.“

„На 26 януари 1957 г. бях арестуван. Шест месеца по–късно Висшият съд на Украйна обяви присъдата — смърт чрез  разстрел, но тъй като смъртното наказание беше отменено в страната, получих 25 години затвор. Осем от нас бяха осъдени общо на 130 години в трудови лагери. Бяхме изпратени в лагери в Мордовия, където имаше около 500 Свидетели. Събирахме се тайно на малки групи да изучаваме „Стражева кула“. След като изследва някои от конфискуваните списания, един от пазачите възкликна: ‘Ако продължавате да ги четете, ще станете непобедими!’ Винаги работехме честно и често правехме повече, отколкото ни беше възложено. Въпреки това командирът на лагера негодуваше: ‘Нямаме нужда от вашата работа, а от умовете ви.’“

След като бил освободен от трудовия лагер през 1967 г., чичо Николай помагал за организирането на сборовете в Естония и Санкт Петербург (Русия). В началото на 1991 г. присъдата му от 1957 г. беше отменена заради липсата на доказателства, че е било извършено престъпление. По онова време много Свидетели, които понесли жестоко отношение от властите, бяха оправдани. През 1996 г. чичо Николай се премести в град Велики Луки в Псковска област на около 500 км от Санкт Петербург. Той си купи малка къща и през 2003 г. в имота му беше построена Зала на Царството. Днес два процъфтяващи сбора се събират там.

Със съпруга ми служим в клона на Свидетелите на Йехова в Русия. През март 2011 г., само няколко месеца преди смъртта си, чичо Николай ни посети за последно. Думите му много ни разчувстваха, когато с блясък в очите, той ни каза: „По всичко личи, че седмият ден на обикаляне на Йерихон е започнал.“ (Ис. Н. 6:15) Той беше на 85 години. Макар че животът му не е бил лесен, той го описа със следните думи: „Само колко се радвам, че когато бях млад, реших да служа на Йехова! Никога не съм съжалявал за това!“