Писмо от Никарагуа

„Когато стигнеш до река Коко, завий надясно“

„ЩЕ ТИ трябва кола с висока проходимост, лебедка и допълнителни туби с бензин. Подготви се за много дълбока кал. Когато стигнеш до река Коко, завий надясно.“

Трябва да призная, че тези думи на един друг мисионер никак не ми вдъхнаха увереност. Въпреки това във вторник сутринта тръгнах на път, за да присъствам на християнския конгрес, който щеше да се проведе в Уамблан — малък град в северната част на Никарагуа.

Още на зазоряване тръгнах с моя стар, но здрав камион по Панамериканската магистрала. Когато стигнах до град Хинотега, поех по неасфалтирания път, който местните жители наричат „фѐо“, или грозен. Докато минавах през града, забелязах два магазина, единият от които носеше името „Божие чудо“, а другият — „Възкресението“.

Пътят криволичеше нагоре–надолу по хълмовете. През потоците и деретата се движех с много бавна скорост. Минах покрай едно голямо езеро, разположено нависоко в обвита от облаци планина. През мъглата се виждаха дървета, заобиколени от орхидеи, а клоните им бяха покрити с лузиански мъх.

На един остър завой се разминах на косъм с идващ насреща автобус, който се движеше по средата на пътя. Автобусът бълваше черен пушек, а изпод гумите му хвърчаха камъни. Тук в Никарагуа на предното стъкло на всеки автобус може ясно да се види прозвището на агресивния му шофьор, като например Завоевателя, Скорпиона, Питона или Ловеца.

По обяд вече се движех през долината Пантасма. Там минах покрай една дървена къща с добре изметен двор. Гледката приличаше на илюстрация от някоя стара книга — един възрастен човек седеше на пейка, кучето му спеше под едно дърво, а наблизо имаше два вола, впрегнати в каруца с дървени колела. В един малък град видях голяма група деца да излизат от училище. Облечени в своите тъмносини униформи, те изпълниха главната улица, напомняйки ми за вълна, заливаща морския бряг.

Слънцето печеше силно, когато наближих Уиуили и за пръв път зърнах река Коко. Внушителната река беше забележителна част от града и продължаваше да тече далече надолу. Припомняйки си дадените ми инструкции, аз завих надясно и поех по дългия 37–километров опасен път към Уамблан.

Карах по много лоши черни пътища и трябваше да прекося осем или девет потока. Докато се опитвах да избегна коловозите, образувани в изсъхналата кал, успях да създам малка прашна буря. Както биха се изразили  местните жители, аз „ядях прахта“. Накрая пътят свърши и в долината пред мене под сенките на дърветата се виждаше Уамблан — моята цел.

На следващия ден до четири и половина сутринта изглежда вече всички бяха будни. Аз се събудих от неспирното кукуригане на петлите и излязох на главната улица. Планинският въздух беше изпълнен с уханието на тортили, печащи се в каменни печки.

Тук–там по стените на сградите се виждаха цветни райски пейзажи, изрисувани от някой местен художник. Магазинчетата по ъглите, наричани „пулперѝя“, бяха окичени с реклами на различни безалкохолни напитки. Разлепени плакати напомняха на хората за обещанията на последните три правителства. Имаше и външни тоалетни от лъскава ламарина, поставени върху бетонни плочи.

Поздравих хората с никарагуанското „Адио̀с“. Те се усмихнаха и топло ми отвърнаха. Успяхме да си побъбрим въпреки шума на улицата, създаван от тропота на конете и мулетата.

До петък сутринта пристигнаха много семейства за двудневния конгрес. Някои бяха дошли пеша, а други с коне или с камиони. Малки момчета и момичета бяха ходили в продължение на шест часа, обути в пластмасови сандали. Те бяха рискували да попаднат на мини край речните бродове и бяха прекосявали реки въпреки пиявиците в тях. Онези, които идваха от по–далеч, носеха съвсем малко храна — ориз със свинска мас. Защо се бяха събрали всички тези хора?

Те бяха дошли, за да укрепят вярата си в едно по–добро бъдеще. Бяха дошли, за да чуят обяснение на части от Библията. Бяха дошли, за да зарадват Бога.

В събота под един ламаринен покрив се събраха повече от 300 души, седнали на пейки и пластмасови столове. Майки хранеха бебетата си. От съседния двор се чуваше грухтенето на прасета и кукуригането на петли.

Температурите се повишаваха все повече и скоро жегата стана почти непоносима. Въпреки това присъстващите внимателно слушаха съветите и ръководството, които им бяха осигурявани. Те следяха в Библиите си стиховете, които докладчиците четяха, пееха песни на библейски теми и с уважение слушаха общите молитви.

След края на програмата се присъединих към друга група и поиграх на гоненица с децата. След това разгледахме бележките от програмата, които си бяха направили младежите. Аз им показах на компютъра си снимки на звезди и галактики. Децата се смееха и родителите им бяха щастливи.

Скоро обаче конгресът свърши и всички трябваше да се прибират у дома. На следващата сутрин поех по обратния път. Запазих приятни спомени от преживяното и сърцето ми беше изпълнено с любов към моите нови приятели. Решен съм да им подражавам и да се науча да се задоволявам с нещата, които имам, като разчитам повече на Бога.

[Снимка на страница 17]

Някои семейства бяха пътували много километри, за да присъстват на конгреса в Уамблан