„Не забравяй службата от врата на врата“

Разказано от Якоб Нойфелд

„Каквото и да става, не забравяй службата от врата на врата.“ Тези думи звучаха в ушите ми, докато вървях пет километра до близкото село. Когато стигнах, не събрах смелост да отида до първата къща. След като известно време се борех с чувствата си, отидох в гората и започнах да се моля усърдно на Бога да ми даде смелост да проповядвам. Накрая успях да се върна на първата врата и да кажа представянето си.

КАК се озовах в това село, в този не много населен район на Парагвай, опитвайки се да проповядвам съвсем сам? Нека започна отначало. Роден съм през ноември 1923 г. в украинското село Кронстал, в една немска менонитска колония. В края на XVIII век менонитите емигрирали от Германия в Украйна, където им били дадени известни права, сред които свобода на поклонението (но без да разпространяват ученията си), право на самоуправление и освобождаване от военна служба.

Но когато комунистите дойдоха на власт, всички тези права бяха отнети. В края на 20–те години на XX век големите ферми на менонитите бяха превърнати в колективни стопанства. Хората биваха лишавани от храна, докато не се подчинят на държавата, и всеки, който се съпротивляваше, беше жестоко наказван. През следващото десетилетие много мъже биваха отвеждани от КГБ (Комитетът за държавна сигурност на Съветския съюз) обикновено през нощта. Така по селата останаха много малко мъже. Баща ми също беше отведен през 1938 г. Тогава бях на 14 години. Никога повече не го видях, нито получих вест от него. Две години по–късно по–големият ми брат също беше отведен.

През 1941 г. войските на Хитлер окупираха Украйна. За нас това беше освобождаване от комунистическия режим. Но осем семейства евреи от нашето село внезапно изчезнаха. Всичко, което се случи дотогава, събуди много въпроси в мене. Защо се случваха тези неща?

Честността запазва живота ми

През 1943 г. германските войски се оттеглиха, като отведоха повечето германски семейства, включително останалата част от моето семейство, за да подкрепят военните действия. По това време вече бях призован в армията и разпределен към есесовците („шуцщафел“, елитната гвардия на Хитлер) в Румъния. Една  малка случка тогава оказа голямо влияние върху моя живот.

Офицерът на моя отряд искаше да провери доколко можеше да ми се има доверие. Той ми каза да занеса униформата му на химическо чистене. В един от джобовете беше оставил пари. Аз ги намерих и му ги върнах, но той каза, че нищо не е оставял в униформата си. Аз обаче продължавах да твърдя, че съм намерил парите в неговата униформа. Скоро след това той ме направи свой помощник и ме назначи да се грижа за документацията, да възлагам задачи на другите и да разпределям парите за отряда.

Една нощ обаче руската армия плени целия отряд, но без мене, защото бях останал да довърша някои задачи, които офицерът ми беше дал. Доколкото знам, бях единственият, който не беше пленен, и това беше благодарение на моята честност, заради която бях получил специално назначение. Иначе и аз щях да бъде сред пленените.

През 1944 г. неочаквано ме освободиха от военните ми задължения за неограничен период от време. Върнах се вкъщи да видя майка си. Докато чаках да ме повикат отново, станах чирак на един зидар и това обучение се оказа много полезно по–късно в живота ми. През април 1945 г. американските войски окупираха нашия град, който е близо до Магдебург. Един месец по–късно войната приключи официално. Ние бяхме останали живи. Бъдещето изглеждаше обещаващо.

Един ден през юни чухме следното съобщение от градския глашатай: „Американските войски се оттеглиха миналата нощ и руските войски ще пристигнат в 11 ч. днес.“ Сърцата ни замряха, като разбрахме, че отново попадаме под властта на комунистите. С моя братовчед веднага започнахме да правим планове как да избягаме. До средата на лятото бяхме минали в американска територия. А през ноември със значителни трудности и голям риск ние отново влязохме в руската зона и тайно преведохме семействата си през границата.

„Слушай много внимателно и сравнявай“

Установихме се в Западна Германия. С течение на времето започна да ми харесва да чета Библията. В неделен ден отивах в гората и четях от Библията, но всичко ми звучеше някак чуждо и далечно. Ходех на уроци по катехизис, като се подготвях за покръстване като менонит. Бях много изненадан, когато в учебника по катехизис попаднах на следното изречение: „Бащата е Бог, Синът е Бог и Светият Дух е Бог.“ След това се задаваше въпросът: „Има ли трима богове?“ Отговорът беше: „Не, тези трима са един.“ Попитах пастора как е възможно това. Той ми каза: „Младежо, не трябва да мислиш толкова дълбоко за тези неща. Някои са загубили ума си, защото са мислели твърде много върху този въпрос.“ Тогава взех решение да не се покръствам.

Няколко дни по–късно чух как един непознат разговаряше с братовчедка ми. Любопитството ме подбуди да се включа в разговора и зададох няколко въпроса. По това време не знаех, че този непознат беше Ерих Голатсик, оцелял от концентрационния лагер във Вевелсбург. Той ме попита дали искам да разбирам Библията. Когато отговорих положително, той ме увери, че всичко, на което ще ме научи, ще бъде доказвано от моя личен екземпляр на Библията.

Само след няколко посещения Ерих ме покани на конгрес на Свидетелите на Йехова, който мисля, че беше един от първите конгреси, организирани след войната. Конгресът ми направи силно впечатление и си записвах всеки стих, който докладчиците четяха или споменаваха. Скоро обаче разбрах, че изучаването на Библията носи и отговорности, затова реших да го прекратя. Трудно ми беше да повярвам,  че има само една истинска религия. Когато Ерих разбра, че искам да се върна в предишната си църква, ми даде следния съвет: „Слушай много внимателно и сравнявай.“

Трябваше само два пъти да посетя пасторите в нашата църква, за да установя, че те не разбират нещата, които проповядват, и че нямат истината. Писах на редица пастори и им задавах библейски въпроси. Един от тях ми отговори: „Нямаш право да се ровиш в Писанието, защото не си роден отново.“

Една млада жена, с която ходех, ме накара да взема трудно решение. Тя беше член на сектата на родените отново менонити. Под натиск от семейството си, което мразеше Свидетелите на Йехова, тя ми каза, че ако не забравя за новата си религия, няма да се виждаме повече. Но дотогава истината вече беше достатъчно ясна за мене, за да взема правилното решение — да спра да се виждам с нея.

Скоро Ерих дойде да ме посети. Той ми каза, че ще има покръстване следващата седмица, и ме попита дали искам да се покръстя. Вече бях стигнал до извода, че Свидетелите на Йехова поучават истината, и исках да служа на Йехова Бог. Затова приех неговата покана и бях покръстен в една вана през май 1948 г.

Скоро след моето покръстване семейството ми реши да емигрира в Парагвай и майка ми ме молеше и аз да замина. Колебаех се, защото имах нужда от допълнително изучаване на Библията и обучение. Когато посетих клона на Свидетелите на Йехова във Висбаден, се срещнах с Аугуст Петерс. Той ми напомни за отговорността ми да се грижа за семейството си и ме посъветва:  „Каквото и да става, не забравяй службата от врата на врата. Ако го направиш, ще бъдеш като членовете на другите религии на псевдохристиянството.“ До ден днешен много ценя този съвет и не забравям колко е важно да проповядваме „от къща на къща“, или от врата на врата. (Деяния 20:20, 21)

„Лъжлив пророк“ в Парагвай

Скоро след срещата ми с Аугуст Петерс се качих на кораб със семейството си за Южна Америка. Установихме се в областта Гран Чако (Парагвай) отново в менонитска колония. Две седмици след пристигането ни се отправих към близкото село да проповядвам сам. Много бързо се разпространи слухът, че има „лъжлив пророк“ сред новодошлите.

И именно сега моето обучение като зидар се оказа много полезно. Всяко семейство от имигрантите се нуждаеше от дом. Къщите се правеха с кирпичени тухли и сламен покрив. През следващите шест месеца бях доста зает със строенето на домове, но използвах тези възможности да проповядвам. Хората бяха любезни, но след като и четирите им стени биваха издигнати, се радваха, че си тръгвам.

Междувременно от пътническите кораби слизаха още бежанци менонити от Германия. Сред тях беше една млада жена, Катерина Шеленберг, която след кратък контакт със Свидетелите почти веднага разпознала истината. Въпреки че не била покръстена, тя се представяла на кораба като Свидетелка на Йехова. Затова ѝ бяха отказали да я приемат в немска колония. Тя се установила в Асунсион, столицата на Парагвай. Намерила си работа като прислужница, научила испански, открила Свидетелите и се покръстила. През октомври 1950 г. тази смела млада жена стана моя съпруга. Тя ми оказваше чудесна подкрепа и ми помагаше във всичко, което преживяхме през годините.

За кратко време успях да събера пари и да купя четириколка с два коня, която използвахме, за да проповядваме, като помнех съвета на брат Петерс. След това и сестра ми, която също стана Свидетелка, се присъедини към нас. Заедно често ставахме в 4 ч. сутринта, пътувахме четири часа, проповядвахме два–три часа и се връщахме у дома.

Бях чел в нашата литература, че се изнасят публични доклади, затова реших и аз да изнеса. Никога не бях ходил на събрание в Германия, затова имах само предположения как трябва да се изнесе един доклад и говорех за Божието Царство. Осем човека дойдоха на събранието и това никак не се хареса на пасторите от менонитската църква. Те организираха кампания да съберат всичката литература, която бяхме раздали на хората, и им наредиха да не ни поздравяват.

След това бях повикан в административния център на колонията и бях разпитван няколко часа от администратора и двама гостуващи религиозни служители от Канада. Накрая един от тях каза: „Младежо, можеш да си вярваш в каквото искаш, но трябва да обещаеш, че няма да говориш с никого относно своите вярвания.“ Не можех да дам такова обещание. Затова ми казаха да напусна колонията, защото не искали да имат „лъжлив пророк“ сред „верните братя“. Когато отказах, те ми предложиха да заплатят транспортните разходи на семейството ми. Останах твърд и отказах да си тръгна.

Лятото на 1953 г. отидох на конгрес в Асунсион. Там говорех с Нейтън Нор от световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин, Ню Йорк. Той ми предложи да се преместя в столицата и да проповядвам заедно с малката група мисионери, назначени там, особено след като  нямаше много резултат от проповядването в менонитската ни колония.

Царството на първо място

По това време в Парагвай имаше само 35 Свидетели. Говорих със съпругата си и въпреки че тя не харесваше идеята да се премести в голям град, беше готова да започнем отначало. През 1954 г. двамата с Катерина си построихме дом от тухли, като го правехме през свободното си време. Не пропускахме събрание и винаги през почивните дни говорехме с хората за Библията.

Едно от моите назначения беше да придружавам окръжния надзорник, който е пътуващ служител, като негов преводач, когато той посещаваше някои от немски говорещите колонии в Парагвай. Тъй като знаех малко испански, първият път, когато трябваше да превеждам доклад от испански на немски, беше може би най–трудното назначение, което съм имал.

През 1957 г. заради влошеното здраве на жена ми трябваше да заминем за Канада. След това през 1963 г. се преместихме в Съединените щати. Без значение къде бяхме, ние се опитвахме да поставяме интересите на Царството на първо място в живота си. (Матей 6:33) Толкова съм благодарен на Йехова Бог, че ми позволи да науча истината от неговото Слово, Библията, докато бях още млад. Духовното обучение, което получих, ми помагаше по много начини през целия ми живот!

За мене е огромна привилегия да помагам на другите да научават чудесните истини от Библията, които са ми носели голяма утеха. Най–голямата ми радост е, че всичките ми деца и внуци от детинство извличат полза от библейското обучение. Всички те следват съвета, който брат Петерс ми даде преди време: „Каквото и да става, не забравяй службата от врата на врата.“

[Текст в блока на страница 22]

Най–голямата ми радост е, че всичките ми деца и внуци от детинство извличат полза от библейското обучение

[Снимка на страница 21]

Заедно с Катерина малко преди сватбата ни през 1950 г.

[Снимка на страница 21]

С първото ни дете пред дома ни в Парагвай през 1952 г.

[Снимка на страница 23]

С цялото ми семейство днес

[Източник]

Photo by Keith Trammel © 2000

[Информация за източника на снимката на страница 19]

Photo by Keith Trammel © 2000