Писмо от САЩ

Пътуване в миналото

ПРЕДСТАВИ си колко интересно би било да се върнеш в миналото и да видиш как са живели твоите предци. В известен смисъл ние направихме точно това. Предприехме пътуване от Швейцария до САЩ. Много хора смятат САЩ за изключително съвременна страна, но нашето пътуване ни пренесе двеста години назад в миналото. Нека ви разкажем повече.

Бяхме поканени да прекараме три месеца в щата Индиана, тъй като говорим швейцарско–немски диалект. Целта ни беше да споделяме добрата новина за Божието Царство с амишите, които са запазили диалекта на предците си. В щата Индиана живеят стотици семейства на амиши.

Амишите са потомци на група анабаптисти от XVII век. Те се наричат така по името на своя водач Якоб Аман, който живял в Швейцария. От своето изучаване на Библията тези боящи се от Бога хора разбрали, че покръстването на невръстни деца и военната служба са погрешни. Поради своите вярвания те били преследвани от властите. Някои дори платили с живота си за своите религиозни убеждения. Засилващото се преследване принудило мнозина да избягат в други части на Швейцария или във Франция. До средата на XIX век хиляди амиши били избягали в САЩ. Те пренесли там своя начин на живот и своя диалект.

Когато посещавахме тези мили хора, те бяха изумени от факта, че стоим на вратата им и говорим техния диалект. Ето какво се случваше:

— Как така говорите нашия език? — ни питаха те на швейцарско–немски.

— Защото сме от Швейцария — отговаряхме ние.

— Но вие не сте амиши! — възкликваха озадачено те.

Много амиши ни поканиха в домовете си и така успяхме да надзърнем в живота от далечното минало. Вместо електрически крушки те имаха газени лампи, вместо коли — коне и двуколки, вместо чешми — кладенци и вятърни мелници и вместо радио — песни.

Най–голямо впечатление ни направи смирението и скромността на хората, които посещавахме. Много амиши смятат, че е важно да се чете Библията всеки ден, и се радват да водят библейски разговори. Това ни даде много възможности да говорим с тях за Божието намерение за човечеството и за земята.

Скоро се разчу, че в областта са дошли посетители от Швейцария. Мнозина ни помолиха да посетим роднините им, което с радост направихме. Бяхме поканени да отидем в едно от местните училища и това засили вълнението и очакването ни. Какво ли ни предстоеше да видим?

 Почукахме на училищната врата. Учителят ни отвори и веднага ни покани в класната стая, където 38 ученици любопитно впериха поглед в нас, четиримата непознати. В стаята бяха събрани осем класа ученици на възраст от 7 до 15 години. Момичетата носеха сини униформи и бели шапки, а момчетата бяха облечени в черни панталони и тъмносини ризи. Стаята имаше висок таван. Три от стените бяха боядисани в морско синьо, а на четвъртата имаше черна дъска. До нея стоеше един глобус и няколко карти на света, навити на руло. В ъгъла имаше голяма желязна печка.

Докато сядахме на местата си пред класа, децата ни наблюдаваха с голямо любопитство. После всеки клас беше извикан до бюрото на учителя и беше изпитан върху домашното от предишния ден. Изненадахме се приятно, когато учителят започна да изпитва учениците върху един урок за швейцарските Алпи. Учебниците бяха доста стари, затова учителят ни попита дали Швейцария все още е същата, каквато я описват книгите му. Попита ни дали кравите все още се изкачват до високопланинските пасища през лятото и дали още има сняг по планините. Когато показахме нашите цветни снимки със заснежени планински върхове, които допълваха черно–белите снимки в неговия учебник, той засия.

Жената на учителя, която му е и помощничка, ни зададе един познат въпрос: „Можете ли да пеете йодлери *?“ Отговорихме, че не можем. Но тъй като знаехме колко добре пеят амишите, особено този вид песни, ги помолихме те да ни изпеят нещо. Желанието ни беше изпълнено и ние слушахме със затаен дъх този хор от 40 певци. След това учителят пусна децата в междучасие.

После жената на учителя ни помоли ние да изпеем нещо за тях. Предварително бяхме подготвили текстовете на няколко народни песни на швейцарско–немски, така че се съгласихме. Децата бързо разбраха, че ще пеем, и за миг се върнаха в класната стая. Застанали пред целия клас, дадохме всичко от себе си в пеенето.

По–късно бяхме поканени на обяд при едно дванайсетчленно семейство амиши. Дългата дървена маса беше отрупана с вкусна храна — картофено пюре, шунка, царевица, хляб, сирене, зеленчуци, сладкиши и други десерти. Преди да започнем да се храним, всеки се помоли наум. Докато си слагахме от ястията, говорехме за Швейцария, страната на техните предци, а те ни разказваха за своя живот във фермата. По време на обяда децата си шепнеха и се кикотеха. Когато всички приключиха с яденето, беше време за втора молитва. Това беше знак, че децата са свободни да станат от масата, но не и да си играят. Всеки имаше задача в разчистването на масата и измиването на съдовете, което включваше първо да се извади вода и след това да се стопли.

Докато децата миеха съдовете, родителите ни поканиха във всекидневната. Там нямаше диван, но имаше дървени люлеещи се столове, в които се разположихме удобно. Домакините извадиха от шкафа една стара немска Библия и както е характерно за семействата на амишите, бързо потънахме в оживен разговор на духовни теми. Какво е Божието намерение за земята и за човечеството? Какво имал предвид Исус, когато казал, че кротките ще наследят земята? Дали Бог наистина измъчва злите вечно в огнен ад? Кои хора проповядват добрата новина по целия свят в изпълнение на заповедта на Исус? Обсъждането на тези и много други въпроси с духовни хора, които ценят Библията, ни донесе огромна радост.

Днес пазим приятни спомени от пътуването си в миналото, което беше изпълнено с толкова чудесни преживявания. Надяваме се и се молим тези разговори на швейцарско–немски, които отвориха много врати, да са отворили и много сърца за точното познание за истината от Божието Слово, Библията.

[Бележка под линия]